МЪДРИЯТ ИЗБОР
Два дни всички се питаха къде щукна кучката. На третия ден тя замаха опашка на пруста. Очите й светеха радостно, но беше много отслабнала. Дядо Костадин засмяно заклати глава:
- Рожби, рожби трябва да има. При тях се е губила.
- Да ги намерим, тате, та с време да хвърлим излишните. Защо само да смучат майка си? - подхвана синът на дяда Костадина.
- Тая година няма да хвърлим никое. Ще храним майката двойно - за нея и за малките. Тя вече остаря, натежа. А какво куче беше! Трябва да си изберем едно, като нея да усеща и обажда!
- Как ще го изберем такова, тате? - попита синът.
- Ще видим. Чувал бях нещо, ама съм забравил. Дано си спомня някак. Я идете ги намерете да разберем колко са - обърна се дядото към внучетата, които слушаха разговора.
Децата припнаха. Претършуваха целия двор, навряха се из всички ъгълчета - нямаа. И току дотичаха откъм купите:
- Дядоо, дядо, в шумата, в шумата! Там направила дупка!
Дядо Костадин се отправи към шумата. Кучката изтича напред, застана пред входа на леговището и заръмжа недоволно.
- Е, няма да ти ги вземем! Марш! - скара й се старецът.
Кучката не отстъпи. Той я блъсна настрана, разбута шумата и отви пет едври кученца.
Скимтяха и се търкаляха. Децата посегнаха, но кучката се мушна и зави в пазвата си своите слепи рожби.
Внучетата и дядото се прибраха с весели разговори. И почнаха всички да хранят кучката. Честичко й отделяха от смивката за прасето, даваха й суроватката от отварата, забъркваха й цвик с брашно. Майката бързо се заглади. Кученцата почнаха да излизат от дупката с опашчици, навирени нагоре като байрачета. Гонеха се, джафкаха, въргаляха се и лъскаха надути като тъпанчета.
- Не си ли хареса някое, тате? - попита веднъж синът.
- Потрай, Петко! Пък и губим ли нещо? Загладиха се като прасенца. За такова кученце всеки ще плати храната, гдето е яло.
Мина още време. Кученцата почнаха да джафкат срещу всеки непознат. Играеха с децата, забиваха остри зъбчета в дрехите им, щом ги ядосат, късаха подхвърлените парцали и целият двор ечеше от радостен писък и весело ръмжене.
Една майска събота, още пред вечеря, дядо Костадин каза:
- Затворете кученцата в кошарата! Вържете майка им в плевника! Гледайте малките до утре нищо да не хапнат.
На сутринта, след църква, старецът рече на сина си:
- Вземи котлето с цвика, напълни копанката в кошарата и щом кученцата почнат да лочат, бързо излез!
Синът понесе цвика, а жена му, дядото, бабата и децата се скриха зад плетарката на кошарата и загледаха през дупките. Кученцата почнаха да лапат лакомо от цвика и синът излезе. Дядо Коста кукна зад вратата на кошарата и силно почука с тояжката си.
Чу се ръмжене и две кученца яростно се спуснаха натам.
- Шареното и черното ли бяха? Не можах хубаво да различа през междините на дъските - заназърта старецът.
- Шарко и Черньо! Шарко и Черньо! - викнаха всички.
- Ха така. Петко, влез сега и бързо дигни храната! - каза дядо Костадин на сина си и тръгна с другите към къщи.
След два часа прегладнелите кученца скимтяха и ровеха навред край оградата на кошарата. От плевника жално виеше майка им.
Дядо Костадин сякаш тъкмо това чакаше.
- Време е да опитаме още веднъж. Одеве може да беше случайно - рече той и поведе бабата и децата.
Синът заложи копанката и изскочи, а старецът още по-силно почука. Пак само две кученца се спуснаха към вратата.
- Те ли са? - попита нетърпеливо дядо Костадин.
- Те са! Те са! Шарко и Черньо! Още се извъртат и оглеждат. Другите не мръднаха от копанката. Виж - лапат, лапат…
Дядо Костадин бързо отвори вратата. Настръхналите кученца се успокоиха и замрдаха опашки в краката му. Старецът почна да ги гали и обично да им нарежда:
- Браво, Черньо, браво, Шарко! Не сте обаждали случайно. А щом от малки прегладнели напускате пълното корито, вие цял живот вярно ще пазите стопанина си. Вас ще оставим. Братята ви, ей онези копанката, още днеска ще раздадем.
- Ама и двенките ли ще си оставим, дядо? - заскачаха децата.
- И двенките. Двенките е по-добре. Такива кученца рядко се срещат. Пък може и някое да се разболее, да умре. Ха сега, пуснете вече кучката!
За последен път майката нахрани и потъркаля из високата трева всичките си рожби.
На другия ден при нея останаха само Шарко и Черньо…
——————————
сп. „Детски живот”, кн. 8., 1937-1938 г.
