КИРИЛ ВАСИЛЕВ

Светозар Казанджиев

Чувствата ми към него са странни. Цветни. Признавам това, макар че няма никакво значение в случая. Мислите ми са подчинени на една забележителна личност - сложна и многопластова, противоречива, но истинска, с която аз, като родопчанин, подхранвам своето самочувствие.

За последен път го видях около 90-годишнината му.

Беше дошъл на Празника на родния му Турян. Обичаше да дава интервюта и прие да поговорим, но когато чух какво е останало от блестящото му ораторство, излязъл да поздрави своите съграждани, се отказах. Възрастта не прощава, дори на академиците.

За 100-годишнината от рождението му организирахме изложба в Клуба на дейците на културата - Смолян. Голям вой настана. „Защо товарите клуба с неговите грехове?”, „Вие чествате убиец”, „Той е…”

Подредихме малка част от неговите рисунки и графики, има близо хиляда, няколко стихотворения от 500-те и документи от неговия архив. Включихме над сто шаржа на Тодор Живков, Вълко Червенков, Хитлер, Гьобелс, Мусолини, Сталин, антивоенни карикатури…

Между тях писма, стихове, дипломи, грамоти, решения за награждаване…

За да изляза от положение, при откриването на колекцията признах, че ние показваме културтрегера (учения, поета, писателя, художника, сатирика), не участника в съпротивителното движение по време на Втората световна война, нито партийния функционер, останал до смъртта си заклет марксист-ленинец. Такава бе истината, ние сме Клуб на дейците на културата, не партийно формирование.

Реакцията на смолянчани от „Осанна!” до „Разпни го!”, информацията, която имах за неговия партизанлък, част от враговете му, които познавах покрай работата ми, ме заставиха да се върна към биографията на академика, да прочета доста от написаното за него, дори да се „вържа” на част от клюките, съпътствали живота му.

Научих много и си съставих свой образ за твореца, преподавателя, учения, партиеца, който се побира в две думи: „дебела глава”. Две думи, но струват колкото двеста. Ще ги споделя и с вас.

Да започнем от самото начало. Кирил Василев е роден на 23 май 1918 г. в Турян, малко селце на десетина километра от Смолян. Какво представляват Родопите по това време?

Ако се изразя метафорично, то образът й би изглеждал така: разбита кошара от мечки и вълци, а нахапаната и изплашена до смърт стока, разпиляна из планината.

Родопчаните какво имат тогава - освен нищета и мизерия, спасявани най-често от бедната планинска земя, нищо от онова, което наричаме състояние.

Но имат трудолюбие и талант. И здрава връзка със земята си. Нашият герой притежава и още едно качество, „бонус” към традиционните - ненаситна любознателност.

Малкият Кирчо расте в общоприетата семейна среда, характерна със своята патриархалност, с много деца и малко пари.

Това, че в селото му живеят християни и мохамедани, му позволява да опознае традициите и на едните, и на другите. Като ачигьоз (оправно) момче, рано го натоварват с ангажименти.

Овчарчето се връща за пореден път у дома премръзнало и с празен стомах. За да се стопли, застава до печката и стиска с ръце котлето, къкрещо на огъня. В този момент му е трудно да прецени от какво е по-силна болката, от студа или от топлината.

Празният му стомах има по-прости желания, иска да отвори капака на врящия съд. И какво да види вътре - няколко цели картофа, сложени от майка му за обичайния качамак с царевично брашно и яйце. Може би тогава щраква в главата му неистовият въпрос: „Все ли ще е така? Животът е толкова кратък, че би било глупост да го живеем нещастни!”

Кирил Василев завършва средно образование в Първа мъжка гимназия - Пловдив. В началото на 1932 г. става ремсист, едва четиринайсетгодишен, а през 1938-а влиза в редовете на Българската работническа партия.

Той е първият комунист в Турян и още докато е в РМС-а, в полицейските сводки пише за него „опасен”. През 1937 г. записва философия в СУ „Св. Климент Охридски”.

