ХУДОЖНИКЪТ И СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ ИЛИ ОБРЕЧЕНИЯТ НА СЛЪНЦЕТО

Стефан Коларов

Рядко една слава с такъв световен размах е обгръщала един творец и неговото дело, както това става след смъртта на Винсент ван Гог. Неговото богато наследство от 2100 разнообразни творби, от които 860 са картини с маслени бои, постепенно намира своите ценители и става притежание на многобройни частни колекции и галерии. Периодичните изложби с негови произведения събират хиляди зрители, които искат да видят създаденото от холандския гении. Представителната изложба „Ван Гог и Великобритания” в галерията Тейт в Лондон през тази година премина при изключителен успех.

1. „МНОГО СЪМ ЛЮБОПИТЕН ДА ВИДЯ ЛОНДОН…”

Съдбата сякаш дава своя лош знак за неговата участ преди той още да се е родил.   Когато на 30 март 1853 г. се появява на бял свят, едва ли някой е могъл да го разбере, въпреки че баща му е пастор, а майка му силно вярваща. Първородният син на семейството, също кръстен Винсент, се ражда на същата дата една година по-рано, но почти веднага умира. Затова съвпадението на датите мнозина тълкуват като предупреждение на злата орисница.

Освен Винсент - бъдещият художник, се раждат още пет деца - Ана, Теодор или Тео, Елизабет, Вилхелмина и Корнелиус. Семейството на Теодор ван Гог и на Анна Корнелия Карбент живее в с. Гроот-Зунберт в областта Северен Брабант в Южна Холандия. Въпреки помощта, която са получавали, а майката е и от заможен род в Хага, родителите трудно са издържали голямото семейство. За своите ранни години по-късно художникът пише, че са били „строги, студени и стерилни”, но той получава добро образование. Когато навършва 16 години, родителите решават най-големият син да започне работа в хагския клон на фирмата за търговия с художествени произведения Гупил & Сие, в който съдружник е неговият чичо, също Винсент, брат на баща му. Продавали са се повече репродукции на известни картини, но отначало тази работа увлича юношата, който отрано, с подкрепата на майка си, е показал определен интерес към изкуството и то специално към рисуването. Неочаквано невръстният служител спечелва доверието на своите началници. Тео, роден на 1 май 1857 г., който учи в Ойстервейк, идва да види по-големия си брат в Хага, настанен на квартира в семейство Роос. След тази среща на двамата Винсент получава писмо от по-малкия си брат и през август 1872 г. му отговаря. Не скрива своите чувства към него: „Ти ми липсваше много през първите дни и ми се струваше съвсем странно, че не те намирам вкъщи, когато се прибирах по обед. Ние прекарахме заедно чудно хубави дни и между другото се поразходихме няколко пъти, въпреки дъжда, и видяхме доста неща.”  И като разказва за конни състезания, завършва: „Винаги твой любящ те брат Винсент”.

Всъщност това е първото писмо, с което започва една кореспонденция, уникална в историята на изкуството, продължила до последните дни на гения, който без подкрепата на своя брат, нямаше да осъществи така цялостно и пълнокръвно таланта си. Може да се каже, че писмата не само са отлична и ярка изповед на твореца, но те хроникират изключително точно неговото развитие и трудния му  път към непостигнатия приживе успех. Почти всички писма са писани много сериозно и задълбочено, рядко те само отбелязват някакъв факт или дребно събитие и това им придава невероятно силна психологическа дълбочина. Чрез тях още по-точно и проникновено се разбират неговите картини.

Това, което особено сближава двамата, е, че Теодор също от януари 1873 г. започва работа в Брюксел в клон на същата фирма. Винсент не пропуска да насърчи брат си и изтъква, след като научава новината от него: „Работата е тъй хубава - колкото повече работиш, толкова повече ти се иска да напредваш. Началото тук е може би по-трудно, отколкото другаде, но дръж се и ще успееш.” През пролетта на същата тази 1873 г. в живота на Винсент настъпва промяна и той я споделя със своя любим брат: „Сигурно си чул вече, че отивам в Лондон, навярно твърде скоро. Надявам се много, че ще се видим преди това още веднъж… В Лондон ме чака съвсем друг живот, тъй като вероятно ще живея в мебелирана стая и ще се занимавам сам с много неща, за които не съм имал грижа досега. Много съм любопитен да видя Лондон, можеш да си представиш, и все пак ми е мъчно, че трябва да замина оттук; едва сега, когато е решено, виждам колко съм привързан към Хага. Но в края на краищата друг изход няма и имам намерение да не взимам нещата твърде присърце. То ще е от голяма полза за английския ми език; разбирам го добре, но с говоримия далеч не върви, както бих искал…”

Всъщност впечатляващо е, че двете момчета почти нямат безгрижно и лесно детство, а твърде отрано навлизат в житейските трудности и проблеми. От една запазена снимка на Винсент от около 1866 г., когато той е на тринадесет години, ни гледа с остър проницателен поглед едно светлооко момче. Въпреки още детския овал на лицето, чупливата коса, той е изненадващо за възрастта си уверен и самовглъбен. Такова е впечатлението и от снимката му от 1871 г., когато вече е на осемнадесет години. Грубоватите черти на лицето очертават една волева натура, веждите са леко присвити, погледът е съсредоточен, вълнистата коса очертава високо мощно чело, което впоследствие изпъква и в неговите автопортрети. Избръснат, с бяла елегантна яка, черна вратовръзка изглежда доста самоуверен в себе си и готов да постигне своите желания, отдавайки се на работата.

Заминаването за острова и новата обстановка изправят младия холандец пред нова проверка на неговите качества. Започват години на труд и съзряване!

2. ЛЮБОВНИ ТЕРЗАНИЯ

Винсент навършва двадесет години и за него промяната е доста благоприятна, още повече че е имал възможност да посети френската столица и преживяното описва така на Тео в първото си писмо от Лондон на 13 юни 1873 г.: „В Париж прекарах чудесни дни и както можеш да си представиш, наслаждавах се до насита на всички хубави неща, които видях на изложбата, в Лувър и в Люксембург. Предприятието ни в Париж е разкошно, много по-внушително, отколкото си го представях, особено магазинът на Плас дьо л’Oпера.” Пак в това писмо новопристигналият служител в магазина за картини разказва, че живее в един пансион, който му харесва, живее с трима немци, които много обичат музиката, сами те свират на пиано и пеят и така вечерите са приятни. Добавя и тази подробност: „Живея в едно лондонско предградие, където е сравнително тихо. Напомня донякъде Тилбург или нещо подобно.” Не пропуска да отбележи нещо, което почти винаги присъства в неговите писма - пари и цени: „Тук животът е много скъп, за моя пансион плащам 18 шилинга на седмица, без прането, а при това трябва да се храня в Сити.”

Заслужава внимание и картината, която той рисува с думи: „Миналата неделя прекарахме с моя шеф г. Обах извън града: ходихме в Боксхил, доста висок хълм на около шест километра от Лондон, от едната страна варовик, обрасъл с чемшир, а от другата - гора от високи дъбови дървета. Полето тук е чудно хубаво, съвсем различно от Холандия и Белгия. Навсякъде се виждат разкошни паркове с големи дървета и храсти, из които можеш свободно да се разхождаш.”

