ПЪТНИК

Никола Герджиков

ПЪТНИК

Уж пътник съм, но за къде пътувам
до днес аз сам така и не разбрах.
Уж пътник съм, но по какво тъгувам
и от какво изпитвам смътен страх?

Уж пътник съм, напускам свойта къща
и тръгвам пак със изгрева напред.
Уж пътник съм, но залезът ме връща
обратно вече дни и дни наред.

Уж пътник съм, но нищо не привлича
днес погледа със зрима вече цел.
Уж пътник съм, но лутам се и тичам
по път във омагьосан кръг поел.


КРЪГОВРАТ

Виж навън, проклето време.
Все вали, вали, вали…
В мен тъга неясна дреме
и ми тегне като бреме.
Рана стара пак боли.

Погледни, навън е бяло,
а не спира да снеж?.
Всичко в мен е запустяло,
сън оборва мойто тяло
и духът ми в него спи.

Виж навън, пак птици в полет
реят се в лазурен ден.
Във ефирно нежна пролет
две очи безмълвно молят
и надежда зрее в мен.

Погледни, земята пари.
После идва душна нощ.
Чувства жарки в мен с отвари,
като опитни знахари,
пак разливат жива мощ.

Виж, навън се ражда злато.
И дали това, дали,
или щърковото ято
в клин отлитащо, или
полъхът безплътен даже
иска сякаш да ми каже:
Скоро пак ще завали.


ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

Ще продължава Времето да язди своя кон.
Ще се редуват пролет, лято, есен, зима…
И според вечния, неумолим и строг закон
ще дойде ден, във който няма да ме има.

Ще продължават птиците в небето да летят
и да се къпят в синева почти незрима,
треви и храсти пак в полето долу ще цъфтят,
а мене вече просто няма да ме има.

И пак вълните ще се гонят и с протяжен вой
скалите ще връхлитат с ярост несломима,
а после ще настъпва пак красив и тих покой,
а мене вече просто няма да ме има.

И пак поети, също както някога и аз,
със дни понякога ще търсят нова рима
и ще звучи ту тъжният им, ту пък весел глас,
а мене вече просто няма да ме има.

И може би Вселената в един прекрасен ден
ще смъкне тихо маската, ще махне грима,
ще си разкрие тайните пред хора като мен,
а мен отдавна вече няма да ме има.


ХРИСТОВА ВЪЗРАСТ

Знам, че имам да вниквам
в още толкова много неща,
в още толкова истини сложни и прости.
Знам, че имам да бродя
още толкова път през света,
в който сякаш от вчера дошъл съм на гости.

Знам, че имам да срещам
още толкова хора край мен
и да дам, и да взема от всеки по нещо.
Знам, че имам да чувствам
още не един поглед студен,
още не един глас с топлота да ме среща.

Знам, че имам да губя
още толкова много неща
по пътеката пъплеща и камениста.
Знам, че имам да търся
още дълго в деня и в нощта
детелината мъничка с четири л?ста.

Знам, че имам да казвам
още толкова думи на глас
и не искам те просто във мен да потънат.
Знам, че имам да нося
още дълго във себе си аз
кръста тежък, на който съм вече разпънат.


ВСИЧКО Е ТОЛКОВА ПРОСТО

Всъщност всичко е толкова просто.
Трябва само да махнеш с ръка,
да подпалиш зад себе си моста
над дълбоката, буйна река

и да тръгнеш напред през живота,
и да тръгнеш напред през света,
и в сърцето с една нова нота,
и през рамо със малка торба.

И какво като там ще останат
много мисли и много дела?!
И какво като те непрестанно
ще ти шепнат: Върни се! Ела!

И какво като в теб ще остане
малко пепел и малко тъга?!
Разпилей ги, когато застанеш,
там на друга река на брега.


МОЛИТВА

Нека в този живот на неспирна борба
и суетност трънлива,
в който всичко, което си мислим, че скриваме,
всъщност личи,
нека в този живот на другарства добри
и на злоба парлива,
нека нищичко нашата обич и вяра
да не заличи.

Нека в този живот, в който ние летим
като минни осколки,
в който всеки ту бурени сухи намира,
ту стръкче иглика,
нека в този живот на редувани радости
с бъдещи болки,
нека винаги обич и вяра
в душите ни бликат.