Там проявява своите поетически и художнически заложби, скривани до тогава от срам пред своите съселяни. Бъдещият академик участва активно в прогресивния родопски печат.

Публикува свои стихове, статии и информации във всички издания, свързани с планината, но най-дълго сътрудничи на в. „Родопска мисъл”. След дипломирането си през 1942 г., става учител по литература и философия в Райковската гимназия „Васил Левски” - Смолян.

По време на Втората световна война се включва в съпротивата като партизанин и политкомисар на отряд „Колю Шишманов”. Тук е мястото да разкажа за „убийството”, приписвано му от комунистите и превърнало се във виц, след половин век предъвкване.

„В партизанския отряд гръмва една-единствена пушка и убива командира му - народният зъболекар Братан Шукеров”. И днес, ако попитате някого в Смолян „Кой е убиецът на Братан?”, стига той да е над петдесетте, без колебание ще ви отвърне - Кирил Василев. Понеже трудно приемам овчето единодушие, ще се опра на свидетелството на контраадмирал Дичо Узунов от с. Арда, член на отряда и непосредствен свидетел на фаталния инцидент:

„Датата е 3 септември 1944 г., пише бившият партизанин. Огнян (Братан Шукеров), командир на отряда, тръгва на оглед в района и поканва със себе си партизанина Димитър Грозев. Той му отказва, защото застъпва наряд. Тогава Огнян се обръща към Кирил Василев (Кокудата). Киро взема автомата си, английска марка „Стен”, и поема с командира. Теренът е полегат. На двайсет-трийсет метра от партизанския огън Кирил Василев се подхлъзва, пада и инстинктивно се опира на автомата си, който, удряйки се в земята, произвежда изстрел и ранява Братан Шукеров. Чули гърмежа, партизаните веднага пристигат на място. Вземат ранения командир и го пренасят до огъня, за да превържат раната му. Кокудата (Кирил Василев) изпада в стрес. Забелязал това, Братан се обръща към него с думите:

- Кокуда, успокой се, от приятелски куршум не се мре!

Уви, командирът на отряд „Колю Шишманов” Братан Шукеров умира на 23 септември 1944 г. в болницата в Устово”.

След Деветосептемврийския държавен преврат Кирил Василев се оказва сред отявлените противници на културно-просветната организация на българите мохамедани Дружба „Родина”.

Въпреки че познава дейността й, както познава и хората, за които е предназначена, отказва да подкрепи реабилитацията й, нарочена от новата власт за фашистка. Това създава излишни проблеми на Смолянската партийна организация.

Младият и амбициозен философ набира сили, трупа антифашистка и партийна биография, печата непрекъснато стихове и карикатури, готви се за скок в живота.

Първият „парашут”, който му се отваря, е поканата за разговор при началника на Военно-техническата академия на Българската народна армия в София, ген.-лейтенант Борис Копчев, професионален военен и революционер.

- Другарю Василев, Вие сте наш другар, проверен в борбата, решили сме да Ви изпратим в Академията на Генералния щаб на съветската армия в Москва и след като я завършите, ще отидете на служба в Родопите - обръща се към него старият воин.

- Сбъркали сте адреса, другарю генерал. Нямам никакво желание да ставам военен. Завърших университета със съвсем други намерения - да се отдам на науката - опънал се родопчанинът.

Помощник-командирът на Четвърта Българска армия, минал през фронтовете на Втората световна война, гледал не един път смъртта в очите, се изненадал от неподчинението на този млад фукльо. Станал от стола си, изправил се зад бюрото и изкомандвал:

- Отиваш в Москва в генералската школа, ясно!

- Съвсем не, другарю генерал. Не обичам да ме командват, нито аз да командвам някого. Ще бъда учен, не военен!

След като станало ясно, че този разговор няма да се размине току-така, Кирил Василев отива при полк. Ламби Данаилов, баща на актьора Стефан Данаилов, който по онова време служи в Министерството на отбраната. Видният райковец му урежда среща със зам.-министъра, ген. Фердинанд Козовски.

