ИЗ „ЛЮЛКИ НАД СВЕТА” (1968)

Иван Николов

***
Дълга песен, бавна песен -
слушана и непозната!
Сякаш жерави наесен
плачат някъде в мъглата.

Сякаш млад юнак отива
с бяла риза на бесило
и го вика самодива,
глас в небето извисила.

Песента тече сурово,
от излишна жал се чисти,
вплита съсък на олово
в шепата на млади листи.

Робства българинът знае,
но ще помълчи унесен
само в робството на тая
дълга песен, бавна песен.

Слушаш тежкото й слово,
тръпнеш в звуците й чисти.
И сърцето е готово
като клон да се разлисти.


***
Ой, непокорен и жилав народе,
как от умора десница не скръсти!
Даже и в робства, ти пак си свободен
чрез свободата на своите пръсти.

Съска грънчарският кръг разлютено,
нишка до нишка в платното се срежда…
И оживява под чук и вретено
милият образ на твойта надежда.

Пролетен извор от преспите суче -
нейде по твоите стомни се лее
и прелетяло от пъстро бърдуче,
писано пиле в душата ти пее.

С багра на огън и багра на цвете
китена черга цъфти и се кити.
В пафтите живо око ще засвети
върху високия кръст на момите.

Мой непокорен и жилав народе,
ти и до днеска десница не скръсти.
В толкова робства остана свободен
чрез свободата на своите пръсти!


***
Дървото има своя тайна:
трепти от всеки допир лек,
топлее с ласката случайна
като душа на жив човек.

Ако длетото звънко пее,
чукът занесено ечи -
огромно слънце ще изгрее
със тънки жилчици лъчи.

От острието очертани,
ще скършат кръшен стан лози
с листа като момински длани
и със зърна като сълзи.

Ще се разлюшка житна нива,
ще пръхне гълъб издалек…
Дървото бавно се разкрива
като душа на жив човек.

Цъфти в неистов свят на вишни
или упорства в жилав дрян…
И небесата са излишни
под този български таван!


***
Кавал е засвирил високо
над припечни равни места,
та кипва в дърветата сока,
в човеците - кипва кръвта.

Върти се Балканът усоест,
орела и облака лек,
словени юнашки на пояс,
въртят се дърво и човек.

А дядото суква набърже
ръждив от тютюна мустак -
ръката му вече не сдържа
големия овчи калпак.

И както се мести цървула,
припомня му луди хора -
напук на похвала и хула,
самичък да скокне в игра.

В жарта на голямото лято
нагазват две тежки пети…
Задъхано, жертвено, свято
огромният кръг се върти.


***
Капне дълга капка от капчука,
мине дълга тръпка във пръстта,
заискрят листенца върху бука
и така избухне пролетта.

Свои тънки жилици в земята
впива даже камъкът корав.
И жена връз мъжко рамо мята
мокър от росите бял ръкав.

Славеите мрат от сладка песен
и кобилицат в цвят цъфти.
Кръгозорът мигом става тесен
щъркел своя кръг да извърти.

И бълбука говор многогласен,
слънчев лъч в прозорците снове,
спускат люлки в ябълка и ясен
косите гергьовски дъждове.

Фусти вдига вятърът поразник,
къртят млади кълнове пръстта…
И не свършва пролетният празник -
люлки се люлеят над света.


***
Каква се е сватба задала,
та вино из медник ручи,
по майчински плаче кавала
и тъпана тъмно бучи!

И момък момата настига,
а сватът - хорото повел,
с десницата бъклица вдига,
с левицата вдига петел.

И както се пали зората,
петелът размахва крила -
искристи отблясъци мята
по всички стъмени чела.

На сватба петел е потребен!
Петелът - добър или лош,
с червен като месеца гребен
ще свети през цялата нощ.

И пеят сватбари, и пият,
додето ноща превали…
А после в съня им се бият
червени и бели петли!


***
Ой, Лазаре, Лазаре,
облак чер полазил е:
хем високо във небето,
хем широко над полето.

А под него скачат луди
малки моми пеперуди
и въ менците им бели
по две слънца са изгрели.

Те не кършат млади пръсти -
кършат люляците гъсти.
И не веят руси плитки -
веят свойте росни китки.

От елека до фустана
спуска тъмен лист бръшляна
и накланя към сърцето
алено ухо лалето.

А с преметнат сърп на лакът
в нивите жътвари чакат:
вятър пилци да разпръсне,
дъжд из облака да пръсне.


ПЪТ НА ЮГ

През Тракия - надолу към морето.
През Тракия - с безбой могили гърбави.
През Тракия - земя на мойта ревност -
черничева, черешова и върбова.

