ДИМИТЪР ПЕТКОВ

Светозар Казанджиев

Всяко лято той се връщаше в Смолян. Заедно със съпругата си Елена обядваше в стола на Окръжния комитет на БКП и мнозина можеха да се докоснат до него, всъщност да се докоснат до един от авторите на музикалната слава на България.

Димитър Петков обичаше да се среща със смолянчани. Слушаше техните разкази, питаше ги как живеят, пеят ли народни песни, каква музика слушат…

И макар да знаеше какво ще чуе, поглеждаше събеседника с усмивка под мустак, изчакваше го да се отпусне и изслушваше хапливите насосалки*, познати му от младостта.

А когато някой по-интелигентен се включваше професионално в диалога, не за да изпъкне, а да покаже уважение към маестрото и го питаше кой ритъм разтърсва душата му, той споделяше:

- От всички ритми в музиката най-важен е ритъмът на сърцето. Няма по-добър начин за общуване между хората от музиката и по-ефикасен лек срещу безлюбието от нея - говореше така, че другият да разбере насладата, която изпитва от завързалия се разговор. - Надареният да музицира пресъздава мисли и чувства в тонове, както го е правил древният свирелджия Орфей. Той е бил на друго ниво, по-високо от нашето, отварял душите на хората, очиствал греховете им и на тяхно място запалвал вдъхновение… Вижте, ние не сме по-долу от него. Ще Ви кажа, че колкото е по-талантлив един творец родопчанин, толкова е по-добър като човек. А това няма цена…

Думи - акорди. Истини, родени от неутолимия дух на творчеството. Написани със същата жар, с която е писал и нотите върху петолинието. Тези думи винаги са ме карали да търся и видя ръцете му. Ръце, дали толкова много на музиката. Ръце на един смъртен, докоснали безсмъртието!…

Спомних си за тях не защото през 2019-а се навършиха 100 години от рождението му, нито защото днес чух отново „Нашата мила, родна страна”, включена в списъка на 500-те вечно зелени български песни, а защото тоя „великан” в музиката е подложен на тотална забрава.

Песента, превърнала се в своеобразен химн на нацията през втората половина на ХХ век, известна още и със заглавието „Пътнико сведен, пътнико млад”, е написана от Димитър Петков за детски хор.

След като вижда обаче въздействието й върху публиката, решава да я подари с лично посвещение на примата на суинга, „атомната бомба на Балканите”, незабравимата Леа Иванова.

Според него, тя е изпълнителят, способен да надари песента с подобаващ сценичен и ефирен живот. Леа я записва през 1972 г. на грамофонна плоча и я снима в документалната лента за себе си „Леа пее и се смее”, под режисурата на Гриша Островски.

За жалост, народната власт недолюбва певицата, затова „арестува” лентата и я държи 28 години под ключ. През 2000 г. я показва „резервният” канал на Обществената телевизия (БНТ), когато и главната героиня, и авторите на филма са преминали в полосата на вечността.

Понеже Димитър Петков не е вчерашен, както се казва, взема съдбата на собственото си произведение в свои ръце. За да му осигури популярност, той се доверява на друг глас, младата и още никому неизвестна естрадна певица Ани Павлова.

„Тя изстрелва песента в небето на всенародната обич, а с нея и себе си”, разказва Люлина Абрашева, дъщеря на автора на текста към великолепните ноти - Иван Генов.

В автобиографичната книга на Леа Иванова „Би трябвало да имам два живота”, е публикуван нотният текст и посвещението от Димитър Петков.

Той е разчитал на Леа не само като на интересен глас, но и като на човек космополит и в същото време патриот, за който всяка дума в текста е изстрадано вълнение.

Дори сценарият на филма е написан така, че да отговаря на посланието, заложено в песента. Леа Иванова тръгва на поредното си турне в чужбина и преди да стегне куфарите за път, тананика парчето, станало изведнъж клетва, преклонение, разочарование, надежда.

Арестуването на лентата лишава масовия зрител от възможността да чуе още веднъж неповторимия глас на певицата, пяла на една сцена с оркестъра на Куинси Джонс, Марлене Дитрих, Ив Монтан, Жилбер Беко, Хари Белафонте, Том Джоунс, Ърта Кид и др.

Песента обаче си има късмет и той я спохожда веднага след попадането й в ръцете на Ани Павлова. Аранжиментът, който тя търси и намира, е на младия тогава композитор Найден Андреев.