Василев се явява по заповед пред генерала, участвал в три войни, в Септемврийското въстание, в екзекутирането на офицери и интелектуалци, обявени от Народния съд за „врагове на народа”, и споделя причината, поради която е в министерството:

- Генерал Копчев ме изпраща в Москва, против моята воля. Аз не желая да ставам военен, искам да се занимавам с наука. Завършил съм Софийския университет и пътят ми е насочен другаде. Моля за Вашата подкрепа - навежда глава философът в очакване на отговор.

- Какво сте завършили в университета? - попитал зам.-министърът.

- Философия, другарю генерал, философия при проф. Димитър Михалчев - отвърнал Василев.

- Велик човек е Митко Михалчев, опитен, честен, наш… Неслучайно е председател на Българската академията на науките. Добре, другарю Василев, занимавайте се с наука. Човек трябва да прави онова, което най-много обича - усмихнал се Фердинанд Козовски и протегнал ръка да поздрави младия момък.

След първото му партийно „немирство” „старите кучета” добавят името му в номенклатурния списък на ЦК на БКП. Елегантен начин да го държат „под око”.

Вместо в Софийския университет, през 1947 г., Василев е изпратен в Пловдив, преподавател и зам.-директор на едногодишната партийна школа.

Попаднал на подходящото място, той се развихря, дава най-доброто от себе си на комсомолските, отечественофронтовските и партийните кадри, определени да ръководят изграждането на новото общество.

След няколко месеца бившият политкомисар и дипломиран философ става любимец на преподаватели и курсисти.

В партийната практика и кадровата политика подобно изпъкване не всякога носи успех. След пристигането на гласовития „родопски петел”, началникът на школата започва да трепери за стола си. За да се избави от него, решава да му „скрои шапка”.

Изпраща донос до Окръжния комитет в Пловдив и ЦК на БКП в София. Спорът между директор и зам. директор не тлее, а направо пламти и един ден гърмежът му разтърсва партийните редици.

За да го потуши, в Пловдив пристига Вълко Червенков, първи секретар на Централния комитет на партията.

Той влиза в един от часовете на младия преподавател и изслушва цялата лекция. Впечатлява се. Харесват му ораторското умение, красивите фрази, интересните примери, с които си служи Василев.

На другия ден най-висшият партиен началник се разпорежда да издигнат незабавно за директор на школата досегашния й зам.-директор.

Успоредно с ръководенето на номенклатуро-люпилнята, от 1948-а до 1952 г. директорът преподава и във Висшия медицинския институт - Пловдив.

По това време в София е създаден Институт по история на БКП и в Централния комитет умуват кого да назначат за директор. Вълко Червенков се сеща за Кирил Василев. Обаждат му се в полунощ у дома и го канят на среща в столицата.

Сутринта родопчанинът се качва на първия влак, но не се свърта в купето. Шари навън-навътре, сигурен, че ще го арестуват и изпратят в Белене или Ловеч. За радост и този път съдбата е на негова страна. Същия ден го назначават за директор на научния институт.

Привличането между провинциалния партиен трибун и първия секретар на ЦК на БКП е нетрайно. Зародилата се взаимна симпатия прераства във взаимна ненавист.

Причината е в нашия родопски „петел”. Институтът на БКП подготвя сборник със заглавие: „Ярки имена в българската история”.

Съставителят му Кирил Василев включва най-светлите личности от Кирил и Методий до Димитър Благоев и Георги Димитров. Вълко Червенков не е между тях. От кабинета на Първия настояват поредицата да завърши с очерк за другаря Червенков.

„Живи хора - не! Включили сме само утвърдени имена от историята. Какво като е Вълко Червенков! Тук става дума за принцип, не за подмазване!”, категоричен е директорът на института.

Времето е краят на 1955 г, няколко месеца преди Априлския пленум (1956), който осъжда култа към личността.

Тези няколко месеца до април са достатъчни да „изстине” директорския стол на родопчанина. Оказва се, че и сега той има допълнителна „писта”, по която се надбягва със себе си.