Впечатляващи са сериозността и дълбочината, с които Винсент говори за художниците и техните творби: „Отначало английското изкуство не ми допадна много: човек трябва да свикне с него. Но тук има способни живописци като Милей, от когото са „Хугенотът”, „Офелия” и др. - ти си виждал без съмнение гравюри по тях, много хубави неща са. После Баутън, чиято картина „Пуритани отиват на църква” познаваш от нашата фотографска галерия; видях много хубави работи от него. Освен това от старите: Констабъл, един пейзажист, живял преди тридесетина години; той е чудесен, у него има нещо от Диаз и Добини; сетне Рейнолдс и Гейнсбъро, които са рисували предимно изящни дамски портрети и накрая Търнър, по чийто работи сигурно си виждал гравюри. Тук живеят уединено и няколко добри френски художници, между които и Тисо, представен с различни репродукции в нашата фотографска галерия, Ото Вебер и Хелбют. Последният работи сега изящно красиви картини в маниера на Ван Линдер…”

Неговите творчески инвенции по-късно ще бъдат повлияни и от видяното и изследваното през тези ранни месеци на формиране на вкус и на много прецизно отношение към творчеството.

Долавят се и интимни нотки, които издават липсата на близък човек, затова преживяното с по-малкия брат така живо го вълнува и постоянно изпълва неговото съзнание: „Колко ми се ще да дойдеш някой ден тук! Какви хубави дни прекарахме заедно в Хага; тъй често си спомням за нашите разходки по Рейсвейкския път, когато след дъжда ходихме да пием мляко в мелницата…”

Писмото от 13 септември 1873 г. е важно, защото откроява настъпил нов момент от британския период: „Сега имам стая, каквато отдавна исках, без греди на тавана и без сини тапети на зелени ивици. Хората, у които живея сега, са много приятни; те държат училище за „little boys”. И допълва доста лаконично: „Една събота напоследък ходих да греба на Темза с двама англичани. Беше чудесно.”

Новата квартира, която е наел, се намира на 87 Хакфорд Роуд (Hackford Road) в Стокуел (Stockwell) и въпреки толкова пестеливото съобщение, което праща на брат си, тя е свързана с много силен интимен момент от неговия живот. Всъщност Винсент става наемател при вдовицата Сара Урсула Лойър и нейната дъщеря Йожени. Къщата е триетажна в георгиански стил с червени тухли, построена през 1824 г. Намира се в Южен Лондон и той всеки ден изминава разстоянието от дома, в който живее, през Уестминстърския мост до Ковънт гардън, където се намира галерията, в която работи като асистент, пеша. Попаднал в задушевната среда на двете жени, Винсент неусетно изпитва някакво непознато преди това чувство. От една страна това е уют, който му напомня родния дом, от друга желанието за нежност, на което до тогава все още твърде малко е обръщал внимание. Въпреки съзерцателната си природа и хладната сдържаност, двадесетгодишният вече мъж търси взаимност и Йожени е тази, която го привлича все повече и повече. Ухажванията дискретно, но постепенно нарастват…

Научил от писмо на брат си, че го преместват в Хага от Брюксел, го утешава, че и на новото място ще му бъде добре. По-нататък в писмата си отделя място за познанията върху изкуството и насърчава Тео да следи това, което пишат сериозните списания, интересува се за неговия вкус: „Трябва да ми пишеш кои са любимите ти художници, от старите, както и от новите, непременно ми пиши, много съм любопитен да зная.”

През януари 1874 г. Винсент продължава с насърченията: „От писмото ти виждам, че вземаш изкуството присърце, а това е хубаво, момчето ми. Радвам се, че обичаш Миле, Жак, Щрайер, Ламбине, Франс Халс и пр., защото, както казва Мауве: „Там е истината.” Близостта, която двамата са открили в своите разбирания за художническото майсторство, ги кара да споделят съкровените си чувства и наблюдения. По-големият брат със задоволство следи развитието на по-малкия: „Как бих искал да си поприказваме за изкуството, но сега не ни остава друго, освен да си пишем по-често. Харесвай нещата, колкото можеш повече, повечето хора не умеят да харесват достатъчно… Продължавай да излизаш често на разходка, обичай природата - това е верният път да разбираме изкуството. Художниците разбират природата, обичат я и ни учат да я виждаме. А има и художници, които правят само добри неща, които не могат да направят нищо лошо, както има и обикновени хора, които всичко правят добре.”

Споделеното за личния живот е оскъдно, но заслужава внимание: „Аз съм добре тук, имам си чудесен дом и ми прави голямо удоволствие да наблюдавам Лондон, живота на англичаните, да наблюдавам самите англичани. А освен това имам и природата, и изкуството, и поезията, и това ако не е достатъчно, тогава какво?” Сякаш невинно добавя: „Все пак не забравям Холандия, особено Хага и Брабант.”

Пролетта на 1874 г. сякаш окриля любовните мечти на младия холандец и той пише на брат си на 30 април: „Тук сега е чудно красиво (макар и в града); във всички градини цъфти люляк, червен глог и златен дъжд, а кестените са разкошни. Обичаме ли природата, тя навсякъде ни се вижда красива. И все пак понякога копнея силно за Холандия и особено ми се иска да отида в Хелвойрт… Занимавам се усилено с градинарство; засадих цялата наша градинка с шарен боб, мак и резеда; сега ще изчакаме да видим какво ще излезе. Чудесно е, че свършваме работа толкова рано! Затваряме в шест, а при това и тук не се работи по-малко от другаде.”

Ако се вгледаме внимателно в редовете на това писмо не можем да не забележим, че Винсент, който най-често използва формата за първо лице на личното местоимение, започва да  използва и формата за „ние” - в множествено число: „Сега ще изчакаме да видим…” Надявал ли се е той да спечели сърцето на девойката, която е обикнал така чисто и открито?

Не се знае имало ли е някакъв девически образ от неговото юношество, никой изследовател не е открил изразени ранни интимни трепети на привързаност към приятелка от годините на учение. Но Лондон в дома на семейство Лойър Винсент за първи път се влюбва сериозно и според запазените откъслечни сведения - той е направил дори предложение за женитба на госпожицата. От една снимка на Евгения Лойър, публикувана от Кен Уилки в неговото изследване „В търсене на Винсент”, виждаме една стройна приятна дама, която несъмнено е привлякла със своята външност и Ван Гог.

Мълчаливо отблъскваща неговото ухажване отначало, впоследствие тя открито му заявява, че има сериозна връзка с предишния наемател Самуел Паулман и тайно двамата са се сгодили.

Интересно е това свенливо премълчаване от него за влюбването - впоследствие той доверява всичките си сърдечни тайни на Тео, но тогава в Лондон може би е изпитвал някакво стеснение, или несигурност, за да говори открито за своята несбъдната любов. Но в писмата между двамата от това време става дума за книгата „Любовта” (”L’Amour”) на Жюл Мишле, чието съдържание със своята актуалност е привлякло вниманието на братята и влюбеният споделя на 31 юли 1874 година: „От такава книга човек научава поне това, че в любовта има повече неща, отколкото хората обикновено търсят.” И продължава със своите разсъждения: „За мен тази книга беше истинско откровение, а същевременно и евангелие. „Il n’y a pas de vieiie femme (фр. Няма стара жена).” Пояснява в свой стил: „Това не значи, че няма стари жени, но че жената не остарява, докато обича и е обичана.” Добавя, че главата „Les Aspirations de l’Automne” (Есенни копнежи) е много хубава. Той се съгласява с изразеното мнение на Тео: „Че жената е „същество съвсем различно” от мъжа (и то същество, което още не познаваме, или поне само повърхностно), както казваш ти, виж, в това съм напълно убеден. И вярвам също, че мъжът и жената могат да станат едно, наистина едно цяло, а не две половини.”