И „Пътнико свиден, пътнико млад” тръгва по широкия друм на славата. Запяват я млади и стари, малки и големи, звучи в клубове и ресторанти, на срещи, фестивали и конкурси, събужда родолюбието у хората, кара ги да се гордеят със своята татковина, предизвиква носталгични спазми у българите емигранти.

Тя е един от малкото случаи в класацията „Мелодия на годината”, когато мнението на жури и зрители съвпада на сто процента и прави Ани Павлова естрадна „звезда”.

Авторът на това музикално явление е моят и на всички родопчани земляк Димитър Петков от гр. Смолян. Неведоми са пътищата Господни! Гласът на Леа Иванова заглъхва под тътена на тоталитарната власт, а паметта за Димитър Петков стана жертва на демократичната.

„И ако днес неговите песни не се пеят, заглушени от абсурда на новите „фанфари” - пише Мария Петкова, - те няма да умрат, защото като дядо Вазовите „те жив са отклик на духа народни, а той не мре…”

***
Изключително даровитият и трудолюбив наш земляк и един от водещите български композитори. Димитър Петков е роден на 4 май 1919 г. в село Райково, днес квартал на гр. Смолян.

Специалистите са единодушни: той е сред най-крупните представители на съвременната музикална култура. Теоретик, познавач на фолклора, композитор, педагог, песенник. Димитър Петков остави дълбока следа в духовния живот на България.

Освен ярък талант, той е и всеотдаен общественик. Израстването му е олицетворение на „американската мечта” в музиката. Тръгнал от най-ниските слоеве на обществото, Петков стига върховете на националната ни култура.

Като председател на Съюза на българските композитори (СБК), директор на Софийската опера и преподавател в Българската държавна консерватория (БДК) „Панчо Владигеров”, работи упорито и всеотдайно за утвърждаване на родната композиторска школа, на реалистичното и демократично изкуство.

Той е един от основателите на Международния конкурс за млади оперни певци, а като председател на СБК в течение на осем години има неоценим принос за разрастване на програмата „Нова българска музика”.

Подобно на всички големи творци и при него дарбата идва през родовата му кръв. Димитър Петков е внук на уста Харит Кисьов (дядо по майчина линия), съградил църквата „Света Неделя” и Пангаловата къща в Райково - бисери на архитектурата. Пръв майстор сред майсторите-дюлгери е и Петко Христов (дядото от бащина страна).

Работливите му ръце и богата фантазия раждат училището в Горно Райково, днес читалище „Балкански просветител”. Майка му Руса Попдимитрова е народна певица. Трайната си любов към музиката синът й наследява от нея и чичо Никола - певец в църковния хор и актьор в самодейния театър.

Благодарение на майка си, Димитър Петков обиква народното творчество. Научава стотици родопски песни, пее вкъщи, на нивата, по сборове и седенки. Изявите му започват още в детската градина, а ваклият глас, който се лее плавно и чисто, засенчва неговите по-малки сестри - Мария и Станка.

Баща му Христо Петков, основател и служещ в кооперация „Български джебел” (внушителната сграда в Средно Райково), няма музикални заложби, но талантът на брат му Никола стига за двамата.

Всичко в живота на бъдещия химик, музикант, композитор започва от чуйното (прочуто) село Райково. Детството му пребъдва сред красотата на песните, сред „музиката” на боровата гора и изшилените чукари наоколо.

„Идвам си често в Смолян - признава в един свой пътепис маестрото, - защото той ме освежава и ободрява. Тук се зареждам с нови творчески замисли, както прелестната родопска песен и животът на съвременните хора ми подсказват. Затова моето творчество е родопско по дух и атмосфера, като се започне от песента, та се стнигне до кантатата и ораторията. За всеки човек родното място е скъпо и неповторимо. Радвам се, че съм роден в Родопа, която ми дава нови пориви и импулси за творчество. Изпълва ме с гордост богатото културно наследство на родния край и съвременните национални прояви, като стохилядния Роженски събор и романтичните Орфееви празници.”

Още като ученик в трето отделение (1928), майка му го записва в курс по солфеж и едва 9-годишен вече знае да чете и пише „по ноти”.

Музикалният педагог Борис Тричков, въвел „стълбицата” за нотно пеене, му открива тайните на солфежирането и записването на мелодични видения и гласове с ноти. Научава се да свири на окарина, пиколо и китара, а по-късно на флигорна и флейта. Чак когато е на шестнайсет години вижда пиано.