От няколко години чете лекции в СУ „Св. Климент Охридски”, като хоноруван преподавател. След уволнението от института, Ректорският съвет му дава пълен норматив.

През 1963 г. става редовен професор по исторически материализъм в Алма матер, което слага край на кариерното му развитие в партията и начало на научната и преподавателската му работа.

Неговите търсения са преди всичко в областта на марксистко-ленинската философия и историята на БКП. Избран с пълно единодушие от своите колеги за ръководител на катедра „Философия”, той я оглавява близо две десетилетия.

Това е една от гордостите в неговия живот, защото първата катедра в СУ, основана през 1888 г. в рамките на Историко-филологическия факултут, е ръководена от такива светила на мисълта и словото като д-р Кръстю Кръстев, академик Димитър Михалчев и други учени-философи от световна величина.

Благодарение на горчивия опит и различните битки по пътя, Кирил Василев устоява на моралния и политическия тормоз, на клеветите и завистта, които му налагат отвън и отвътре, защитава с чест гражданската и научната си позиция.

Както мнозина учени и той има свои илюзии, но винаги изхожда от убеждението, че служи на обществото и на отечеството си.

От Райковската гимназия в Смолян до Софийския университет минава почти целият му живот. И през всичкото това време проф. Василев държи на собственото си мнение, противопоставя се на табута и указания, не се съобразява с авторитети, още по-малко със силните на деня. Винаги е на страната на младите, на гонените, на онеправданите.

Открито застава зад книгата „Фашизма” на Жельо Желев, въпреки че тя му навлича много проблеми. Суматохата след 10 ноември 1989 г. го завихря в политическите борби в не дотам хигиеничните страсти, но като човек „врял и кипял” в подобна клоака, бързо се ориентира и се оттегля.

Нему принадлежат фразите: „На добрия християнин не е нужен храм, за да укрепва своята вяра”. И „за да те признаят за учен, не са достатъчни революционно минало и началнически пост, а преди всичко дарба, труд и всеотдайност”.

Едно четиристишие от стихотворението „Моето верую”, казва всичко за гласовития родопски „петел”:

Аз нямам идоли, ни божества,
но имам страстната амбиция
да опознавам неизвестността
и вечно да съм опозиция.

„При всички радикални житейски и социални поврати, които се трупат върху главата му, той остана верен на идеалите си от младини, пише във възпоменателна статия дългогодишният му колега акад. Илчо Димитров. От тях не го отклоняват нито разочарованията, нито огорченията, нито изпитанията. За разлика от мнозина Кирил Василев не се изкуши да налага своите разбирания с инструментите на властта. Разчиташе преди всичко на интелекта и съзнанието, на словото и творчеството. Това му помага рано да се откъсне от ежедневната политика и да се посвети на науката и на студентите. Философията, социологията и историята станаха негова страст. Той има неоценим принос за развитието на българската социологическа наука след Втората световна война”.

Кирил Василев е автор на „Увод към философия на историята”, на монографията „Родопските българи мохамедани”, „Диктатурата на пролетариата и неговото отмиране”.

Публикува редица студии по дискусионни въпроси от историята на БКП, за Димитър Благоев (Дядото), за тесните социалисти, за формиране на религиозното съзнание, „Партийността на историческата наука”, „Красноречието”, „Светлосенки на човешката индивидуалност”, редактира съчиненията на Д. Благоев, публикува свои статии в списанията „Ново време”, „Исторически преглед”, „Философска мисъл”. Дванайсет години, от 1948 до 1960-а е отговорен редактор на в. „Родопска правда”.

Най-популярната книга „Любовта”, донесла му международна слава, съдържа 700 страници и е отпечатана в тираж от 60 000 в края на 70-те години на миналия век.

Тя се превръща в явление, в „апокриф”, който се чете скришом от властта и предизвиква нов тип вълнение у читателя.

В нея за първи път някой дръзва да пише открито за половия акт, осветява дълго скриваната интимност, говори за чувствата, смятани преди това за табу…

Руският тираж на книгата е 400 000 броя, а китайският - три милиона и половина. През 2006 г. излезе у нас четвъртото й издание. Проф. Васил Проданов твърди, че копията на „Любовта” са повече от всички философски книги, издавани през годините в България.