***
Нещо изгубваме… Нещо намираме…
Нещо усещаме в нас да боли.
Днес ни е тягостно, утре разбираме:
болката вече я няма, нали?

Нещо изгубваме… Нещо намираме…
Весела нотка в сърцето звучи.
Днес ни е радостно, утре разбираме:
в нашето щастие нещо горчи.

Нещо изгубваме… Нещо намираме…
С болки и с радости в нас натежа.
Днес сме объркани, утре разбираме:
всичко е истина, всичко - лъжа.


СНОЩИ

Имах нужда от Вечната Истина
и от няколко ярки слънца,
и от цвят на череша разлистена,
и от полъх на майска зора,
и от вино кипящо, разискрено,
и от дъх на елхова гора.

Или казано просто, но искрено,
имах нужда от дума добра.


ДОКОСВАНЕ

Всяко нещо, което докоснеш:
ето малкото гладко зрънце,
ето сивия грапав гранит,

всяко нещо, което докоснеш,
стапя странния призрачен щит
между тебе и другия свят.

Всяко нещо, което докоснеш,
всяка форма и мирис, и цвят
в теб дълбоко и трайно остава.

Всяко нещо, което докоснеш,
та дори само в свойта представа,
вече става познато и близко.

Всяко нещо, което докоснеш,
даже то или ти да не искаш,
се превръща във твоя частица.

Всяко нещо, което докоснеш.
Всеки глас,
всеки град,
всяка птица.


СРЕДАТА

… на попрището жизнено в средата…
Данте Алигиери

Дори сега, в навъсения полумрак
на доста късния и мързелив следобед
във тебе мислите усещаш, че не спят,
а продължават настървено да се гонят.

Не си все още, ти го знаеш, никак стар,
но младостта отлитна вече през комина,
освен частицата останала за цяр
дълбоко във душата ти неутолима.

За любовта разбра, прилича на солта,
без нея е така мъчително безвкусно,
но прекалиш ли с дозата след младостта,
нагарча някак по напуканите устни.

За равносметки знаеш, че е още рано,
но за илюзии, разбира се, е късно.
От тях поръбилите доста трудно рани
не ще изчезнат, но и няма да възкръснат.

До тук вървя със устрема си на момче
уверено, че на върха са чудесата.
Добрата горска фея, златното ключе
и кош подаръци, оставен от съдбата.

Но всъщност, виждаш ли сега какво откри?
Че той е каменист и духа силен вятър.
Ще побудуваш тази нощ, а пък в зори
тръгни надолу. Там дано поне е завет.

1984


ПОЕТ

Поета често го сравняват с птичка,
запяла волно в пролетна градина.
Но всъщност той по-скоро е пчеличка,
която трупа, трупа мед в пчелина
дори от цветовете на пелина.


РАЗМИСЛИ
ПРЕД ЗЪБОЛЕКАРСКИЯ КАБИНЕТ

Всеки ден по нещичко рискуваме.
Всеки ден на думичката: трябва!
кара ни по пътя да робуваме.

Всеки ден по малко ни ограбва.
Всеки ден по нещичко изгубваме:
смях, любов, другарство, някой скъп…

Всеки ден по нещичко изгубваме…
Днес дано да бъде само зъб.


ПОЛЕТ

Недей ме смъква винаги тук на земята.
Не ми показвай винаги, че всеки миг
е скрил във себе си един сподавен вик,
че всяка моя птица е от бронз отлята.

Не ми доказвай с глас горчиво-строг,
че цялото в живота ти изчезна
и той е вече само низ от дроби,
че нашата любов е нещо средно
на сляпа улица и силен грог,
че в своя труд живеем като роби…
Когато любовта ме прави бог.


ВЗАИМНОСТ

За да не видя в твоите очи сълзата,
ти бавно се извърна настрани
и сведе поглед.
Аз те гледам.
Остани
минутка още с поглед, сведен към земята,
за да не видиш в моите очи сълзата.


ДНИТЕ

От слънце огрени,
от прах напрашени,
с дъждеца умити
минават си дните.

През чувства прикрити,
през болки в гърдите,
добре, че умеем
все пак да живеем.

В надежди обвити
търкалят се дните…
И както се смеем
стареем, стареем.