В прогимназията участва като певец в училищния хор, като свирач в духовия оркестър и като артист в детската оперета. Учителката Мария Дохчева, завършила Музикална академия, му помага да научи откъс от операта „Орфей и Евридика” на Кристоф Глук и малкият певец го изпява на годишния училищен концерт.

През 1934 г., когато е в девети клас на Райковската реална гимназия „Васил Левски”, Педагогическият съвет му възлага да дирижира духовия оркестър. Най-дълго остава певец в хора на читалище „Орфееви гори”, ръководен от Димитър Гаруфалов, автор на първия химн на планината „Гордей се, Родопа” по стихове на Кирил Маджаров.

На петнайсет години, след приключване на учението си в Райковската гимназия, започва работа като тромпетист и флейтист в оркестъра на прочутия през онова време кларинетист-самоук Васил Попов - Попето и обикаля градовете и селата в Южна България.

Свири по сватби и кръщенета, по официални празници и селски сборове, трупа опит и средства, за да продължи да се учи. През 1935 г. записва Пловдивската мъжка гимназия „Александър I” и там завършва средно образование.

С гимназиалния хор Димитър Петков осъществява първата си хорова композиция „Бекиро любе” - обработка на китка родопски песни за соло тенор и мъжки хор. Така започват първите му музикални композиции.

Годината е 1936-а. Бивайки отличник по успех и бедняк по социален статус, директорът на гимназията му отпуска стипендия и безплатен обяд в трапезарията.

През 1938 г. завършва с отличие „Александър I” и кандидатства в Държавната музикална академия - София. Приемат го от раз, но той започва да се съмнява в устойчивостта на своята дарба, да се пита заслужава ли тя целия му живот.

От друга страна, близките му натяквали: „Митко, музикант къща не храни. Избери си друга професия. Свиренето няма да ти го вземат!” Димитър Петков се отказва от академията и записва химия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Четири години учи любимата си наука и заедно с това се отдава на музиката. Ръководи хоровете на Менза академия, на родопското и македонското землячество при Съюза на тракийските дружества в България, пее в хор „Родна песен” и е негов помощник-диригент.

През 1942-а, когато светът се тресе от канонадата на най-кръвопролитната война, той получава диплом като химик и уверено влиза в живота. Веднага го вземат в казармата.

Като младши лейтенант в Първа гвардейска дивизия основава офицерски хор, който в началото пее за победите на Третия райх, а в края - за Червената армия.

През януари 1946 г. се връща в родното Райково като учител по химия в гимназията. Сега вече няма никакво колебание, обича професията си, но повече от всичко обича музиката.

Както през ученическите години, със същия ентусиазъм се впуска и сега в училищната самодейност. Съставя малък оркестър и в сътрудничество с читалищния смесен хор за няколко месеца подготвя оперетата „Уляна” от украинския композитор, хоров диригент и педагог Кирил Григориевич Стеценко.

Премиерата й се превръща в събитие за райковската общественост. Женската партия в оперетата се изпълнява от Елена Ламбрева, учителка по немски език в гимназията.

Нейните музикални наклонности, кадифеният й сопран, красивата фигура, миловидното й лице и неподправена артистичност завъртат главата на младия постановчик.

***
В началото на октомври 1946 г., един месец след като се е оженил за своята колежка, пловдивчанката Елена Ламбрева, Димитър Петков тръгва за София по дирите на най-голямата си любов - музиката.

Вече нищо не е в състояние да го разколебае. В дългите нощи на размишления е осъзнал, че тя е неговото призвание. Кандидатства отново в Българската държавна консерватория (БДК) и се записва в теоретичния й отдел.

Освен Теория на музиката, той учи композиция при проф. Веселин Стоянов и дирижиране при проф. Асен Димитров, успоредно с това усъвършенства флейтата и усвоява цигулката.

Работи неуморно, по дванайсет часа на ден, въпреки че близките му напомнят, че колкото и да е трудолюбив, колкото и силна да е страстта му към съзиданието, невъзможно е да запълни огромната бедност в живота, още по-малко да натрупа богатство.

Но той продължава напред, слуша само сърцето си. Става любимец на своите професори Парашкев Хаджиев, Асен Карастоянов, Марин Големинов и се учи от тях. Но животът не чака, той е река, тече неумолимо и безвъзвратно.

