Веселин Ханчев

Боли ме като пиша за него, въпреки, че не се познавахме лично. Така ми е непоносимо тежко за неговата ранна смърт, за неговия горчив и трагичен край, че ми иде да зарева и заругая всичко - действителността и равнодушието, жертва на които падна Александър Дзивгов.

Познавам го от неговите великолепни статии в „Литературен глас”, по стотиците спомени, разказвани от негови приятели, по единствения портрет, закачен в редакцията, който кара често негови близки да прошепват: „Милият Сашо!”

И това „милият Сашо!” е така нежно казано, пълно с такава чистота и такава горчивина, че ми напомня винаги за френския поет и есеист Шарл Пеги, когото братята Жером и Жан Тан бяха нарекли в една своя книга „нашия мил Пеги”.

И френският поет Пеги, и нашият изящен и дълбок Дзивгов имат една съдба. Те са от ония натури, които, без да влизат в личен досег с човека и читателя, му стават така близки, че той почва да ги нарича с малките им имена.

Ето на, не познавах приживе Александър Дзивгов, а го имам в сърцето си като най-скъп приятел.

Виждам неговата симпатична фигура, облечена винаги в черни официални дрехи, неговото бомбе, бастуна му, който при случай замествал бойкото перо, неговото бледо вдъхновено лице с възторжени очи, в които винаги гори неугасима жажда за красота и правда.

Чувам гласа му, в който се преплитат огромни знания на кабинетен учен, фантастичните полети на роден поет и борческият дух на модерен рицар…

И тоя велик фантаст и възвишен син на нашата така бедна откъм човешки добродетели литература, падна като рицар, в защита на една непозната нещастна жена и нейното изоставено семейство.

И сега даже, след пет години от неговата трагична смърт, спомене ли се името на големия и така скъп Александър Дзивгов, келнерите от софийските кафенета ще си спомнят за тоя неспокоен човек, за неговите безсънни вечери над масата, покрита с изписани листове в някое отворено до късно заведение; ще си спомнят те вечно димящата цигара и вечно живото слово на покойния.

Келнерите, да, келнерите ще си спомнят за него, а не българската интелигенция, за която се бори и за която падна на своя пост Александър Дзивгов!

Личности като него могат да се оценят много по-късно. И тогава образът на този мил човек ще придобие истинския си блясък като образ на голям писател и чиста душа.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 526, 22.10.1941 г.