Ще изпаднем в заблуда, ако помислим, че успехът на проф. Кирил Василев идва леко и безметежно. Напротив, когато споделя пред своите съпартийци идеята за „необичайната” книга, до един се обявяват против, съветват го да я „заключи в чекмеджето” за по-добри времена.

Челите ръкописа смятат, че в него има откровен „уроспуджилък” (разврат), звучи им еротично, дори срамно. Помним до какво бяха доведени съветските филми заради същия пуритански морал. За да не дразнят, а само лекичко да скокотишкат (гъделичкат) собственото ни его, влюбените герои не смееха да се целунат, за да не ги помислим за морално пропаднали.

Родопчанинът философ провокира своите отрицатели и с това, че е включил в книгата световноизвестни творци, като Пикасо например, който най-безпардонно гали циците на голите си модели.

Учуден, че познатият му до болка „актив” не е научил нищо ново, професорът се съгласява да позаглади някои „щръкнали” факти в книгата, укротява с благодумство махленските кавгаджии и „Любовта” излиза на „бял свят”, под редакцията на Исак Паси в Издателство „Наука и изкуство”.

Кирил Василев пръв дава определение за човека в своя „Увод към философия на историята”:

„За разлика от животните, които живеят в едно измерение, човекът живее в три - в настоящото, в миналото и бъдното. Човекът е станал такъв, когато е започнал да мисли за историята и има план какво трябва да прави в бъдеще”.

Учебникът излиза през 1961 г., но студентите и сега учат от него. Написан е като приказка - увлекателно, точно, вълнуващо. Няма нищо странно в това, той е поет, художник, оратор, вещ разказвач.

В неговия архив дъщеря му Мария опазва над 20 книги, готови за публикуване, сред които четири тома за човека и четири за науката, афоризми и размисли, 1000 рисунки, 500 стихотворения, 600 страници изследователски труд за българите мохамедани… Издал е и едно томче с любовна и философска поезия.

Кирил Василев е ярък пример за традиционното българско съчетаване на даровития учен с обществения деец, на изследователската страст с общонационалното дръзновение.

Избират го за академик няколко дни преди 10 ноември 1989 г. с потресаващо единодушие на научната общност. Той е от редките случаи на директен избор, без да минава през „стъпалото” член-кореспондент на БАН. Но най-важното в случая е, че кандидатурата му не е съгласувана с ЦК на БКП. Председателят на БАН акад. Благовест Сендов е винен, че с подобни избори бламирал властта.

- Другарю Сендов, какъв е този избор на Ваша глава? - обаждат му се от ЦК по лична поръка на Живков.

- Изборът е по предложение на научната общност и беше гласуван с пълно единодушие. Нищо не е извършено на моя глава - отвръща хладно и авторитетно видният математик.

- Как така единодушно, когато предложението не е съгласувано с Централния комитет? - продължават да недоволстват „другарите” от избора на Василев.

- Вижте, ние не избираме секретар на първичната партийна организация, та да го съгласуваме с вас, а академик на БАН! - отсича академик Сендов.

Тодор Живков кани професора няколко пъти за съветник в политическия си кабинет, с цел да го привлече на своя страна. Дава апартамент на сина му Николай, професор, учен, министър на образованието. Но родопчанинът не приема. „Първият чакаше да го похваля - признава по-късно проф. Василев, - но аз не написах и един ред за него. Тогава той ме намрази”.

Кирил Василев не харесва никого от фамилия Живкови. Нито дъщерята Людмила, нито сина Владимир, нито внучката Жени - никого. В интервю пред в. „24 часа” разказва:

„Веднъж Людмила събра видни професори философи и социолози, за да чуем доклада й за красотата. Когато не можа да даде смислено определение що е това красота, шегобиецът проф. Иван Славов, специалист по проблемите на кича, се пошегува: „Красотата е държавна тайна!” Залата избухна в смях. Тогава взех думата, за да опровергая тезата й, че всеки човек е талант. Принципно това не е вярно. Талантът е рядкост, припомних й думите на Ленин… А на (Жени) Евгения Живкова, когато беше студентка в университета, й писах три по история на философията, за толкова знаеше. От тоя ден Живкови ме намразиха още повече”.