Навършил двадесет и седем години, семеен с две деца и десетина авторски композиции, Петков бърза да изяви своя глас на музикалното поприще. Заедно със следването си в консерваторията, шест години ръководи ансамбъла на МВР и пише за него хорови песни.

В началния етап от своето творчество той продължава народностните традиции и утвърждава националното звучение в българската музика, чието начало иде от времето на Йоан Кукузел.

То е адресирано към широките слоеве от народа, пряко свързано с върховите постижения на словото, съобразено с концепцията на хоровия жанр и обработката на родопската песен. Като творец с тънък художествен усет и широк мироглед, Димитър Петков се опира на своите предшественици и в същото време има собствен път на развитие.

Творбите му звучат цветно, вдъхновяващо, искрено, обладани са от особена красота, която извира от люлката на Орфей и в същото време са съчетани с прийомите и техниката на композиторите от ХХ век. Така е, защото умело използва народно-песенните мотиви, без да ги пренася механично върху нотния лист, а ги вплита по неповторим начин в канавата им.

Родопчанинът е типично български композитор. И тази характеристика е определяща за музикално-творческото му изразяване. То проличава най-ясно в умението му да използва фолклорните мотиви, да извлича същността от музиката, от нейните мелодични, хармонични и ритмически особености, от находчивостта му да избира сюжети, преди всичко от националния ни живот, от историята, традициите и културното наследство.

Той ненавижда рутината в занаята, „авторитетите” в музиката, които никнат като гъби върху почвата на тоталитаризма, подкрепяни често от силните на деня. За тях казваше със съжаление:

„Кощунство е да се представяш за по-голям от песните на своя народ. Пред тях може само да коленичиш, да благодариш на Бога, че ти е дал разум и сърце, за да ги почувстваш. И ако си истински музикант, да се учиш от тях.”

Димитър Петков се отдава във всичко на дръзката си фантазия, винаги се стреми към новото. Затова е толкова разнообразен, остроумен, находчив в жанра. Той е особено смел и продуктивен, когато работи върху лирични теми, които му се удават с лекота.

Колегите му единодушно го разпознават като част от музикалните дейци от средата на ХХ век. Естетическите възгледи на Димитър Петков са непосредствено свързани с разцвета на националното самосъзнание на българите от 50-те, 60-те и 70-те години на миналия век, с мечтите на българските революционни демократи, с народа, въодушевен от единната национална идея.

1949 година се оказва преломна в творческото израстване на композитора. Тогава написва четири брилянтни родопски песни, петнайсет хорови и две оркестрови пиеси за Ансамбъла на Министерството на вътрешните работи. Радостен е и му спори в живота.

Целите, към които е устремен, падат една подир друга пред него. Започва да бере плодовете на непрекъснатия си труд. През 1952-а завършва БДК с две специалности: „композиция” и „дирижиране”.

Веднага след това е изпратен на двегодишна специализация в Московската държавна консерватория (1953-1954). Там усъвършенства своите знания по „композиция” при Арам Хачатурян и „полифония” при проф. Сергей Скребков.

След завръщането си от Москва става директор на Софийската опера и четири мандата, от 1954 до 1963-а и от 1975 до 1978 г. направлява нейното развитие.

Паралелно с музиката Димитър Петков развива активна обществена, културана и педагогическа дейност. През 1963 г. е изпратен за първи секретар в посолството ни в Прага и заема този пост до 1968-а.

Като член на Съюза на българските композитори, на конгреса му през 1972 г. е избран за председател и осем години обладава върха на творческата организация.

След изтичане на втория му мандат през 1980-а е издигнат за зам.-председател на Комитета за изкуство и култура, а от 1983 до 1988 г. е зам.-председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба и съветник в Столичния общински съвет.

Усвоил до съвършенство пентатониката на родопската песен, обработил близо сто от най-ярките й образци, той влиза със завидно самочувствие в дебрите на масовата песен.

Докато във фолклора изявява лиричната страна на своя талант, то в масово-песенната практика се обръща към бойката изразност и патетиката на марша, към по-друга настройка на чувствата и мелодичното мислене.

По най-груби пресмятания неговите песни са изпълнявани от над 150 хиляди българи, организирани в различни хорове, бригади и военизирани формирования.