От същото писмо като че ли става ясно за раздялата с Евгения, защото той е намерил другар в лицето на своята сестра, живееща също в британската столица: „Ана се държи мъжки, с нея правим прекрасни разходки. Тук всичко е тъй хубаво, стига да имаш добро и непредвзето око, без много греди в него. Имаш ли такова око, навсякъде е красиво… Тук в Англия загубих желание да рисувам, но може би някой ден пак ще ме прихване. Започнах отново да чета много.”

Любовните терзания след неуспешното влюбване го измъчват и като някакъв приглушен вик, изпълват писмата му чрез цитатите: „Вие съдите според плътта, аз не съдя никого.” Или: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.” Насърчава Тео: „Така че не отстъпвай от идеите си и ако се усъмниш в правдивостта им, съпостави ги с идеите на Онзи, който е дръзнал да каже: „Аз съм Истината”, или пък с идеите на някой друг хуманен човек, например Мишле.”

От престоя в дома на Хакфорд Роуд № 87 е запазена една рисунка с молив и бяла креда, чието авторство, е доказано от едно изследване на журналиста Кен Уилки, който се запознава с внучката на Евгения Лойър Катлин Мейнард и при нея попада на тази скица. В своето разследване „В търсене на Винсент” той успява по рисунката да установи точно дома, в който е живял Ван Гог и да положи усилия не само да се докаже автентичността на рисунката и нейния автор, но събужда голям интерес към къщата, която е закупена от анонимен почитател на гениалния творец за 651 300 евро и впоследствие превърната в Музей на Ван Гог в Лондон, който е открит през пролетта на 1973 г.

3. ХАОС НА ЧУВСТВАТА

Кореспонденцията между двамата братя от 10 август 1874 г. до февруари 1875 г. е временно прекъсната. Несъмнено нараненият доста честолюбив и горд младеж след отказа на сгодената Евгения Лойър да отговори на неговите чувства, не е искал да споделя болката, която преживява. Интригуващо е и това, че самата Евгения Лойър нито предиq нито след своята женитба, е оставила някакви спомени. Не бих подминал обаче факта, че рисунката, която Ван Гог е направил на дома, в който е живял при майката и дъщерята, е запазена. Не винаги е лесно да определим едни интимни взаимоотношения. Може би девойката е разбирала сериозните намерения на холандеца, още повече че той е имал добро материално положение, получавал е добра заплата и освен това с поведението си е показвал моралните качества, които в една викторианска среда от онази епоха, са били достатъчно респектиращи.

Болезнено чувствителният след този отказ Ван Гог се премества в друга квартира, в която става нещастие - умира дъщеричката на новата му хазайка.  Емоционалното напрежение  е доста силно. Опитвал се е, както това ще стане и през следващите години от неговия живот, да намери вътрешна увереност, да стиска зъби и се занимава с едно от най-любимите си през целия свой живота занимания - да чете. Страстта да рисува още не се е проявила, твърде дълъг е неговия път към самостоятелно творчество. Но книгите, които подбира, показват твърде задълбоченото му вникване в сериозни трудове на именити автори. На Тео той изпраща цитат на Ернест Ренан: „Ако искаме да създадем нещо на тоя свят, трябва да умрем за самите себе си. Народ, който става носител на една религиозна идея, няма вече друго отечество, освен тази идея. Човек не е на земята само, за да бъде щастлив, той не е и тук, за да бъде просто порядъчен. Той е тук, за да осъществи големи дела за обществото, за да постигне душевно величие и да надмогне пошлостта, в която влачат съществуванието си почти всички хора.”

Колко младежи на тази възраст са чели Ренан и застават зад такава мисъл?

През тези трудни за него месеци той е показал известно нехайство в работата си и неговите началници решават да го преместят в Париж, като вероятно са очаквали, че с промяната продавачът ще възвърне предишното си усърдие. В началото на юли 1875 г. Винсент съобщава на Тео: „Наех една стаичка на Монмартър, която ще ти допадне. Малка е, но има изглед към една градинка, пълна с бръшлян и дива лоза.” След две седмици изпраща ново писмо: „Преди няколко дни получихме една картина от дьо Нитис - изглед от Лондон в дъждовен ден с Уестминстърския мост и сградата на Парламента. Минавал съм по Уестминстърския мост всяка сутрин и всяка вечер и зная как изглежда, когато слънцето захожда зад Уестминстърското абатство и Парламента, и как е в ранна утрин, и през зимата при сняг и мъгла.

Когато видях тази картина, почувствах колко много обичам Лондон. Все пак мисля, че е добре за мен, дето си заминах оттам. Това е в отговор на твоя въпрос.”

В подтекста на този твърде лаконичен отговор долавяме и парливата болка от преживяното. Всеки, който познава Париж и неговите възможности за удоволствия, несъмнено трябва да очаква от Ван Гог да се отдаде на бурния парижки живот, но противно на подобно предположение е неговото поведение. Както сам пише на Тео, той често ходи в Лувъра или в другия известен музей - в двореца Люксембург, за да стои пред известните платна на майсторите. На 12 септември цитира два стиха на немски език: „Крила, крила над живота! Крила, крила над гроба и смъртта!” и пояснява: „От тях имаме нужда и почвам да вярвам, че можем да ги получим. Нима татко, да кажем, няма крила? А как ги е получил, знаеш, чрез молитва и плодовете на молитвата - търпението и вярата, и чрез библията, която е светлина по пътя му и светилник пред нозете му…”  Следващите редове са още по-многозначителни: „Ако е вярно, че детството и младостта са само суета, (без да забравяме написаното по-горе и като имаме предвид, че добре използваната младост е съкровище, макар и по-късно да трябва да започваме пак отначало), не трябва ли тогава да бъде наш стремеж и надежда да станем мъже като баща ни и някои други? Нека и двамата се надяваме и молим за това…”

Религиозният мистицизъм обхваща все по-силно младия мъж и той му се отдава с цялата си душа. Признанията в писмата отразяват едно много сложно и трудно обяснимо преклонение пред пастора, което противоречи на поведението на по-късния Ван Гог, когато влиза в конфликт и с баща си и с всичко, което ограничава човека в неговите духовни терзания и търсения. Но явно в оня момент на съзряване, той иска да се отдаде на онова, което отрано е възпитавано у него, както у всички деца на стария Ван Гог: „Чувството, дори и тънкото чувство за красотите на природата не е едно и също с религиозното чувство, макар и да мисля, че те са в тясна връзка помежду си. Почти всеки има чувство за природата, кой повече, кой по-малко, но малцина са тия, които чувстват, че Бог е дух, и тия, които го обожават, трябва да го обожават в духа и истината.”