Отиваме на студентски празник да слушаме Тато (Тодор Живков), разказва друг случай именитият ми земляк. Първият започна да говори и всички станаха на крака. Само аз не станах. Един мръсник зад мен ми крещи и ми се скара, че не съм прав. Казах му, боли ме гръбнакът. Добичето не разбра, че му говоря за гръбнака на партията. Беше започнала перестройката…

Подобно е отношението му и към Симеон Сакскобургготски. Нарича го най-големия нахалник в българската история. Според него, връщането на бившия цар в България отприщи политическия разврат. Даде възможност на всеки, от кол и въже, да става политик и да прави управленческа кариера.

„Какво е това Национално движение „Симеон II!” Единствен Васил Левски е създал Национално движение - никой друг! Само че той не сложи името си там, както нашият „цар” - „Симеон II”, защото Апостолът бе не само велик, но и скромен.”

Пословичен е неговият език - остър, хаплив. Нарича Тодор Живков и Андрей Луканов мръсници, царя - мошеник, Людмила Живкова - луда жена, Цола Драгойчева - фльонга, членовете на Политбюро на ЦК на БКП - шайка глупци, хомосексуалистите - болни хора… Тази острота личи най-вече в статиите и беседите му. Авторството на десетки вицове за партията и номенклатурата е негово.

Както е негов и сборникът „45 години вицове” или „Смехът срещу насилието”, издаден през 1990 г. от университетското издателство „Св. Климент Охридски”.

„Аз съм айсберг, казва за себе си академикът, една трета съм над водата и две трети - под повърхността й”. Ето причината, поради която е толкова разнолик и непрекъснато изненадващ.

Наследил сладкодумството от майка си, скромността от баща си и мъдростта от планината, той говори интересно, пламенно, красноречиво.

Колеги от Философския факултет и негови студенти признават, че никога не е чел лекциите си, разказвал ги като притчи, изпълвал ги със знания, както само той може, превръщал ги в спектакъл, в който героите винаги били двама - лекторът и всички останали. Та нали професорът е автор на „Красноречието”!

Академик Кирил Василев е в непрекъсната разпра със своята партия, но остава комунист до края на дните си. Рано забелязва недъзите на системата, ала не я напуска, защото е убеден, че не това е истинският комунизъм.

Той поставя знак за равенство между социализъм и демокрация, твърди, че няма истинска демокрация никъде по света - нито в САЩ, нито в Китай, нито в Швейцария, нито в Англия. Няма и истински социализъм. Хората не знаят какво представлява той, дефинира го като мутация на развития капитализъм.

Философът твърди, че кормчиите грешат, като издигат човека с празни джобове и скъсани гащи за демиург на историята. Пролетариатът не е движеща сила. А що се отнася до днешната политика (след 2000-та година), Кирил Василев е категоричен - тя е отвратителна.

„По никакъв начин не мога да приема преминаването на едни и същи хора от една партия в друга, в трета, в четвърта, според както дойде. Това е от жажда за слава и власт, от въпиющо користолюбие… Сега хората не смеят да споменат думата „социализъм”. А защо не смеят, питам, след като цялото човечество върви натам?”

Той е страстен поддръжник на тезата за конвергенцията (сливането) на социализма и капитализма, която в световен мащаб е вече започнала. Твърди, че така е било и при появата на капитализма из недрата на феодализма, но преходът е период, който трае няколко века.

И цитира Ленин, посочил три вътрешни причини, които могат да доведат социализма до крах: комунистическото високомерие, масовата корупция и безкултурието на кадрите.

Нашият преход след 1989 г. не е нищо друго освен реставрация на дивия капитализъм, смята Кирил Василев. Ние се връщаме към епохата на първоначалното натрупване на капитал. А в сферата на духа наблюдаваме връщане към Средновековието. От медиите струи суеверие, навсякъде процъфтява оракулството и екстрасенството.

