ГОДИШНИ КРЪГОВЕ

Петър Селяшки

НАСЛЕДСТВО

… и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят…
Христо Ботев

Прадядо мой,
не си ме ти забравил,
наследство и на мене си оставил:
една кама със кокален чирен.
Ти някога, като левент ергенин,
закупил си я от старик черкезин
за трийсет гроша и един овен.

Хоро си водил с нея на мегдана
и блясвала студената стомана,
като змия във твоя твърд юмрук.
Аги и чорбаджии зли, джелепи
те гледали намръщено, свирепо,
а ти си я размахвал тъй - напук.

Израсъл си на воля в планината
и закален в несгоди,
в дъжд и вятър,
години дълги бил си ти овчар.
Да любиш
и да мразиш те научил
животът тежък.
И вярно куче
не станал си на своя господар.

От стар на млад предава се, разказват,
как някога сурово си наказал
зарад зулумите му Кьор Халил.
Това край огъня било е, на егрека.
И в миг, кога злодеят пиел млеко,
камата във гърба му си забил.

С гореща кръв си бил ти, мой прадядо,
напразно не живял си свойта младост.
Обичал си народа, свободата,
затуй в силяха носил си камата.

Прадядо мой,
не си ме ти забравил…

Имот, нивя на мен не си оставил.
На своя правнук ти си завещал
една омраза люта,
обич-огън.

Благодаря ти, мой прадядо, много
за този толкоз скъп наследствен дял!


СТАРОТО РАЛО

В онази тревожна
и паметна пролет
нехайно захвърлих те
аз тук, под навеса.
Ти стана ненужно.
И ето, отколе
не браздиш нивята
за ръж и овеси.

… Над рохката угар
прелитаха птици
и пееха звънко,
но аз не ги чувах -
не бе ми до песен.
Прегърбен над тебе,
унесен бълнувах
за яки волове
и буйни пшеници.

Тежеше ярема
на волските шии.
След тебе с неволята
аз кретах в браздата
и търсех имане,
но само на змии
и свади омразни
изравях гнездата.
След време ще тлея
под черните буци…
Но ти не изгнивай,
о, брястово рало, -
от теб да узнаят
щастливите внуци
как дядо им някога
в неволя живял е!


ПЕСЕН

На скъпата ми майка

На рогозката продрана
и работиме, и спим.
С тебе двама, умълчани,
на рогозката седим.

Под ръцете ти чекръка
в скръб нарежда песента
за бедняшката ни мъка
за проклетата съдба.

Газеничето страхливо
сее бледа светлина,
а на струга стар грижливо
изработвам вретена.

Вънка жално под стрехата
плаче вятър окъснял,
а на пруста, в тъмнината,
вие песът изгладнял.

На рогозката продрана
и работиме, и спим,
моя майко уморена,
и с надежда ние бдим.

И очакваме зората
своя пурпур да разлей -
пролет ведра и богата
из селата да запей.


КРАДЦИ НА МУЗИКА

Булдозер сриваше междите,
а ние - и добри, и зли -
предавахме със жал в душите
овцете в общите къшли.

Невесело бе там и тихо:
стадата нямаха звънци,
защото взехме и ги скрихме,
постъпихме като крадци.

О, где са старите чобани
със ямурлуци като нощ,
с навуща - сняг, от дъжд изпрани,

в силяхите с кавал и нож -
на разпит да ни призоват,
на страшен съд, на страшен съд?!


КОПАЧКИ

Свършиха и този блок. Доволни
тръгнаха си с първите звезди,
а с тях и глъчката им волна.
Опустяха дългите бразди.

Тръгнаха си към дома със песен
и в припадащата здрачина
всякоя на рамото понесе
натежала сребърна луна.


УТРО НАД СЛАЩЕН

Над Слащен сипва се зората
и чезне синкав полумрак.
Повява леко хладен вятър
и шушне близкият дъбак.

С усмивка слънцето изгрява
и го приветства щъркът с клюн.
А там, сред блока, пак запяват
жени - берачки на тютюн.

От слънчевата пещ излято,
след туй застинало без звън,
блести в тютюнищата злато.
Не е ли всичко чуден сън?

Като невести хубавици,
къщята греят в утринта
със низите си - огърлици,
ковани сякаш от златар.


ЗИМА В ПЧЕЛИНА

Ни звук, ни говор, ни пъртина
а само от човек следа.
И няма друго във пчелина
освен пчеларят и снега.

А къщичките пчелни где са?
И гледа той - купчинки сняг.
О, всеки кошер е с чудесен,
нахлупен до уши калпак!