Сходни са неговите размишления и в другите писма до брата: „Нека вършим всекидневната си работа и всичко, което ни попада под ръка, с всичките си сили, и да вярваме, че Бог дава добри дарове на тия, които го помолят за това - нашият дял, който не може да ни бъде отнет.”

Описва накратко колко скромно живее, дружи с един млад англичанин, който е служител също във фирмата, осемнадесетгодишен, син на лондонски търговец на картини. „Всяка вечер се прибираме заедно, хапваме нещо в моята стая, а в останалото време му чета, най-често библията, решили сме да я прочетем цялата” - обяснява Винсент как преминава свободното му време. Почти схоластично пише на брат си: „Стихотворенията на Хайне и на Уланд са ти харесали, както и на мен, но внимавай, мое момче, опасна работа са те, илюзията не трае дълго, та не се прехласвай много!” И добавя: „Вземи пред себе си портрета на баща ни и майка ни, вземи и „Les adieux” от Брион и чети тогава Хайне с тези тримата пред очи, тогава ще разбереш веднага какво искам да кажа. Но ти знаеш, момчето ми, че не ти чета нравоучение и не ти държа морални проповеди; зная, че в сърцето ти има това, което има и в моето, та затова и понякога ти казвам някоя и друга сериозна приказка.”

Още в самото начало на Новата 1876 г. единият от директорите на фирмата - Бусо, зет на Гупил, уведомява младият служител, че договорът му за работа ще бъде прекратен от 1 април и след тази дата трябва да напусне заеманата длъжност. След любовната несполука, се появява още една, която в бъдеще често ще го съпътства: неразбран, той ще бъде принуждаван да се разделя с тези, с които е имал някакви взаимоотношения. Ето как образно е описал на брат си новото положение: „Когато ябълката е зряла, стига и лек ветрец, за да я откъсне от дървото - така стана и тук; направил съм изглежда много неща, които в известен смисъл са били нередни и затова не мога много да говоря. А какво ще направя сега, момчето ми, не ми е още никак ясно, но нека не губим надежда и кураж.”

В тези трудни моменти от своя живот - всъщност целият му кратък живот е преизпълнен с такива моменти, откриваме едно прозрение сякаш не още за възрастта, на която е: „Понякога се чувстваме твърде самотни и копнеем за приятели и си мислим, че би било съвсем другояче и че бихме били много по-щастливи, ако можехме да намерим „истинското”, един приятел, за когото да можем да кажем „този е истинският”. Но сигурно и ти си почнал да разбираш, че в това се крие много самозаблуда и че ако се увличаме твърде много по този копнеж, ще се отклоним от пътя.” Гениално прозрение!

Докато си търси работа, уволненият служител продължава да чете, да размишлява, да се опитва да превъзмогне тъгата или безделието. Споделя с Тео, че е прочел сборника с три разказа “Scenes of Clerical Life” от Елиот. Бил е покъртен от последния разказ, в който е описан живота на един пастор, живеещ заедно с обитателите на малка мръсна улица в града. От прозореца на своята стая той наблюдава тежкия живот на бедняците. Често му поднасят за храна недосварено месо и зеленчуци. Разболява се тежко, когато е на 34 години и за него се грижи жена, която по-рано е била пияница и която той е успял да убеди да започне порядъчен живот. Умира с утехата, че доброто слово с негова помощ е победило.

Преди да отпътува от Париж Винсент получава писмо от непознат учител в Ремсгейт, който му предлага да отиде при него, да престои един месец и, ако одобри работата му, ще го приеме, като ще му предостави безплатна храна и квартира. Запознал се със сведенията за това курортно градче с бани, той приема предложение и решава да се завърне отново на острова.

4. ПО ПЪТЯ КЪМ СЕБЕ СИ

РАЗОЧАРОВАН, НО СЪВСЕМ НЕОБЕЗКУРАЖЕН, Винсент решава да приеме поканата на мистър Стоукс в Ремсгейт.  Неговите родители също дават съгласието си. На 17 април 1876 г. той изпраща писмо, в което споделя как изглежда новото място и обстановката в него: „Вчера на обед в един часа пристигнах благополучно тук и едно от първите ми впечатления беше, че прозорецът на не твърде голямото училище гледа към морето. Това е един пансион за 24 момчета от десет до четиринадесет години. Господин Стоукс е заминал за няколко дни, тъй че още не съм се видял с него, но го очакват довечера. Тук има още един седемнадесетгодишен помощник учител. Снощи и тази сутрин излязохме всички заедно на разходка покрай брега. Прилагам ти стръкче морски водорасли.” Към тези най-общи наблюдения обаче свръхдаровития младеж добавя един пейзаж, който само той би могъл да нарисува дори с думи: „Повечето къщи край морето са изградени от жълти тухли в стила на Насаулаан в Хага, само че са по-високи и имат градинки с кедри и други тъмни, вечнозелени храсти. Има и пристанище, пълно с всякакви кораби, обградено с каменни вълноломи, по които можеш да се разхождаш. Вчера всичко беше сиво.”

Както се вижда новото начало на престоя във Великобритания не започва твърде възторжено за холандеца, но той съумява по своему да възприеме промяната. В следващото си писмо е нарисувал с няколко щрихи портрета на мистър Стоукс: „Той е доста едър човек с плешива глава и бакенбарди, момчетата като че ли имат респект от него и все пак го обичат; няколко часа след пристигането си, той вече играеше с тях на топчета.” И отново това колоритно описание, което издава неговия вътрешен усет към форми и багри: „Иска ми се да можеше да хвърлиш един поглед от училищния прозорец. Къщата се намира на един площад (всички къщи на този площад са съвсем еднакви, това често се среща тук); по средата - широка морава, с желязна ограда околовръст и обкръжена с люлякови храсти; момчетата играят тук през обедните часове. Къщата, в която е моята стая, е на същия площад.”

За работата на младия учител научаваме пак от неговите обяснения до Тео: началните уроци по френски, както и смятане, препитване на уроците, диктовки и др. Опасява се, че не преподаването ще го затрудни, а да се накарат момчетата да заучават преподадения материал. Изтъква, че се опитва да приучи учениците си да четат.  Извънучебните часове в пансиона също не са малко, а запълват почти цялото време. Има и такива занимания: „Миналата събота вечерта измих половин дузина от младите господа, но повече за развлечение и за да сме готови навреме, отколкото по задължение.”

Изпъква едно признание на Ван Гог в писмо от 6 май: „Наистина щастливи са дните, които прекарвам тук, ден след ден, и все пак това е щастие и покой, на които не се доверявам много, ала от едно нещо може да се роди друго. Не е лесно да се угоди на човек, веднъж му се струва, че всичко му върви като по вода, друг път е недоволен от нещо.” Личи, че той все още не може да намери онова, което му е нужно, което отговаря на неговите скрити и тайни желания.

В това твърде ранно начало на гения съвсем леко се открояват неговите творчески наблюдения, които впоследствие той ще разкрие в картините си. Една преживяна буря така силно го е впечатлила, че е изтръгнала описание с удивителна релефност и дълбочина: „Морето беше жълтеникаво, особено край брега; на хоризонта - една светла ивица, а над морето - огромни, тъмни сиви облаци, от които дъждът се изливаше на полегати потоци. Вятърът метеше праха от бялата скална пътека към морето и брулеше трънаците и храстите жълт шибой, които растат по скалата. Вдясно - ниви с младо зелено жито, а в далечината - градът, със своите кули, мелници, плочести покриви, построените в готически стил къщи и с пристанището между двата издадени навътре в морето вълнолома, той приличаше на градовете от някои офорти на Албрехт Дюрер.”

