КОГАТО С БЛАГОДАРНОСТ
КОГАТО С БЛАГОДАРНОСТ
Когато пътищата тръгват към върха,
защото вече всичко има смисъл,
как трудно е да си сама и не сама
и колко да не вярваш е излишно.
И все едно е бързо ли вървиш
или пък спираш и стоиш смутено –
нали въртят те все на тоя шиш,
под който въглени мълчат и греят,
и те държи все същата ръка,
която те превръща във вретено –
събира нишките в едно – това е танц
между дъха и разказа на времето.
И все нагоре гледаш към очи
дошли от руси градове, от север,
четат безстрастно твоя нервен стих,
а после продължават с ветровете…
По географски карти търсиш знак
за равенство между неясни дати,
събаряш прагове, съзираш бряг.
А шестокрилият те чака!
УТРЕ СУТРИНТА
Утре сутринта ще стана рано,
по-тихо от въздишка ще целуна дъщеря ми.
Край пътя ще се спра, в мъглата,
във сребърната влага на утринната свежест
и очарована ще видя слънцето,
застанало на хоризонта.
За първи път в живота си спокойна,
ще тръгна и ще знам, че няма да се спра
до края на живота си огромен.
СТАРТ ПО ЗАЛЕЗНО ВРЕМЕ
От погледа – от него –
тръгва пътят.
Горещата далечина трепти.
Настръхнал, залезът
привлича скорости.
Разбирам вече – залезът е вик,
че пътят продължава по-нататък,
където в нови форми дързостта
търси решения,
в които различавам
внезапна смелост, взрив и светлина.
От погледа – от него –
тръгва пътят.
Ако погледнеш – вече си решил
кога да полетиш, къде да стъпиш.
Нали… и този път ще издържиш.
НАПИСАНО СЪС СВЕТЛИНА
Като помислиш – всичко е илюзия,
безкористна игра на светлината.
Така и ние си играем с думите –
невинни знаци.
Нищо светотатствено.
Нехайно преобръщаме картините,
защото сме невежи по рождение.
До непорочно черни сенки хлипат
безсрамно белите
надежди.
Нелепо е, че плашим с негативи
децата –
нашата обратна същност.
Докато мигнем –
светлината пише
върху лицата ни
с изящни пръсти.
2009, юли
КЛАСИЧЕСКА ФОТОГРАФИЯ
Изкуството, което преобръща.
Обратен образ.
Черното е бяло.
Дъждът вали:
водата се завръща.
Земята става снимка на безкрая.
2009, юли