Въпреки широката им масовост, те не могат да съперничат на родопските хорови песни като „Месечинко льо, грейливка”, „Гизди са кичи, Тодоро”, „Росице, руса девойко”…

***
Чета биографичната му бележка и се чудя откъде е имал толкова сили и нерви да служи навсякъде с най-доброто от себе си.

Където и да е бил, той все е обладавал върха и във всички организации говорят за него с уважение и възторг за деловите му качества, за трудолюбието, за човечността, която е проявявал към колеги и подчинени.

И не е преставал да изтъква, че е родопчанин и че пее с удоволствие родопските песни.

Съвсем несъзнателно, а може би съвсем целенасочено, Димитър Петков е играл ролята на посланик на Родопа планина.

Съзнателно или не, той изиграва по блестящ начин и тази си роля, както го правят големите артисти.

С много любов композиторът пише музика за деца. Над 300 песни и няколко песнопойки е посветил на младите българи. Сред тях са песните от нашето детство: „Дай ми слънце в утринта”, „Децата на Ястребино”, „Нашата мила, родна страна”…

Но дори и тогава, когато творческата му същност е ангажирана с подрастващите, той е под влияние на родопската песен. В подобни мигове на творческа отдаденост се раждат „Родопска сюита”, „Ръченица”, „Кукерско хоро”, „Добруджанка”, „Мамините песни”…

Неговите песни се пеят от професионални и самодейни състави, от най-добрите български вокални изпълнители и инструменталисти. Те озвучават по онова време празници и фестивали, програмите на радиото и телевизията.

И това е така не защото Димитър Петков заема някакви постове, а заради тяхната самобитност и мелодичност, заради добротата и оптимизма им, заради авторовото съпричастие към вълненията на нашето време.

Плод на неговия мощен талант са най-крупните му музикални творби: комедията „Неспокойни сърца”, играна над 100 пъти в Държавния музикален театър „Стефан Македонски”, десетките кантати, сюити, балади и оратории, в които са възпяти борците за свобода и независимост на България: „Кантата за Паисий”, „Балада за Ботев”, „Кантата за Антонивановци”, „Кантата „Свобода”, „Кантата за дружбата”, ораторията „Рожен слиза от Родопа”.

Особено силен и въздействащ е цикълът от песни по стихове на Никола Вапцаров - „В бурята ще бъдем пак с теб, народе мой”, както и хоровите произведения по авторски текст: „Яна”, „Снощи мамо, сън съм сънила” и др. Димитър Петков пише песни за различни градове в страната - София, Смолян, Ловеч…

В последните години от живота си композира църковни песнопения за смесен и женски хор, получили признание и награди от конкурса „Нека бъдем добри” (1995).

Когато е на попрището жизнено в средата и съдбата го завърта из канцеларските лабиринти, опитвайки се да превърне твореца в администратор, световноизвестният Арам Хачатурян, преподавател в Московската държавна консерватория, му пише нарочно писмо: „Митя, моля те пиши музика. Нямаш право да не го правиш!…”

Димитър Петков създаде богато по обем и художествена стойност творчество в различни жанрови форми, но най-силните му изяви са в песента. В резултат на обработката на родопски народни мотиви, той създава над 1000 хорови и солови песни.

Като бисери греят върху музикалната огърлица „Месечинко льо, грейливка”, „Делю хайдутин”, „Глава ли те боли, сине мой”, „Яна”, „Халище”…

Веднъж го попитах: „Маестро Петков, какво са за Вас Родопите?” Той сякаш това и чакаше, разтвори благата си усмивка и започна бавно, искрено, мечтателно да разказва:

„Бил съм в много държави, любувал съм се на различни природни красоти, пазя скъп спомен за чудесни хора, но най-дълбоко в сърцето си кътам образа на родния край, на моето Райково. Родният край е неповторим - като майката и родината. Когато идвам насам, още щом вляза в поречието на Чая, сърцето ми започва да тупка и да ликува. Наближа ли Бачковския манастир, гърдите ми дишат дълбоко, свободно, погледът ми се рее възхитен по безбрежния лабиринт от върхове, от борови и елови гори. Представям си капитан Петко войвода на Рожен как се среща с чуждестранните консули и защитава Родопите. Когато видя Момчиловата крепост, над Подвис, сърцето ми прелива от гордост и любов, че съм родопчанин. Представям си как е бродил войводата Кольо Шишманов, виждам лобното място на парашутистите, водени от Метакса Гугински, паметника на Дичо Петров - виждам все скъпи хора, дали живота си за свободата на Родопите.