Видяното, така силно го е развълнувало, че той продължава: „Гледах морето и през нощта на миналата неделя, всичко беше тъмно, сиво, но на хоризонта почваше да се развиделява. Беше още много рано, ала чучулигата вече пееше. И славеите в градините край морето. В далечината - светлината на фара и на стражевия кораб. През същата нощ гледах от прозореца и покривите, които се виждат оттам, и върховете на брястовете, тъмни на фона на нощното небе. Над покривите - една едничка звезда, но красива, голяма, дружелюбна. И тогава си помислих за всички нас, за моите отлетели вече години и за дома, и в мен се надигнаха думите и молбата: „Пази ме от постъпки, които да срамят родителите ми, дай ми благословията си, не защото я заслужавам, а заради майка ми. Ти си любовта, закрий всички неща. Без твоята трайна благословия не можем да постигнем нищо.”

За този неспокоен дух говори ярко и неговото писмо, в което разказва, че тръгва от Ремстейг до Лондон пеша и пристига едва вечерта в Кентърбъри. Пренощувал за няколко часа на открито той продължава и на следващата сутрин, докато на обед стига до Четхъм. В Лондон остава два дни, за да се види с разни хора и с един протестантски свещеник, на който е бил писал предварително. Моли да не казва на никой, че е решил да стане проповедник и мисионер сред работниците в лондонските предградия. Това желание се засилва особено силно, когато училището на мистър Стоукс е преместено в Айлуърт, доста близо до Лондон.

За да защити своето ново желание, Ван Гог споделя пред брат си: „Тия дни имам чувството, като че ли в целия свят няма друго поприще, освен попрището на учители или свещеника и всички други, които се намират между тях: проповедник, лондонски градски мисионер и т. н. Професията на лондонския мисионер, струва ми се, доста особена, трябва да обикаляш работниците и бедните и да проповядваш библията и, ако имаш малко опит, да беседваш с тях; да издириш чужденци, търсещи работа, или други хора, изпаднали в някакво затруднение, и да се стараеш да им помогнеш и т. н. Миналата седмица ходих няколко пъти в Лондон, защото исках да разбера дали има някаква възможност да намеря такава работа. Тъй като говоря няколко езика и доста съм общувал с хора от по-бедните съсловия и с чужденци, особено в Париж и Лондон, а и сам аз съм чужденец, може би съм подходящ за такава работа и с течение на времето ще придобия още по-голям опит.”

Това са размислите и самооценките на 23-годишния младеж, който в писмо от Айлуърт ги споделя открито и недвусмислено. Сам той е направил обобщението така: „Тези няколко месеца така ме свързаха с жизнената среда на учителя и проповедника, както и с радостите, така и с тръните й, които ме нараниха, че вече връщане назад няма.”

Докато работи при мистър Стоукс младият учител е принуден да обикаля родителите на учениците, за да събира таксите от тях. Бродейки из лондонските бедняшки квартали, той попада в онази среда, която Чарлс Дикенс е пресъздал изключително ярко и реалистично в своите романи. Неговото изострено социално чувство винаги ще го насочва към трудни житейски съдби и неволи и той непринудено ще ги възприема като свои. Съчувствието към бедните родители обаче му пречи да бъде настоятелен за таксите, които неговия шеф пастор очаква. След няколко връщания без пари, мистър Стоукс му заявява открито, че повече е нежелан в неговия пансион.

В началото на юли Ван Гог се прехвърля в училището на методисткия свещеник мистър Джоунс и става там помощник учител. Новините, които получава от Тео, са повече от радващи и той му написва на 8 юли 1876 г. доста дълго писмо:  „Не си прави много големи илюзии за моята свобода; аз си имам вериги от всякакво естество, дори и унизителни вериги, и с времето те ще станат още по-тежки; но думите, които са написани над „Христос Утешител”: „Той е дошъл, за да възвести на затворниците освобождението им”, и днес още са верни.” По-нататък Ван Гог моли брат си да потърси в Хага един човек, който се казва Хиле, живее на Бахейнестраат. На времето той му е преподавал вероучение и макар че тогава не е изразил своето дълбоко уважение към него, иска сега да направи това като му изпраща една рисунка. Този жест е многозначителен - Ван Гог през месеците в Англия рисува много рядко и благодарността, изразена с рисунка, показва, че той е усещал в себе си дарбата на бъдещия художник, която още не се е изразила с пълната си сила.

В друго писмо споделя: „Чел ли си историята на Илия и Елисей? Тия дни я прочетох пак и ти изпращам това, което преписах от нея. Тъй хубава и вълнуваща е. После четох и от Деянията на апостолите за апостол Павел - как стоял на брега и хората се хвърляли на врата му и го целували, и дълбоко ме трогнаха думите на Павел: „Бог утешава простите.”

Ван Гог се среща няколко пъти с приятеля си от Париж Гледуел, който се е завърнал в родината си. Освен добрите чувства, които е запазил към младия англичанин, при подновените връзки с него, той се е запознал и със сестра му. Няма съмнение, че една от подбудите да ходи при своя някогашен колега, е момичето. Но едно неочаквано нещастие слага край на неговите надежди. В писмо до Тео на 18 август, той съобщава трагичната вест: „Вчера бях при Гледуел, който си е у дома за няколко дни; нещо много печално се е случило в семейството му: сестра му, едно жизнерадостно момиче на седемнадесет години, с тъмни очи и тъмна коса, паднала при езда в Блекхийт; веднага я вдигнали, била в несвяст и починала след пет часа, без да дойде в съзнание. Щом чух какво се е случило и че Гледуел си е вкъщи, отидох у тях. Тръгнах оттук вчера преди обед в единадесет; до Люисхем е доста далеч, пътят минава от единия край на Лондон до другия, към пет часа бях при Гледуел. Всички се бяха току-що върнали от погребението, къщата бе потънала в траур и аз бях доволен, че съм отишъл. Изпитвах чувство на смущение и свян пред тази голяма горест, която внушаваше страхопочитание…” По-нататък той разказва за дългия разговор със своя приятел, докато се е качил на влака. Описва и картината, която е виждал, пътувайки: „От прозореца на влака се откриваше хубав изглед към Лондон, потънал в мрака, към Св. Павел и другите църкви в далечината. Пътувах до Ричмънд и след това тръгнах покрай Темза за Айлуърт; хубав път беше, отляво парковете с големите тополи, дъбове и брястове, отдясно реката, в която се оглеждаха високите дървета. Беше красива, почти тържествена вечер; в десет и четвърт си бях вкъщи.”