Въртим очи към хълмовете лиси,
към хоризонта, вит като клепач:
един поет и двайсет футболисти -
най-странният и смешен екипаж.

Повяха беломорски ветрове.
И щъркелът се спусна отвисоко.
А дървесата стрелкат върхове
в обратната, в обратната посока.

И се запали първата светулка,
погасна сетен августовски грозд.
Във Тракия - Земя на мойта люлка,
на мойта обич и на моя гроб.

Отекна тежък облачен тътнеж
и полетяха лястовици с грация…

А в моя спомен има и до днес
една драскулка.
С профила на граница.


КАМЪК

Вода и камък.
Небе и камък.
Бряг на каменните вълшебства.
И това кръгло море -
като капка
в една огромна каменна шепа!

Камъкът расне и бавно затваря
хоризонтите необгледни,
с кози и митове разговаря,
смесва
облаци и легенди.

Морето приижда на дълги пориви
и дълбае в брега
искрящи
остри проливи - като профили
на древни скитници
и моряци.

А горе, високо
по канарите
кипарисите, вечно живи,
впиват своите упорити
и неотстъпни
жили.

В камъка дремят
смътна закана,
весела дума
и ласкав екот…
Сигурно не от кал, а от камък
е правен
по тия места
човекът.


РАЗХОДКА С БАЩА МИ

Покрай приборите гръмогласи
дето стръмният бряг изтънява,
аз развеждам сега баща си.
(Макар че баща ми го няма.)

Аз му казвам:
Ето я Гърция -
насечена от пътища и ветрове.
Виж какви са нейните гърчави,
нервно вгънати брегове!

А баща ми гледа с разсеяни
и оплетени в бръчки очи.
и като всеки истински селянин
по-малко говори,
по-дълго мълчи:

Тук съм идвал да жъна лаври
за една Велика България.
А воювах с комари и ларви.
И се върнах,
люлян от малария.

И в усмивката му неравна
една жива искрица свети -
както в бункер,
забравен отдавна,
никне синьо и мораво цвете.

Никне синьо и мораво цвете,
синьо и мораво цвете цъфти…
Колко е хубаво, че синовете
са по-щастливи от свойте бащи.

А на тебе лавърът не ти прилича -
осави го да вдига филизи!
Когато се върна,
ще те окича
с венец от прости дъбови листи.


В ДАЛЕЧЕН ГРАД

В далечен град, под чужда месечина -
далечен грак на жеравни ята…

Ако ме питаш: по каква причина,
аз ще ти кажа: нямаше причина.
А ме налегна скръб и тегота.

По тоя весел бряг като подкова
цъфти нехайно веселият Юг.
И аз се вплитам в непонятен говор.
И може би оставям в този говор
един самотен и неясен звук.

Награмадил разхвърляни масиви
от сводести къщя, градът мълчи.
Вървят под свечерените маслини
момичета с очи като маслини,
момчета с одисееви очи.

Но аз съм тъжен. Тъмен. И покорен
пред пламенния повик на кръвта.
Разбирам: всяка скръб си има корен.
Защото и човекът пуска корен
в едно-едничко място на света.


***
Ходят бабички едни такива -
чужди на утеха и лъжи.
Като стръкове из късна нива
коренче едничко ги държи.

Затова на псето хвърлят залък,
радват се на птици и деца,
като мислят, че това е залог
да уварят своите сърца.

В техните усмихнати очи
трепка светлинка неустрашима -
не достига им, кажи-речи,
само ангелската перушина.

Ала те присядат умълчани
и почти прекършени надве,
по престилки везат, по сукмани
сини и зелени цветове.

Та когато в дълъг път поемат,
готвят се из този дълъг път
само простички цветя да вземат -
там цветя навярно не растат.


МОТИВ

С теб сега сме далече-далече -
като звезда от звезда.
Идат облаци.
Пада вечер.
Падат празни птичи гнезда.

Душата ми стана утъпкана угар,
топла от горест и пустота.
И там един нелюдим лалугер
си копае леговище за есента.

Гледам в себе си и се моля:
Не ме оставяй в ничия власт!
Да не заспивам самотен-самотен
като писък
на нощен влак.


***
Има в мене нещо чуждо!

Уж съм все един и същ,
а понявга
вехто чувство
се обади изведнъж.

Вехта мисъл ме погълне,
закълби се,
закълби…
И душата ми се гъне -
в изненада
може би.

Болката така се вреже,
че залитам
с полет кос:
сякаш пак боли
след време
криво заздрявала кост.

Сякаш пакостни зверчета
нейде в мене
дирят път
и с неумолима челюст
хапят
живата ми плът.

Аз съм весел,
аз не жаля
щикове и знамена.
И във мене продължава
Стогодишната война!