„Ванга бе превърната в светица. А тя баламосваше целия ни народ. През 1981 г. отидох специално при нея и след продължително наблюдение, написах 12 страници протокол с всичките й шмекерии в него. Тя е хитра, схватлива, наистина необикновена жена, но в края на краищата, е една шарлатанка. Първо разпитва човека, информира се, а след това му връща топката. Поиска трите ми имена. Казвам й - Кирил Николов Василев. След известно време в хода на разговора, тя казва: „Тука виждам Никола.” „Кой е тоя Никола?”, пита ме. „Баща ти. Аз го виждам”, казва Ванга. Че какво откритие има тук, когато преди малко й бях казал бащиното си име? После поисках да ми каже имената на някои мои близки. Тя изреди 8 души. Павел - а в селото ми няма Павел. Андрей - в нашето село няма Андрей. Не само в рода, в селото няма такъв. Методи - понеже аз съм Кирил, явно си мисли, че трябва да има и Методи. Съвпадна само една Мария, ама не каза каква е тя. А както се пее в песента, всяка втора жена е Мария. И децата ми не позна - колко са, и професията на жена ми не позна… Каза ми, че трябва да се откажа от пушенето, а аз съм пълен въздържател, цигара през живота си не съм запалвал”.

Академик Кирил Василев ненавижда фалшивите хора. Има своя теория за тях, определя ги като полуинтелигенти, конформисти. До 1989 г. конформистът с висше образование се носи по течението, той е натегач и част от системата, след 1989-а е антикомунист, участник в подписки, утопист, талибан, вижда света в черно и бяло…

Признат от академичната общност като доайен на философската наука у нас, заслужил най-високите отличия на държавата, Кирил Василев умира на 96 години в София.

Урната с праха му е в Турян, до гроба на майка му и до сърцето на планината.

***
Парцал остана днес
от идеала,
че съвестта ни сладко
е заспала.
И по традиция от вековете
Соцлагерът е плячка
на царете.
Изпикайте се на всяка
диктатура,
сменете знатната
номенклатура
и без тържествен ритуал
царете
с лопата на боклука
изхвърлете.

Това стихотворение е написано от Кирил Василев през 1986 г., когато „зрелият” социализъм е в разгара си.

Октомври 2018 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ВАСИЛЕВ, Васил. Людмила Живкова беше една луда жена, е-вестник (e-vestnik.bg), 6 март 2014.
ДИМИТРОВ, Илчо. Похвално слово за човека, гражданина и учения: Академик Кирил Василев на 80 години, Дума, 27 юни 1998, с 8.
ДАМЯНОВ, Никола. Проф. Кирил Василев на 50 години: Биографична бележка, Родопски устрем № 104, 14 септември 1968.
МИХАЙЛОВ, Стоян. Родинското движение и фалшификациите спрямо него, Родопи (Смолян), 2010, № 1-2, с. 15-24.
МОСКОВ, Николай. Някога овчарче и партизанин, днес най-стария академик в БАН, 24 часа, 7 април 2012, с. 27.
НИКОЛОВА, Ива. Професорите Василеви (Кирил и Николай) - достойнството и инатът да си непокорен. Комитските нрави на родопската фамилия прелели в просветителско будителство, Сега, № 5, 8-9 януари 2000, с.31.
ПРОДАНОВ, Васил. Кирил Василев - патриархът на българската философия, Родопи (Смолян) 2013, № 3-4, с. 30-33.
СТОЙНОВ, Веселин. Симеон е най-големият нахалник в българската история, Сега, 20 април 2002.
ТОДОРОВ, Тодор. Науката - съдба и проклятие: Акад. Кирил Василев - прозорлив учен, даровит творец и мъдър мислител, Дума, 23 май 2003, с. 11.
УЗУНОВ, Дичо. Скодоумие или нравствена недостатъчност, Родопи (Смолян) 2011, № 1-2 с. 36-41.