Вътрешните терзания са били присъщи на този дух от най-ранни години. Той споделя: „Вярвам, че Бог ме е приел такъв, какъвто съм, с всичките ми недостатъци, макар и да зная, че има един още по-съкровен прием, за който се надявам.” От поредното писмо става ясно за какво се е надявал Винсент: „Миналата събота направих голям излет до Лондон и там чух за една служба, от която по-късно би могло да излезе нещо. Свещениците от пристанищните градове като Ливърпул и Хъл често имат нужда от помощници проповедници, които владеят различни езици и могат да работят между моряци и чужденци и да посещават болни. При такава работа се получава заплата…”

Ако преди да се изяви като художник Ван Гог не беше водил тази великолепна, незаменима с нищо кореспонденция, нямаше да може да разберем неговия гений така пълно и дълбоко. Защото преди да си служи с боите, той си служи докрай и със словото. Едно писмо, останало без дата, разкрива тази все още скрита демонична творческа сила на неговата личност: „Сега тук е чудно хубаво, особено вечер по улиците, когато има мъгла и палят фенерите, а също и в парка, за който вече ти писах; преди няколко дни видях там как залязваше слънцето зад брястовете, чиито листа сега са бронзови. Над моравата се носеше онзи ситен воден прах, за който пише Ана, а през парка минава рекичка, в която плуват лебеди. Акациите на игрището са загубили вече много от листата си, виждам ги през прозореца от катедрата си, понякога се очертават като тъмни силуети срещу небето, друг път се вижда как слънцето възлиза червено в мъглата зад тях.”

Следващите редове разкриват неговото очакване, че през зимата е Коледа - „затова и обичам зимата повече от всяко друго време през годината”. А в картините му пролетните и летните пейзажи са най-много! Доста интересно! Жаждата за слънцето още не се е проявила с тази мощ, която познаваме от неговите слънчогледи и пейзажите от Арл и Сен Реми дьо Прованс.

Колко чиста е душата на този грешник можем да съдим от неговото признание: „Колко рядко се виждаме с теб, мило момче, и колко малко се виждаме с нашите родители, и все пак чувството към родната ни къща и един към друг е тъй силно, че често сърцето се препълва и очите отправят взор към Бога и молят: „Не ме оставяй да блуждая твърде далеч от тях и твърде дълго, Господи!”

Пак от Айлуърт той разказва: „Тео, миналата неделя твоят брат говори за първи път в божия дом, на онова място, за което е писано: „Ще възвестя мир от това място.” Изпращам ти препис от проповедта ми. Дано тя бъде първата от много други… Когато стоях на амвона, имах чувството на човек, който излиза на приветливата дневна светлина от някакво мрачно подземие, и е чудесно, като си помисля, че занапред ще проповядвам евангелието в сърцето си, дано Той го вложи там. Ти добре познаваш живота, Тео, за да знаеш колко самотен е един беден проповедник сред останалия свят, но малко по малко Той може да пробуди у нас съзнание и упование във вярата. „И аз не съм сам, защото Бог-отец е с мен…” Ала как силно копнея за коледните празници и за всички вас, момчето ми, пак имам чувството, че през тия няколко месеца съм остарял с години.”

Чичото Винсент ван Гог, вероятно и с молбите на родителите, е обмислял как да помогне на своя племенник да си намери по подходяща работа, а и среда. Практичност и грижовност са оказали влияние за едно ново решение, за което кандидатът за проповедник, разказва в писмо вече от Етен на 13 декември 1876 година: „Има много причини, поради които е желателно да се прибера в Холандия, да бъда по-близо до татко и мама, по-близо до теб и другите. Сетне и заплатата там навярно ще бъде малко по-добра, отколкото при мистър Джоунс, длъжен съм да мисля и за това, особено с оглед на бъдещето, когато човек ще има по-големи нужди. Колкото за другото, няма да го оставя заради това. По дух татко е толкова благороден и многостранен, и всеобхватен и аз се надявам, че каквото и да стане, все нещо от тези добродетели ще се развие и в мен. И така промяната се състои в това, че вместо да преподавам на момчетата тук, ще работя в книжарница.”

5. РАЗОЧАРОВАНИЯТ НЕУДАЧНИК

НОВАТА 1877 ГОДИНА за Ван Гог започва в Дордрехт, където той постъпва на работа в книжарницата Блусе и Ван Браат, както му е съдействал чичо Винсент. Пристигнал от престоя си във Великобритания, той живее обаче все още с твърдото желание да бъде „християнин и работник Христов”, затова преписва пасажи от библията, която постоянно чете, и ги превежда на няколко езика: английски, немски и френски. На брат си младият книжар изповядва: „Ах, ако можеше да ми се открие някакъв път да посветя живота си повече, отколкото досега, в служба на Бога и на евангелието.”

Работата му в книжарницата съвсем не е била малко, защото в писмото си от 21 януари 1877 г. съобщава, че отива в магазина сутринта в осем часа, а се прибира нощем в един. Съдържанието на писмото очертава все по-релефно яркостта на неговото самобитно виждане, което в художествените творби, ще го направи неповторим: „От прозореца на стаята ми се виждат градини с борове и тополи. А също и гърбовете на стари къщи, между другото и една обрасла с бръшлян стреха. „A strange old plant is the ivygreen” (Чудно старо растение е зеленият бръшлян), пише Дикенс. В тази гледка има нещо строго, дори мрачно, но би трябвало да я видиш, когато огрее утринното слънце. Когато я гледам, сещам се за едно твое писмо, в което говориш за някаква къща, обрасла с бръшлян, спомняш ли си?” Не е изненадваща молбата му: „Ако имаш възможност - ако мога, ще го сторя и аз, - абонирай се тази година за „Katholieke Illustrate” (Католическо илюстровано списание), в него има изгледи за Лондон от Доре: корабостроителници край Темза, Уестминстър, Уайтчепъл, подземната железница и други.” Накрая отново изпъква неговия необикновен поглед към пейзажа: „Когато тази вечер слънцето залязваше и се оглеждаше във водата и прозорците и изливаше златна жарава върху всичко, беше също като някоя картина на Кьойп.”

Невероятен чудак е този риж младеж, който в най-буйните за младостта години, е така самовглъбен и изненадващ в желанията и размислите си: „Нямам думи да ти кажа колко силно копнея понякога за библията; наистина чета я всеки ден, но тъй бих искал да я зная наизуст и да виждам живота в светлината на онези думи, за които е казано: „Твоите думи са светилник пред нозете ми и светлина по моя път. Вярвам и се надявам, че животът ми отново ще се промени и че копнежът ми по Него ще бъде удовлетворен, макар и понякога ще се чувствам тъжен и самотен, особено, когато минавам край църква или дом на свещеник.”

Винсент е носел трайно в себе си спомените за преживяното на острова, защото в едно от писмата си пише: „Днес тук вали и човек би помислил, че се намира в Лондон.” На 30 април 1877 г. споделя: „Да, всичко в нашето минало може да ни бъде от полза; след като човек е видял градове като Лондон и Париж и живота в училища като в Ремсгейт и Айлуърт, много неща от книгите и библията го привличат и му правят по-силно впечатление, като например Деянията на апостолите. Също и познанията на живота и делото на мъже като Жюл Бретон, Миле, Жак, Рембранд, Босбоом и толкова други, и обичта към тях могат да станат извор на размисъл. Колко много прилича татко в живота и дейността си на тези хора; но неговият живот и дело аз ценя повече.”

