ПЕСЕНТА НА ДОНКА

Руси Маринополски

Много години аргатува Злати по чужди имоти. Хорски добитък гледа, на свой не се порадва. Само десетина кокошки и магарето пълнеха сиромашкия му двор - сиво, рошаво, с едно отрязано ухо, но търпеливо на глад и неволи като него.

Донка, жена му, и тя издържаше на върлата сиромашия, настанила се сякаш на квартира в малката им къщица. Освен грижите за децата и къщната работа, не сваляше хурката от кръста си. Все чуждо предеше. Очите й потъмняваха от умора, но не спираше. Всеки лев, изкаран от тях, двамата, тя слагаше в една кратунка, скътана дълбоко в сандъка й.

Имаха една голяма мечта - да си купят нива. И те да имат де да сейнат, де да бучнат нещо. Сякаш чак тогава щяха да прогонят беднотията и да се почувстват хора.

След Димитровден, ако не го задържаха за допълнителна работа, Злати отиваше да вади камъни цяла зима. Беше си разчистил едно място горе, в баира. Случи се добро място. Скалата се беше напукала на дамари, та като я подхванеше с лоста и кирката, изкарваше все големи и плоски камъни. Гледаше да имат големи и плоски чела, та кога дюлгерите ги сложат на зида, да лепнат по опънатия канап.

Рядко ходеше Злати в кръчмата. Пийваше му се и на него ракия, ама сякаш посягаше да вземе хляба от ръцете на децата си, а и кратунката се изпречваше пред очите му.

Наближаваше есента. Връщаха се от черквата с Донка. Преди три дни беше продал десетина коли камъни. Днес му бяха наброили парите. Минаваха край кръчмата. Пълно беше с мъже. Погледна още веднъж натам, погледна Донка, малко засрамен от помислите си. Тя се позасмя и го побутна с лакът.

Злати тури каскета, който още стискаше след черкуването, и влезе в прохладната механа. Взе си сто грама гроздова и се огледа. Повикаха го поразвеселени негови приятели. Злати придърпа един стол и седна на тяхната маса. Приказваха си за ниви.

- Злате, дядо Тодьо продава оная нива, до корията, ти я знаеш. Иска й три хиляди - подхвана Тенчо бръснарят.

Той знаеше всичко, що става в селото. И сякаш беше погледнал в душата му или беше чул молитвите, дето издума към Свети Георги отзарана в черквата. Злати отпи голяма глътка ракия и попита тихо:

- Вярно ли думаш, Теньо?

- Вярно, Злате. Онзи ден в дюкяна ми разправяше. Трябвали му пари за лозе.

Злати постоя още малко, без да чува какво си приказват другите. После допи набързо останалата ракия и си излезе. Жена му още приказваше с комшийките. По вървежа на Злати разбра, че нещо става с него. Влязоха вкъщи.

- Доне, дядо Тотьо продавал оная нива, до корията. - зашепна Злати. - Пет декара е. Иска за нея три хиляди лева. Не е като на равното, ама ражда, на завет е. Харесвам я.

Извадиха кратунката, изсипаха я на леглото, той прибави и днешните и заброиха - отделно железните, отделно книжните. Три пъти ги броиха, все триста лева не стигаха. Умълчаха се. Донка стана и зарови в сандъка. Злати не погледна натам. Той знаеше, че други пари няма.

- Злате, вземи!

В ръката й блесна една мъничка златна паричка.

- Баба ми я даде много отдавна. Все я пазех за Васето, ама щом е за нива, вземи я. Дано я купиш.

Злати събра парите в една кърпа, а най-отгоре сложи алтънчето.

Върна се чак надвечер, засмян не от почерпката на дядо Тодьов, а за нивата - първия им имот.

Сяха я пшеница. Хляб да има. Само два дни удари един кротък дъждец и след седмица нивата позеленя. Той я обикаляше, кръстосваше, събираше камъните из нея и ги редеш на долния край, изпълнен с радост и надежда.

По Никулден падна първият сняг. Всичко побеля. Той ходеше из двора и си повтаряше: „Дебел сняг, дебел комат.”

Зададе се жътва. Злати и Донка започнаха жътвата на ечемика у дядо Тодьови. Водеха и децата да събират разпилян клас. Най-големият, Нанко, носеше студена вода на жетварките. Минаха две седмици. Една вечер, след като бяха похапнали, дядо Тодьо му каза:

- Злате, твоята нива е готова. Стягай се! Там житото бързо узрява. Днеска я наобиколих. Добра е. Вземи от моята ръж за вързване на снопите и в понеделник да сте там.

Настана този ден. Натовариха каручката и по тъмно поеха за своята нива. Носеха хляб за цяла седмица. Децата спяха, покрити с черга, а те вървяха до магарето, което сега стъпваше като че ли по-бързо. Ожънаха нивата за четири дни. Струпаха кръстците.

Видя Злати, че някои заорават около снопите и палят стърнищата, за да изгори паламидата, па и другите плевели. Един ден впрегна магарето и заобиколи снопите с десетина бразди. Пусна магарето да пасе. Тихо и горещо беше. Нямаше вятър. Злати драсна клечка кибрит, ръката му потрепери. Позамисли се, после пална стиска суха трева и я пусна върху нагорещеното стърнище. Огънят подхвана сухите стъбла и тръгна на всички посоки. Дето имаше зелена трева паламида и тя изгаряше.

Изведнъж огънят стана по-буен. Злати усети полъха на вятър. Погледна към гората, върховете на дърветата се поклащаха. Огънят се обърна към подредените снопи и бързо ги обгради. Из въздуха се понесоха черни изгорели сламки. Стана горещо и задушно.

Искра ли беше прехръкнала или огънят беше преминал през ораното, Злати не разбра. Горният край на кръстците пламна изведнъж. Пламъците се издиаха високо - тъмночервени, с червени гриви.

- Не! - изкрещя Злати и се хвърли в стихията.

Започна да разхвърля снопите, за да пресече огъня. Вятърът се обърна и като ковашко духало го запрати още по-силно към тях. След минута на нивата беше останал дебел черна пепел и овъглени пшеничени зърна.

Злати влезе в двора, падна пред къщи и заплака. По изгорелите му ръце, по опърлената му коса Донка разбра какво се е случило. Най-напред очите й потъмняха. С вдървени крака потъна в мрачната соба и се строполи пред иконостаса.

От един път нещо я отпусна. Тя се провикна и запя. Гласът й беше страшен, пълен с мъка. Думите не се разбираха.

Злати скочи и се ослуша, ужасен от този глас. Разбра само: „Злате, Злате, що не легна в снопите. Злате, що на въглен не стана.”

По-нататък думите се губеха в обърканата песен на полудялата от мъка жена.