ЕСЕННО

Янко Стефов

ЕСЕННО

Дърветата отлитнаха на юг,
а птиците потънаха в небето.
Пък зайците нарамиха чифтета
и тръгнаха на лов за вълци.

И облаци от жълти листи,
обагрени от късно слънце
над покривите зазвъняха.
И хората погледнаха нагоре,
към църквата вървейки бавно.
И задъхтя на прясна оран,
и топлите бразди прегърнаха
от дланите ни златни семена.
А семената пееха и пееха
в очакване на буйно лято
и молеха се Богу: Боже,
благослови и превърни ни
в насъщен хляб за гладните!

И облаците натежаха, замириса,
на късна есен замириса.
А слънцето целуна хоризонта
и неусетно слезе под земята
и не видя как зайците се върнаха,
нарамили чифтета още топли,
а вълците ги следваха покорно
и мъртви падаха след тях.
От небесата долетяха птиците
и питаха: Дърветата къде са?


ОРИС

Душата ми е тежко болна
и мъка във гърдите ми тупти.
А бях преди аз птица волна
и смело покорявах висоти.

И слънцето под тънки вежди
усмихваше ми се: Ела, ела!
Кълняха радостни надежди
под моите възторжени крила.

Но зла вихрушка преобърна
живота ми, щастливо полетял.
В пустиня черна го превърна,
осеяна със камъни и кал…

Налитат у дома бандити,
но стиска ме за гърлото страхът.
Броя стотинките си скрити,
щастлив, че оцелях и тоя път.

Кому да се оплача, Боже,
и кой ще ми помогне днеска, кой?
В гърдите ми опрял е ножа
и свеждам пак глава пред чужд и свой.


РЕКА

Река, ти днес си пълноводна.
Търкаляш камъни, дървета.
Заливаш ниви плодородни,
събаряш мостове, шосета.

Бучиш, гърмиш и срутваш диги,
и влачиш трупове студени…
Защо, река, не ти ли стигат
човешките сълзи солени?

Защо, река, това го правиш?
Небето ли ти заповяда?
Преливаш брегове корави
и Господ знае где пропадаш.

Но знай, река, ще дойде време
и ти ще бъдеш укротена,
която, дявол да те вземе,
изтичаш днес от мойте вени!


ЖАЛБАТА НА БЪЛГАРИЯ

Децата ме са днеска роби,
на друг харизват своя труд,
прогонени от глад и злоба
и незапомнен страх и студ.

Избягаха от мен, горките,
че лоша майка бях за тях.
Сама докарах си бедите,
прости ми, Боже, тоя грях!

И днеска чакам ново чудо,
застанала на кръстопът -
децата ми, макар и трудно,
да дойдат и да ме спасят!


***
Валеше дъжд. А ние нямахме чадър.
Ти в мен уплашено се сгуши.
- Не се плаши, дъждът е толкова добър.
Как нежно пее само, слушай!
Самата есен ни изпрати тоя дъжд.
От летен прах изми небето.
Виж, скъпа, стана толкоз светло изведнъж
и чисто. Радва се полето,
че пак ще имат влага дългите бразди,
че семената ще поникнат.
И майката земя отново ще роди
и хляб, и плодове. Ще бликнат
пресъхналите извори, ще потекат
край нас реките пълноводни.
Ще мине време и ще завали снегът,
щастливи в преспите ще бродим…

- Не ме вини, не се уплаших от дъжда.
Обичам тая чудна есен.
Но знаеш колко много хора са в беда,
без хляб и дом заспиват днеска!
По пейките и в къщи от кашони спят.
В контейнери за хлебец ровят.
А идва зима, чуй как халите бучат.
И грозни думи ще ги тровят.
Те нямат място между хората в света
и всеки е едно сираче…
Не дъжд вали, приятелю, а есента
за тия бедни хора плаче.