АЗ СЪМ ПЪТНИК, НАПРАВИХ КАКВОТО МОЖАХ
Книгата, която предлагам на вниманието ви е пряко свързана с 65-та годишнина от победата на социалистическата революция в България. За мнозина от вас не е неизвестно, че ето, вече в продължение на 65 години, аз съм един от неотклонните последователи на тези, които сътвориха Девети септември и той влезе във вечния календар на българската история.
Хванах перото да опиша част от истината за техния граждански подвиг със същото радостно вълнение, с което ги посрещнахме с цветя и знамена в оная далечна вече 1944 година. Радостно ли казвам? Не само радостно, защото в това вълнение има горчива, пелинова жилка.
След промяната на политическата система преди двайсет години, историческото събитие 9-ти септември се тълкува различно. То се движи от старата празнична щампа до пълното отрицание на антифашисткия подвиг.
Аз съм склонен да приема определението на големия български публицист Стефан Продев, който нарече Девети септември „планина, а не историческо баирче. Това не е проста дата - твърди той, а връх, върху който българският кръст стои достойно.”
Тъкмо за хората, достойни за този български кръст, аз реших да напиша тази книга.
Вече не останаха живи от онова поколение: партизани, политзатворници, концлагеристи и участници във Великата Отечествена война. Болшинството се преселиха в друг свят.
И ако в душата ми полъхва хлад, то не е защото си отиваме: законите на живота са сурови. Обидно ми е, че хората няма да знаят всичко, което трябва да знаят за онова време, за този ден, за неговите страдалци - победители.
„Там дето ечаха суровите битки” не е история на двата партизански отряда - „Георги Бенковски” и „Дядо Вълко” от някогашния Червенобрежки партиен окръг. Това не са и мои мемоари - нямам моралното право да разказвам спомени за събития, в които не съм участвал.
Книгата е дан на уважението ми към тези мъченици на борбата, които обичах, които през целия ми живот бяха пример за мен, без разбира се те да знаят това. Мнозина от оживелите в битките познавах лично.
Когато събирах материали за тази книга разговорите с тях освежаваха написаното и в максимална степен го доближаваха до истината.
Особено полезни се оказаха спомените им за загиналите. Някои от тях, ранени смъртно, са издъхвали в ръцете им с последната заръка до майка и баща, до жена и деца, с проклятие към убийците.
Не знам дали съм успял да предам достатъчно вълнуващо техните преживявания, но те ме смайваха с невероятната си другарска жертвоготовност - понякога с риск на собствения живот са спасявали другарите си.
Разбира се и при тях - седемнайсет-осемнайсет годишни младежи и девойки е имало грешки, които, уви, понякога са стрували живота им.
Някои от оживелите участници в съпротивителното движение срещу фашизма от нашия край като Тома Стефанов, Пеко Таков, Митка Гръбчева, Васил Симеонов, Вълка Горанова, Димитър Михов, Мако Даков и др. написаха мемоарни книги, които аз добросъвестно и с чувство на благодарност съм ползвал.
В общи линии „Там дето ечаха суровите битки” се превърна в една мозайка от факти, които сглобих от вече известни и неизвестни епизоди, от документи и мои лични записи на участници в антифашистката борба.
Надявам се, че тази книга ще помогне на читателя, и особено на младите хора, да придобият по-ясна представа за епохата на Втората световна война, за събитията, станали в нашия край и за хората, които творяха най-новата ни история.
Много от тях се превърнаха в легенда и въпреки превратностите на съдбата ще си останат знаме и пример в бъдещата класова битка на българския народ за по-съвършен и по-справедлив живот.
А пък аз, както гласи латинската мъдрост, ще кажа: „Аз съм пътник, направих, каквото можах, нека, който може, да го направи по-добре!”
9-ти септември 2009 г.
Салона на читалище „Хр. Ботев”
с. Дерманци