АКРОБАТ

Движа се във град познат,
но познати в този град
не очаквам днес да срещна.

Пак съм в странен кръговрат,
вчера - старец, утре - млад,
а съдбата ми е днешна.

Обитавам своя свят
на условности богат,
а душата ми е грешна.

Както въжен акробат,
спрял от виене на свят,
балансирам в поза смешна.


ПОСЛЕДНА ВЪЗДИШКА

Спортистът достигна последната кота
и пак победи в тази смела игра.
Челистът изсвири последната нота
и своето чело в калъфа прибра.

Строителят вдигна последната кофа
и бавно бетона в кофража изля.
Артистът изрече последната строфа
и свойта усмивка в калъфа прибра.

Последният танц на голямата прима
овации бурни в салона събра.
Поетът написа последната рима
и свойта писалка в калъфа прибра.

Тъкачът отряза последната нишка
със свойта десница изкусно-добра.
Човекът отрони последна въздишка
и после душата му Господ прибра.


ВСИЧКО Е НАРЕД

При мене казват е наред,
та чак е цъфнало и вързало.
И както си вървя напред
във кърпа всичко ми е вързано.

Като в картина на Гоген
навън е слънчево и весело.
И виждате ли как над мен
небето синьо е надвесено?

При мене казват е наред,
та чак е слънчево, и весело.
И вижте как вървя напред
под синьото небе надвесено.

Като в картина на Гоген
навън е цъфнало и вързало.
И как да видите, че в мен
на възел всичко е завързано.


ЕТЮД

Чух глас: Виновен си!
Виновен си, ще те накажа!
Аз казах: Не! Невинен съм
и мога да докажа.
Отново онзи силен глас:
То само ти се струва.
Пък и така да е дори,
не ме интересува.
Извиках: Но за Бога!
На кого да се оплача?!
Чух онзи глас отново:
На кого ли? На палача!


АВТОПОРТРЕТ

Мускетар по природа.
Мускетар по душа.
Вече рядка порода,
но на нея държа.

Дон Кихот по природа.
Дон Кихот по душа.
Знам, че не е на мода
в този свят на лъжа.

Променлив по природа.
Променлив по душа.
Да изграждам аз мога,
но и знам да руша.

Устремен по природа,
но бохем по душа,
бих достигнал възбога,
но по пътя греша.

Романтик по природа
и поет по душа:
щом докосна с крак пода -
искам пак да летя.

Ей такъв по природа.
Ей такъв по душа.
Наводнявам морета
и пустини суша.


МАРАТОНЕЦ

Овехтях като гербова марка.
Избледнях като сватбена снимка.
Нищо старо не ми е по мярка.
С нищо ново не сме си прилика.

Уморен маратонец съм вече,
прекосил не една планина.
И отдавна, от много далече
бях понесъл една новина.

Още движа по пътя краката.
Но забравих коя е целта.
Не си спомням дори новината.
Имам чувство, че беше добра.


ЗА ЖИВОТА

Човекът се ражда.
Човекът умира.
Животът, повярвай,
прилича на бира.

Понякога кисело-вкиснат,
а друг път пенливо-игрив,
или пък прохладно-замислен,
но винаги малко горчив.


ПРЕДЧУВСТВИЕ

Усещам във въздуха нещо познато.
Капчуците капят, снегът се топи.
С надежди е времето сякаш богато.
Предчувства душата ми дъх на липи.

Макар пролетта да е още далече,
долавям как тихичко тя ми шепти
и чувам следзимните думички вече,
и чувствам как чувството в мене трепти.

С надежди напролет, със страсти на лято,
със сладката есенна болка летим.
В живота летим… И така докогато
отново душите си ще зазимим.


В ГОДИНИТЕ

Нека пак да разровим годините,
нека пак да си спомним за час
и цвета, и дъха от картините
на стаените спомени в нас.

Мълчаливият свят на годините.
Укротеният дух на души.
И застинали: пушек в комините,
или думи до наште уши.

И напряко сега да преминете,
няма нищичко да промени
днес завоя, направен в годините,
там по пътя ви свърнал встрани.

Всичко там си остава, в годините.
Любовта, суетата, смехът…
Ние също след време, ще видите.
Някой ден, щом ни дойде часът.


