ЧУДНА ДРУЖБА
Всички знаеха чудната дружба между Марка и Дорча. Яхнеше ли бай Тодор магарето, Дорчо непремнно вървеше след него. Но яхнеше ли коня, Марко в никой случай не се унижаваше да върви отзад.
Хората често се збавляваха с Дорчовата привързаност. Те издебваха Марка, когато пие вода на реката или от коритото на кладенеца, хващаха го за ушите и почваха да го дърпат, да го подиграват и поритват.
Веднага Дорчо прилепваше уши, изцвилваше злобно и застрашително се спускаше към предизвикателите. Хората побягваха.
Марко оперваше уши, но дори и не поглеждаше към Дорча. Сякаш го беше назначил свой телопазител и той беше длъжен всякъде да го пази.
Един ден бай Тодор викна на момчето си:
- Иванчо, я иди за вода на изворчето до камъка!
Иванчо турна стомните в дисагите, намести ги на Марка, яхна го и тръгна. До изворчето Марко вървя добре, ала там му хрумна нещо. Щом турнаха пълните стомни в дисагите и Ванчо го възседна, той почна да се дърпа. Тогава Ванчо го плесна с пръчката. Марко сви уши, метна задни крака, и Ванчо и стомните се строполиха на земята.
Стомните се счупиха и поляха Иванча. Марко погледна назад и с рев полетя към село.
До късно той не се прибра. Знаеше какво го чака. Ала огладня хубавичко и цялата му козина настръхна от студ. Той тихичко се промъкна и застана до вратата на обора. Там го пипна бай Тодор и го натупа поучително. Върза го далеч от Дорча, държа го гладен и на сутринта го даде да кара една седмица дърва.
Целия ден Дорчо поцвилваше и се въртеше. Тропнеше ли някой вратата, очите му за миг се обръщаха натам. Ала Марка го нямаше.
На втория ден Дорчо едвам изхрупа половината сено. Цвиленето му стана често и продължително, а пръхтенето му се обърна на жив, човешки говор. Бай Тодор се обърка:
- Слушай, Дорчо, какво му харесваш на тоя пакостник и инаетин? Хрупай си зобчицата! - потупваше го успокоително той.
Но Дорчо не се успокояваше. На третия ден зобта му си остана в торбата. Когато тръгнаха на водопой, Дорчо дойде на реката, пийна две глътки и се върна съвсем замислен. До вечерта и през нощта нищо не похапна.
Най-после бай Тодор отиде при Марка, яхна го и тичешком го докара. Щом влезе в двора, Марко прорева с всичка сила.
Вратата на обора беше отворена и Дорчо не беше вързан. Той изскочи на един дъх и почна да обикаля и да чеше своя скъп другар. Струпаха се и съседите да погледат това чудо.
Тъкмо сега беше време Марко да покаже своето господарство. Когато Дорчо посегна да
го почеше по гърба, той неочаквано се врътна, метна задните крака и за малко не разби Дорчовата муцуна.
Бай Тодор полудя от гняв и грабна една суровакница, ала не можа нито веднъж да удари Марка. Между него и стопанина застана Дорчо и тихо зацвили.
- Пак го вардиш, а? Нека ти разбие муцуната, та и ти да поумнееш! - викна бай Тодор всред общия смях на събраните.
Но Дорчо го загледа радостно и тихо зацвили, сякаш отвърна:
- Е, сега да го утрепем ли? Такъв си е той. А ти, бай Тодоре, най-добре не се меси. Това са наши, братски работи.
И лекичко зачеса Марка по сплъстения врат.
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 3., 1937-1938 г.
