Марин Кадиев

Писателите биват два вида: известни и стойностни. Без съмнение поставям Никола Филипов във втория вид, защото като име може да не е достатъчно популярен, но творчеството му е ценно и ще остане за поколенията.

Тази публицистична книга „Не сади лозе големо” има силни внушения върху читателя, защото е преживяна и премислена и представя панорамна картина на вчерашния и днешния български свят. Никола Филипов - изтъкнат краевед, поет и публицист - има остро чувство за време и пространство, за минало и съвременност.

Неговият художествен поглед отскача от нас на Балканите или в Лондон, въвежда ни в детството и юношеството, през учителските години и обществената му дейност до елитен специалист в Института по цветна металургия, но навсякъде е искрен и истинен.

Това е едно прочувствено вникване в отминалия тоталитаризъм и в днешната псевдодемокрация, където порочността доминира над човешката добродетелност.

В тези свои писания Филипов хем разказва увлекателно драматични човешки истории, хем анализира, но неговите разсъждения са точни и проникновени и изразяват напрегнато вътрешно състояние и чрез синтезиран и конкретно-предметен езиков изказ материализира своята рефлексия от заобикалящата го действителност.

Всичко написано е естествено и органично както самият живот. А героите му се самохарактеризират чрез речта и постъпките си и изявяват пълнокръвно душевния си облик.

Никола Филипов притежава изключителен усет и влечение към народопсихологията, към човешката характерология, но винаги търси и утвърждава стойностното и значимото у човека. И всичко това го изобразява без умиление и сантиментализъм със суров и правдив реализъм.

Главно към човешката личност в различни житейски ситуации са насочени всичките му усилия, ерудиция и многопосочните му интереси. Но той не е безпристрастен регистратор и осведомител на хора, случки и събития, а е вътрешно ангажиран с всичко, за което разказва. И е навсякъде участник. Не е дистанциран от изобразяваната реалност, а е сроден с нея и затова му вярваме.

Много е убедителен и развлекателен, когато разказва за нашите съседи, които живеят с неверни представи за нас, както гръцката пропаганда пуска слухове, че ние българите умираме от глад; за скопските кебапчета с големината на хапки и платеното македонско здравеопазване; за несметните богатства на Истанбул и хората-роби там, които пренасят стоки със самари като работен добитък; за някогашните чудовищни „възродителни процеси” в Гърция и Турция; за вековната омраза на сърбоманите към нас и т. н. Абсурди, нелепости, фалшификации на исторически факти - Филипов ги развенчава, без да внушава ненавист и шовинизъм в нашия балкански комшулук.

Българският уродлив преход размести социалните пластове и предизвика емиграция на два милиона българи и помогна за деградацията на моралните ценности, за развихряне на частнособственическата стихия и необуздани политически страсти - това е също прицел на талантливото перо на писателя.

Особено „Нашенските табиети”, както отбелязва Филипов, тоест ние деформираме всичко, до което се докоснем и той споделя много откровено и мъдро, че ни пречи завистта. На тази морална категория е посветено великолепното есе „Не сади лозе големо”, дало наименованието на книгата и като че ли фокусира всичките му идейно-естетични търсения.

Завистта е в основата на всички световни злини от древността до днес, твърди авторът и подкрепя с оригинални примери от човешката практика своите изводи. Той ни призовава да отрезвеем, да преодолеем този човешки порок и да докажем предназначението си, че човекът е преди всичко градивно същество.

Или защо не построихме комунизма и опорочихме хубавата идея - пита авторът и доказва, че крадем, лъжем, мамим, че създадохме привилегии за партийци и активни борци, тоест нови феодали, и то от посредствени и порочни хора. Много проблеми и въпроси поставя Филипов от нравствено-етичен характер и дава отговори и призовава да формираме в себе си човешки добродетели.

Никола Филипов има здрави родови корени и с трогателна благодарност говори за своите предци, преселници от Егейска Македония, които са изградили в него жизнено устойчива душевност и благороден характер. Той не е обременен с идеологически канони и идеологеми, но искрено разказва как се е съобразявал с тях, иначе не е възможно да се съществува в онова тоталитарно време. И как се създава култ към соцличностите на всички нива и се приучва към робско примирение, лицемерие и дори раболепие.

Тези тоталитарни щрихи се изграждат от детството, за което пише със съзнание за отговорност и да не се фалшифицира миналото. Много битови моменти от младостта и интимния живот на Филипов ни убеждават, че и при най-сюблимни обстоятелства човекът със здрав разум може да се съхрани и да върви оптимистично напред.

През своя наситен с интересни случки и събития живот той е преодолявал много драматични ситуации, защото притежава изключителна жизнена логика, която не допуска да го обсеби отчаяние. И всички тези вълнуващо разказани истории са плод на точни и правдиви наблюдения без измислици и конюнктурни съображения и са картина на днешното ни битие.

Един от разделите в книгата е озаглавен „Човек да е човекът!” и това съждение е мотото на тази творба. Филипов осмисля значими нравствени категории и чрез конкретни примери доказва тяхната същност. Например какво значи съвест и двуличие, смях и приятелство, нещастие и отговорност, или английско гостоприемство, руски тост и някогашния съветски човек.

Разкрива много добродетелност и порочност, които носим и ние, българите. Но той не натрапва, нито поучава дидактически, а внушава чрез конкретна образност миналото и настоящето. Дава ново познание и предлага спасителни идеи как може да се промени въобще действителността, защото той е един синтез на рационалното - по професия е много качествен физик - и писател с естетическо светоусещане.

Никола Филипов пътува ден след ден из България и Европа (главно в Англия) сред необичайни пространства и открива нови хора, нрави и разнолики човешки стойности и чрез тяхното изобразяване ни просветлява и очертава оптимистични човешки хоризонти.