В семейство Рейкен, където е бил наел квартира в Дордрехт, също е бил наемател и един учител - П. С. Гьорлиц, с който Винсент понякога се разхожда, както обяснява на Тео, покрай каналите и извън града. След години, Гьорлиц описва времето, когато е живеел заедно с прославения вече художник и така ни дава възможност да го видим в един период на кръстопът, когато още не е могъл да определи посоката, по която ще върви. За разлика от много мемоаристи и съвременници някогашният учител не е представил своя съквартирант идеализирано или с твърде представителни черти, опитал се е съвсем реалистично да обрисува неговия портрет: „Той беше особен човек, особен и по външност. Беше добре сложен, с червена коса, която стърчеше нагоре, с нехубаво лице, покрито с лунички, което обаче се преобразяваше напълно и просияваше, когато той изпаднеше във въодушевление, а това не се случваше рядко. С държането и постъпките си Ван Гог будеше понякога присмех, защото постъпваше, разсъждаваше и живееше не като други на неговата възраст; на трапезата се молеше дълго, хранеше се като отшелник, не ядеше например месо, сосове и т. н., а изразът на лицето му беше винаги някак унесен, замислен, меланхоличен. Но когато се смееше, смехът му беше сърдечен и весел и тогава цялото му лице светваше.”

По-нататък мемоаристът-автор на този пестелив, но много убедителен очерк, пише: „Живееше като някакъв аскет и си позволяваше само един лукс: лулата с тютюн. Пурите, разбира се, бяха твърде скъпи; но тютюн обичаше да пуши и пушеше много.”

Гьорлиц не е пропуснал да отбележи и това, че Ван Гог не е бил много старателен служител в магазина на господин Браат, че за предлаганите картини е изразявал мнението си, не много ласкаво, а това е смущавало купувачите, особено дамите. Без излишно преувеличение за качествата на своя някогашен другар, изтъква: „Повтарям: за търговия не го биваше. Надеждата му беше да стане свещеник в някоя църковна община и тази надежда не го оставяше, макар и той да не одобряваше, или по-точно, не считаше за редно да се изисква за званието на свещеника познаването на гръцки и латински език. Така че религията поглъщаше мислите и свободното му време, а не изкуството, въпреки че това, което понякога казваше за изкуството, беше смислено, поучително и на място. Тази страст го била обзела още по времето, когато живеел в Лондон и помагал на един стар свещеник да учи дрипавите улични хлапета, та дори и още по-лоши от тях. За това време той умееше да разказва тъй увлекателно.”

Старият пастор Ван Гог несъмнено е бил впечатлен от това, че неговият най-голям син иска да се посвети на попрището, на което и той е служел всеотдайно. Желанието да следва в теологическия факултет на Лейденския университет е създавало грижа за бащата, но със своите по-заможни братя, той приема желанието на Винсент и е разчитал на тяхната материална подкрепа. Когато Винсент отива да живее в Амстердам, той остава на квартира при чичо си Йоханес или Ян, както го наричат всички, директор на флотската корабостроителница. Зетят на майка му пастор Стикер, съпруг на нейната сестра,  поема грижата да подготвя младежа по основните дисциплини. Племенникът ходи и при чичо си Корнелиус или Кор, който ръководи магазин и галерия за продажба на картини. Почва да учи латински и старогръцки при известен учител в холандската столица.

В писмата си до Тео от Амстердам по-големият брат не споделя особени възторзи от своята подготовка, нито се опитва да говори за някакви свои успехи или разочарования. Някои от неговите размисли открояват силна воля и борбеност, които са несъмнено присъщи на младия мъж. „Човек трябва да се въоръжи и да се стреми да съхрани колкото може повече добро в себе си, за да е подготвен и да може да се бори” - пише той в едно от писмата си. В друго добавя: „Добре би сторил оня, който може да направи от живота си една тъй хубава борба. Защото наистина животът е борба и човек трябва да се брани и да се съпротивлява, да гради плановете си и да разчита силите си с буден и пъргав дух, ако иска да върви напред. Колкото повече навлиза в живота, толкова по-трудно става…”

Странният и доста различен от другарите си кандидат-студент разказва: „Ах, момчето ми, трудно е да се учи гръцки и латински, но въпреки това се чувствам щастлив, защото се занимавам с неща, за които съм копнял. Вечер не мога да оставам толкова късно, чичо строго ми забрани това, но в съзнанието ми са живи думите, изписани под офорта на Рембранд: In medio noctis vim suam lux exerit (Посред нощ светлината пръска своята сила); погрижих се през цялата нощ при мен да гори малка газова лампичка, и като си лежа с отворени очи in medio noctis, премислям плана си за работа за следващия ден и как най-добре да се справя с ученето. Надявам се, че през зимата ще мога да паля огън от рано сутрин още, има нещо особено в зимните утрини, това е доловил Фрер в своя работник, Un tonnelier (Бъчвар) - този офорт е окачен в стаята ти, струва ми се…”

Въпреки показаното желание да учи, Винсент започва неусетно да се отегчава с онези нервни кризисни състояния, които през годините ще се засилват, но сега се изразяват само в къси моментни свръхемоционални настроения, които го карат да промени заниманията си. Предстоящите приемни изпити го плашат, затова той си търси учители по различни предмети. И като изброява какви са те на Тео, прибавя и тази бележка: „Ще трябва значи да уча и тях със същото усърдие, с което кучето гложди кокала.”

В писмо от 25 ноември 1877 г. описва състоянието си, в което се намира: „Рано сутрин гледката към корабостроителницата е много хубава, особено сега, в тия мрачни дни пред Коледа, когато се съмва толкова късно и работниците идват на работа едва в седем. Навън има буря, тия дни вали дъжд и духа силен вятър. Когато превеждах историята на древния Рим, четох, че понякога в знак на благоволение и благословия отгоре се спущал гарван или орел и кацал върху главите на някои хора.”

Жаждата за знания и култура е много силно изразена от Ван Гог: „Да се научава историята е полезно и мисля, че трябва да се радвам и да се считам щастлив, загдето ми е отредено да понауча някои и други неща от нея. Току-що получих от чичо Кор „A Child’s History of England” (История на Англия за деца) от Дикенс, не зная дали ти писах вече, но тази книга е истинско съкровище; между другото прочетох в нея описанието на битката при Хейстингс. Мисля, че ако човек прочете внимателно някои книги като Мотли, като тази на Дикенс или „Les Croisades” (История на кръстоносните походи) от Грюзон, ще добие неусетно добра представа за историята изобщо. Ах, момчето ми, да можех само да взема веднъж изпитите си, какво щастие ще бъде! Отхвърля ли един път зад себе си първия изпит с всички тези предмети, които наглед са съвсем прости, а са всъщност доста трудни, тогава ще имам смелост да посрещна всичко друго…” Оценката, която сам дава: „Това е надпревара и борба за живота ми”, показва решимост и твърдост, неприсъщи сякаш за тази възраст.