И радостна надежда крепне
в пчеларското добро сърце.
И тъй е тихо, че да трепне
едничко сребърно крилце,

дочул би той… Но пак ще има
и звън, и танци - тържество:
под преспите тупти незримо
във всеки кошер нов живот.


ТРЕПЕТЛИКА

Стоиш край пътя сам-сама,
красива, стройна трепетлика,
тъй както влюбена мома,
която чака годеника.

Край тебе нито бук, ни бор,
ни клонест явор, ни глогина.
Свободно рееш своя взор
над хълми, ниви и градини.

Край тебе само извор блика.
И сякаш нещо в тишината
неспирно шепнеш му с листата.

Подухне лек ветрец - трептиш.
А в бури как ще устоиш,
самотна, плаха трепетлика?


СИНЧЕЦ

Откъснах те, синчец, да украсяваш
бюрото ми. И радост, и лъчи -
да пръскаш щедро и ме вдъхновяваш -
поезия прекрасна да звучи.

Но виждам аз как бавно, бавно крееш
и чезнеш в тиха скръб, ти, мой синчец!
Аз знам - за ведри небеса копнееш,
за полски широти, за лек ветрец.

Във ваза си затворен и не чуваш
на чучулига и щурец гласа.
С вода поливам те, но ти жадуваш
за светлина и бисерна роса.


СМОЛАРСКИ БОРИКИ

Мъжествени пред гръм и хали
разнежиха се те сега.
Дали затуй, че ги погали
човешка слинеста ръка?

От радост ли, от що ли беше -
те цял ден плакаха без глас
и цял ден, без да спре, дъхтеше
благоуханната смола.

Когато гаснещият заход
във ручея се отрази,
саксийките им пълни бяха
със топли бисерни сълзи.

След малко първата звездица
в клонака слезе, затрептя.
И като чудна хубавица
оглеждаше се дълго в тях.


УТРО

Зората разцъфна. Високите стройни борики
помахват със кърпи зелени и трепетно викат
да дойдат с усмивка сърдечна във лятната заран
шестимата снажни, добри и работни смолари.

Кълвач ранобуден наблизо със човка удари:
- Добро утро, добро утро, хей, приятели смолари!
На бориките столетни със приоблачни върхари
набраздихте стволите - като истински резбари.

Вие знаете до грамче колко тона е смолата,
но на вашата умора мерихте ли тежината?


ПОЧИВКА

Изтля на залеза жарта.
По здрач прибраха се смоларите.
И тръшнаха се с тях на нара
умората и вечерта.

И скоро в малката барака
съвсем без шум, без вик и звън,
и просто, като гост очакван,
пристигна сладостният сън
и сякаш капчици смола
разля по тежките ресници…

Навън изпърхаха крила
и в миг записка улулица.

Млъкни, проклета нощна птица! -
да си поспят! Бъди добра!…
Да си поспят, дорде зорница
целуне сънната гора.


РОДОПСКИ ПЪТЕКИ

На Владимир Арденски

Най-чудните в света пътеки!
Ах, как ли да ги разбереш?
Ту по бърчина тичат леко,
ту скрият се във дън дере.

Извиват радостно и спират
под сянката на бор клонат.
През тайнства горски се провират
и те облъхват с аромат.

И с колко красота са пълни,
и с тишина, и с речен ек;
и с блясъка на горди мълнии,
и със подковен крехък звек;

и с лай на куче отдалече,
и с нежна лунна светлина;
и с говор весел и сърдечен
на мъж горянин и жена.

Ръце грижовно те протягат
във зимен студ и в летен пек.
Ще те посрещнат с дума блага
и с песен - за душата лек.


МЪРТВАТА ПОДКОВА

Изкусен, вдъхновен ковач
нагрявал я в сърце и огън -
за буен кон с левент ездач
да бъде - в радост и тревога.

Да пръска звън и рой искри,
под бързите копита
земята мигом да гори,
от прашка сякаш да излита…

Но груба нечия ръка
на този праг я приковала.
Изтрита от безброй крака,
съвсем, съвсем е изтъняла.

Дорде съм жив, животе мой,
не ме наказвай със покой.


ГОДИШНИ КРЪГОВЕ

В бараката - цигарен дим и вино,
родопски песни весело ехтят.
Секачите решиха - този път
тук да посрещнат Новата година.

Окичена със скреж, дошъл отвън,
усмихва се елхичката им в ъгъла,
кокетно стъпила на боров пън,
отсечен днес - със сто годишни кръга.

Със сто. А в периферията - нашите,
изстраданите - двадесет и два.
За тях в дванайсет - хубави слова,
за следващия - звън от пълни чаши.

О, наши кръгове огърлици,
възлизащи нагоре стъпала,
във вас течеше не смола,
а пот и токът на безсъници.

1966 г.