А когато пред мен се изправи Смолян, този град-изкусител, красавец, мечта, символ на архитектурната мисъл у нас, оставам без дъх. Той е сплел сградите си с терена така хармонично, както лястовиците правят своите гнезда. Запазил и умножил природната хубост наоколо, Смолян си остава прелестна гледка, която ще радва и вдъхновява не едно поколение…”

Освен обработките, той създава много авторски песни по стихове на най-добрите майстори на изящната словесност. Заедно с поета Николай Зидаров издават поредица сборници с детска поезия „Медени камбанки”.

Детските хорове понасят тези песни из страната, тръгват с тях по световни фестивали и конкурси, за да прославят България.

Когато музикалните специалисти анализират творчеството му, най-напред тръгват от неговия стил, характерен с пределната простота на музикалния изказ, със заразяващата му мисъл и чувство.

Заради нагласата му като мелодик, в репертоара на българските хорове стоят на най-видно място неговите произведения, изградени по мотиви на родопски народни песни.

Той обогати интонационно и тематично традициите, положени от Добри Христов и композиторите с принос в хоровия жанр. Музиката му е наситена с много патриотични и епични образи. Лиризмът като най-въздействащата й черта е ту е сдържано затаен, ту емоционално приповдигнат, но всякога искрен.

Нямам обяснение защо, но днес все по-малко се пуска по радиото и телевизията, почти не звучи в репертоара на водещите ни хорове „Нашата мила, родна страна”.

Може би защото българинът трябва да има друг „цивилизационен” избор и не иде „тази страна” да се възпява като наша, още по-малко пък като мила, по-добре е Националната телевизия да показва с какъв патос и с какъв успех талантливите български дечица пеят американските хитове, казва с огорчение Мария Петкова, сестра на големия композитор.

В края на живота си проф. Димитър Петков изповяда: „Не се отказвам от идеите си, нито от творчеството си!”

И едва ли е необходимо, защото тогава би зейнала огромна празнота в съвременната ни музикална култура. Неговите песни, кантати и оратории са високо хуманни и градивни, възпяващи мира, свободата, любовта към родината.

Бих казал, Дай Боже! на всеки малък народ такъв голям композитор, такъв колос в музиката, тогава съм сигурен, че усмивките ни ще станат по-широки, а очите по-светли и „сухи”.

Заради големия талант и безценния му принос към родопския песенен фолклор, Димитър Петков е обявен за почетен гражданин на Смолян.

Той е пръв гражданин още на Русе, Бургас, Ловеч, София, Кърджали, Дупница, Мадан и Поморие.

През 1974 г. е удостоен със званието „народен артист”. Носител е на ордените „Кирил и Методий” I степен и Червено знаме на труда. С Указ № 687 на ДС на НРБ, от 8 май 1979 г., е удостоен със званието Герой на социалистическия труд. Професор.

Димитър Петков умира на 20 декември 1997 г. в София.

Октомври 2018 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ГЕОРГИЕВ, Георги. КАЗАСЯН, Еди. Би трябвало да имам два живота, Биографична книга за Леа Иванова, Издателство Музика, С. 1988.
ГИГОВ, Никола. Пътнико свиден, чуй песента си! : Димитър Петков прогласи Дельовата песен много години преди тя да стане космическата песен на България. Дума, № 42, 20 февруари 2010, с. 2.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Корените му бяха вбити дълбоко в небето на Родопите: Опит за портрет на смолянчанина - проф. Димитър Петков по повод 85 години от рождението му, Родопи вест (Смолян), № 36, 12-14 май 2004, с. 5.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Майстор от род на майстори : 85 години от рождението на композитора Димитър Петков, Земя, № 103, 1 юни 2004, с. 10.
ПЕТКОВ, Димитър. Като родопска песен. Работническо дело, № 169, 18 юни 1983. Родопите - родното място на композитора, импулс за творчество.
ПЕТКОВА, Мария. Не се отричам от идеите, нито от творчеството си!:80 години от рождението на Димитър Петков, Дума, № 120, 28 май 1999, с. 11.
СТОЯНОВА, Елена. Композиторът от Орфеевата планина: 90 години от рождението на Димитър Петков, Родопи вест (Смолян), № 40, 9-10 април 2009, с. 5.