КОГАТО С БЛАГОДАРНОСТ

Елена Диварова

КОГАТО С БЛАГОДАРНОСТ

Когато пътищата тръгват към върха,
защото вече всичко има смисъл,
как трудно е да си сама и не сама
и колко да не вярваш е излишно.

И все едно е бързо ли вървиш
или пък спираш и стоиш смутено –
нали въртят те все на тоя шиш,
под който въглени мълчат и греят,

и те държи все същата ръка,
която те превръща във вретено –
събира нишките в едно – това е танц
между дъха и разказа на времето.

И все нагоре гледаш към очи
дошли от руси градове, от север,
четат безстрастно твоя нервен стих,
а после продължават с ветровете…

По географски карти търсиш знак
за равенство между неясни дати,
събаряш прагове, съзираш бряг.
А шестокрилият те чака!


УТРЕ СУТРИНТА

Утре сутринта ще стана рано,
по-тихо от въздишка ще целуна дъщеря ми.
Край пътя ще се спра, в мъглата,
във сребърната влага на утринната свежест
и очарована ще видя слънцето,
застанало на хоризонта.
За първи път в живота си спокойна,
ще тръгна и ще знам, че няма да се спра
до края на живота си огромен.


СТАРТ ПО ЗАЛЕЗНО ВРЕМЕ

От погледа – от него –
тръгва пътят.

Горещата далечина трепти.

Настръхнал, залезът
привлича скорости.

Разбирам вече – залезът е вик,

че пътят продължава по-нататък,
където в нови форми дързостта
търси решения,
в които различавам
внезапна смелост, взрив и светлина.

От погледа – от него –
тръгва пътят.

Ако погледнеш – вече си решил
кога да полетиш, къде да стъпиш.

Нали… и този път ще издържиш.


НАПИСАНО СЪС СВЕТЛИНА

Като помислиш – всичко е илюзия,
безкористна игра на светлината.
Така и ние си играем с думите –
невинни знаци.
Нищо светотатствено.

Нехайно преобръщаме картините,
защото сме невежи по рождение.
До непорочно черни сенки хлипат
безсрамно белите
надежди.

Нелепо е, че плашим с негативи
децата –
нашата обратна същност.
Докато мигнем –
светлината пише
върху лицата ни
с изящни пръсти.

2009, юли


КЛАСИЧЕСКА ФОТОГРАФИЯ

Изкуството, което преобръща.
Обратен образ.
Черното е бяло.

Дъждът вали:
водата се завръща.
Земята става снимка на безкрая.

2009, юли