ПРЕОСМИСЛЯНЕ

Ще дойдат тихи дни на тиха безнадеждност.
Навън ще падат тихо есенни листа.
И само слънцето от вечната безбрежност
ще се надвесва неизменно над света.

Стремления, илюзии, любов и страсти,
мечти, желания, неволи и борба
над мен тогава вече няма да са властни.
Пределно ясна ще е моята съдба.

Дали живял съм сред успехи или грешки
след още миг какво значение ще има.
Светът измерва се във граници човешки.
Останалото е тъма неизмерима.

Последният ни миг променя всичко, мисля,
и смисъла на всички други преосмисля.


ЦИГАНСКО ЛЯТО

Часовете долитат, а после отлитат
и оставаме ние сред тях.
И макар да мълчим, но очите ни питат
и с надежда, и с мъничко страх.

Пролетта беше тук, пролетта беше в нас
с аромата на тръпнеща роза.
После летният зной, после летен екстаз
без насита, в неистова доза.

После повей повя, през нощта захладня,
хоп, и лятото, ето го, хуква.
После с жълта боя есента долетя
и на прага ни вече почуква.

Но преди да потънем в бакърено злато,
ще се вкопчим във нашето циганско лято.

2000


ВЕХТОШАР

През рамо метнал своята торба,
и ето ме отново, пак съм тука.
Забравил за амбиции, борба,
пак ровя кротко в кофите с боклука.

Намирам в тази късчета любов,
на времето красива и голяма.
В онази там: един олющен зов,
усмивка, но повяхнала и няма,

младежки стъпки, само че в ръжда,
цял куп илюзии, до вчера млади,
приятелство, но в кръпки за беда,
една душа, но в плен на дървояди.

Събирам вехтории и боклуци.
Протрити спомени, строшени звуци…


ПРЕДЕЛ

Не бива вездесъщата магия
и вкус на непотребните неща
да те превърне във един от тия,
живеещи в духовна нищета.

Не бива да те мамят: скъпи дрехи
и нови, и прелъскави коли,
бижута с камъни като орехи,
луксозни дами с нокти на орли.

Виж, истинските ценности са други.
Душата си ти първо събуди.
А щом душата вече се пробуди,
полека-лека ще те прероди.

За да прекрачиш през духовния предел,
от „чалгата” до „Болерото на Равел”.


ПОГЛЕД НАЗАД

Учудвам се на миналите страсти,
на миналите мисли и дела.
Поглеждам ги, надникнал иззад храста,
а те са бели птици без крила.

Защо сега ги чувствам някак чужди
и толкова далечни, неразбрани?
Нали ми бяха близки, ясни, нужни
и носеха възторзи, бури, рани?

Защо сега са бледи и смълчани
отминалите чувства и дела?
Дали и с днешните така ще стане,

дали и те ще са пречупена стрела,
когато времето над мен замахне
пет-десет пъти още със крила?


БРОНЯ

Не се залъгвам със голи надежди.
Не се лаская от мили лъжи.
Не се заслушвам във “честни” брътвежи.
Не се разчувствам от лесни сълзи.

Измервам тихичко в крачки предела
на стая с много масивни стени.
Разбирам, времето с броня дебела
обвива плътно сърцата, нали?

Бих искал пак да се къпя в надежди,
да страдам още от сладки лъжи,
да слушам с трепет среднощни брътвежи,
да вярвам сляпо на всички сълзи.

Не мога - бронята в мене е тази,
която вече от пориви пази.


ПО ПЪТЯ

Хвани ме сега за ръката,
хвани ме и здраво се дръж.
Ще крачим в тандем към Реката,
ще крачим и в слънце, и в дъжд.

Не гледай с надежда обратно,
не гледай с боязън напред.
Вървяхме до тук акуратно,
ще спазим приетия ред.

Ще крачим напред без почивки.
Ще крачим дори през нощта.
Ще губим мечти и усмивки.
Ще мислим за други неща…

И ето я там долината…
Ти само ръката ми дръж.
И ние ще стигнем Реката
със бряг във трева и камъш.


НЯМО КИНО

Като във нямо кино, като в свят безумен,
където плоската измислица личи,
одумваха се всички, но съвсем без думи,
а само с поглед, с жестове, с очи.

