Бианка Габровска

Върви си, Обич, вече си ненужна…
И няма драма. Никой не заплака…
Ръцете ти са дървени и чужди.
Очите ти безцелно гледат в мрака.

А беше време - в твоите зеници
звучеше аромата на гората.
В листата ти гнездяха волни птици.
В косите ти разхождаше се вятър.

В прегръдките ти цяла се разтварях.
Летяхме над гори и над стърнища.
Но… стигнахме една крайпътна гара,
в която вече нямаше огнище…

В която вече нямаше нататък,
а само стар ръждясал коловоз…
И потъмнели от умора влакове…
Семафор, сгърбен като ням въпрос…

Не спирай, Обич! Гарата е крайна.
И всички пътища са разпиляни.
… А може би един експрес случаен
ще дерайлира тук.
За да остане!