Като в пародия, банално немислима,
като в сценарий, изтъкан от суета,
освиркваха се всички, но без звук да има -
с издути бузи, с пръсти във уста.

Актьорите от тишина света раздираха,
жестикулирайки със жестове нелепи.
Е да, но зрителите нищо не разбираха.
Защото зрителите бяха слепи.


AКО…

на майка ми

Ако всички мисли събереш
във едничка мисъл,
може би така ще разбереш
думичката “смисъл”.

Ако всички чувства събереш
във едно-едничко,
може би така ще разбереш:
любовта е всичко.

Ако всички думи събереш
във едничка само,
чак тогава ти ще разбереш,
че това е “мамо”.


В РЕСТОРАНТА НА ЖИВОТА

Напредва времето. Ах, как лети!
И аз започвам вече да разбирам,
че всички тук сервирани мечти
не ще успея да изконсумирам.

- Прощавай! Сервитьорът! Точно ти!
Когато ми донасяш мойта сметка,
ей тези тук останали мечти,
завий ми ги, те моля, във салфетка.


КЪМ ВЪРХА

Точно сега ли дотук е опряло -
връх да изкачвам за щяло-нещяло.

Аз ли катеря напред без умора?
Даже с доволство почти доловимо?!
Всъщност какво като стигна там горе?!
Нищо особено, нищо значимо.

Лесно е с този - върха в планината.
Труден е онзи - баирът в душата.


ДНЕШНО СТИХОТВОРЕНИЕ

От вчерашни мисли -
главата боли.
От вчерашен смисъл -
животът застива.
От вчерашна радост -
не скачаш, нали?
От вчерашна болка -
зората е сива.

От вчерашни истини -
имаме страх.
От вчерашни цели -
вървим без посока.
От вчерашни грешки -
днес губим размах.
От вчерашна вяра -
се давим в потока.

От вчерашно щастие -
малко горчи.
От вчерашна ласка -
нощта е тръпчива.
От вчерашна роза -
остават бодли.
От вчерашна обич душата -
чуплива.


АПРИЛСКО

Доста хладен е този април.
Доста хладен и доста дъждовен.
И ръцете в джобовете скрил,
се разхождам свел поглед надолу.

Да разбира се, има защо.
Пролетта просто дълго я чаках,
но да няма зелено листо
през април, е, това не очаквах!

И природата явно греши,
си помислих и тъкмо да свърна
по алея една настрани,
лай дочух и назад се обърнах.

Там зад мене един бързоног
бос приятел на четири лапи
се затича щастлив и със скок
в миг подхвърлена съчка захапа.

После сякаш с опашка-витло
пак побягна назад като вятър.
Ето, простичко значи било
да се чувстваш щастлив на земята.

Хей, приятелю мой рижолап,
услужи ми със своята съчка.
Имам нужда на този етап,
ех, и аз от магическа пръчка.


ПОРТРЕТ

От всичко във себе си
сложих по малко, подред
и после разбърках полека боята.
Спокойно разгледах модела - душата.
И бързо нахвърлих
спонтанен и шарен портрет.

Отдръпнах се крачка,
погледнах критично творбата,
да, всичко във нея си беше наред.
Лице на душа, приветливо наглед,
с отсянка притулена
между смеха и тъгата.


РЕКВИЕМ

Възторгват се:
„Виж колко е красива есента!
Какви нюанси само в жълтата боя,
която до бакърено прелива!
Как щедро радва нашите зеници!”

Но може ли смъртта да е красива?!
Нима харесвате умиращите птици?!

Та вие гледате умиращи листа!!


КАЗУС

Не съм роден за почести и слава.
Това се вижда всеки Божи ден.

Глупакът в мене все се съпоставя…
Умникът знае: „Казус предрешен!

Не си роден за почести и слава,
защото и за шут не си роден.”


ЛИЦЕ

Аз съм смешникът от вчера
в светлия шарен костюм.
Спрях по житейския друм
свойто лице да намеря.

Махнах костюма любим,
маската смъкнах, но ето,
вместо да видя лицето,
пак се натъкнах на грим.

Аз съм трагикът от днеска
в строгия черен костюм,
спрял по житейския друм
в тази абсурдна гротеска.

Колко ли пласта от грим
има надолу, не зная.
С риск да достигна до края
трия се с патос на мим.