След години д-р М. Б. Мендес да Коста, който е бил учител на гения по класически езици, си спомня, че първата им среща е преминала доста приятно. „Този привидно тъй опърничав млад човек - разликата във възрастта ни беше малка, тогава аз бях на двадесет и шест, а той сигурно над двадесет години - се почувства веднага разположен и непринуден, а и по външност не ми се виждаше никак несимпатичен, въпреки правата му, червено-руса коса и многото лунички. Между другото трябва да кажа, че просто не проумявам как сестра му може да говори за „неговата повече или по-малко груба външност”; тъй като не съм го виждал вече, възможно е оттогава външният му вид да е загубил нещо от по-раншното, крайно привлекателно своеобразие поради немарливостта му, а може би и защото е пуснал брада, но груб той никога не е бил, нито чувствителните му, нервни ръце, нито грозното му наистина лице, чийто израз обаче толкова много говореше, а и още повече криеше.”

Сякаш всичко в този млад мъж е изтъкано от противоречия и вътрешни борби. Той е готов да се посвети на апостолска мисия, да служи като духовник на хората - самотен, незабележим, всеотдаен и в същото време у него кипи някаква силна духовна енергия, която не се поддава на  това едва ли не праволинейно, схоластично учение, на което той иска да се посвети. В писмо от 3 април 1878 г. откриваме негови размисли, които са така волни и чужди на един смирен, отдаден на вярата си простосмъртен. Той изповядва открито това, което го вълнува дълбоко и силно: „Ако се стремим да живеем честно и искрено, ще сполучим, и макар тогава истинските болки и разочарования да са неизбежни, както и грубите грешки и злините, които ще извършим, все пак по-добре е да горим вътрешно, макар и да грешим, нежели да си останем тесногръди и прекалено предпазливи.” И продължава в същия откровен дух: „Човек трябва да обича колкото може повече, това е истинската му сила; защото, който много обича, той много върши и много може, и това, което е сторено с любов, е сторено добре… Да кажеш малко, но смислени думи, е по-добре, отколкото много, по-лесно ги изговаря устата. Ако истински обичаме достойното за обич и не прахосваме любовта си по незначителни и празни и суетни неща, ще виждаме по-ясно пред себе си и ще станем по-силни.”

Едва ли от тези редове в кореспонденцията му е могло да се долови всичко, което го е вълнувало, измъчвало, карало го е да търси постоянно новото и непознатото - и в себе си, и в света край него. Но когато Винсент ван Гог се явява на изпитите, показаните знания са неубедителни за изпитната комисия и той се проваля, въпреки подготовката през цели петнадесет месеца. Завръща се като блудния син при родителите си в Етен за пореден път. Желанието му да стане проповедник обаче отново е заявено пред майката и бащата. Винсент не е прекъсвал връзката си с пастора Джоунс от Айлуърт и той го подпомага да постъпи в една школа в Брюксел, която подготвя евангелисти. Изминават нови три месеца и когато отива да бъде назначен, отказват да го назначат. Обзема го огромно разочарование.

6. НЕПОБЕДИМИЯТ

ГОДИНАТА 1878 ЗА ВИНСЕНТ е поредната трудна година на размисъл, на противоречиви състояния и сложен избор. Неудачите несъмнено са потискали младежа, а неговото чувство за отговорност преди всичко пред родителите, е вземало превес в решенията му. Затова с малкото средства, с които е разполагал, той заминава за Южна Белгия в каменовъгления район Боринаж, недалеч от френската граница. В писмо до Тео бащата отбелязва: „Той сякаш нарочно се заема тъкмо с това, което води до трудности.” Всъщност в тази преценка старият пастор е изключително точен и това е началото на онази битка със съдбата, която геният започва и води до края на живота си.

Той и Тео са успели да се срещат през тия напрегнати месеци и разговорите между двамата сякаш са внесли някакво особено успокоение във вечно неспокойната размирна душа на по-големия брат. В едно от писмата си, писано на 15 ноември в Лакен, той припомня нещо, което го е дълбоко впечатлило и е оставило трайна диря в неговите творчески нагласи: „Щастлив съм, че можахме да разгледаме заедно музея и особено работите на де Гру и Лейс и толкова други забележителни картини като оня пейзаж от Кооземанс и други. Много се радвам на двете гравюри, които ти ми подари, но трябваше и ти да приемеш от мен малкия офорт „Les trois moulins” (Трите мелници). Ти го плати сам, а не наполовина, както исках. Трябва обаче да го прибереш в сбирката си, защото е забележителна работа, макар и да не е изпълнена кой знае как. В невежеството си аз бих го приписал по-скоро на Брьогел-селянина, отколкото на „кадифения” Брьогел. Прилагам въпросната малка скица „Au charbоnnage” (В мината)…”

Става ясно от това писмо, че докато вече е бил из Белгия сред обикновени хора, за да се подготвя за мисионер, Винсент е изпитал отново спотайваното желание да рисува: „Много бих искал да се опитам да правя груби скици на това или онова, на безбройните неща, които човек среща по пътя си, но то може би ще ме отвлича от същинската ми работа и затова е по-добре въобще да не се захващам… Малката рисунка „Au charbonnage” наистина не е нещо особено, но я направих съвсем неусетно, защото тук човек среща тъй често тия хора, които работят в каменовъгления рудник - особен род хора са те. Къщичката се намира недалеч от крайречната пътека; всъщност тя е малка кръчма, estaminet, пристроена към голямата работилница, където работниците идат по обед да хапнат парче хляб и да пийнат чаша бира. Още навремето в Англия бях направил постъпки да ме приемат за евангелист сред работниците от каменовъглените мини, но тогава пратиха молбата ми по дяволите и ми казаха, че трябвало да бъда най-малко на двадесет и пет години…”

Назначен от комитета за евангелизация, след като изминават шестте месеца, договорът му вече не е подновен. Причината е скандалното поведение на младия мъж, който виждайки ужасните условия, при които работят и живеят работниците, повежда борба с ръководството на мините. Ван Гог отива за кратко време в Брюксел и отново се завръща като неуморно рисува с молив и въглен. Тео посещава Винсент, но въпреки вярата в таланта на по-големия брат, не изразява особено възхищение от видяното. Настъпва малък разрив между двамата… Оная невидима съдбовна сила, която ще ги свързва до края на живота им, успява да внесе успокоение. От подновената кореспонденция през юли 1880 г. става ясен поводът, заради който Винсент е решил да пише писмо: „Пиша ти с известно нежелание - отдавна не съм ти писал, и то поради различни причини. До известна степен си ми станал чужд, а може би и аз съм ти по-чужд, отколкото мислиш, по-добре ще е може би да не започваме отново. И сега навярно нямаше да ти пиша, ако не бях задължен, принуден дори да ти пиша, ако, казвам, ти сам не ме беше заставил да го сторя. В Етен научих, че си изпратил петдесет франка за мен - е, добре, аз ги приех. Наистина против желанието си, наистина с твърде тъжни чувства, но бях изпаднал в нещо като задънена улица, в една мръсотия - какво друго можех да сторя?”

Това изключително писмо разкрива много ярко образа на едва направилия първите си несигурни стъпки художник, очертава неговата вътрешна сила, съвсем недвусмислено показва колко много той е узрял като интелект и личност. Той вече самостоятелно решава как да живее и това е голямата стъпка в неговото развитие. Интересно е споделеното: „Татко ме придумваше да остана някъде около Етен, но аз отказах и смятам, че постъпих правилно. Повече или по-малко аз станах в нашето семейство, против волята си, някакъв невъзможен и подозрителен човек - все едно, човек, комуто не може да се вярва; и на кого и за какво бих потрябвал там?”

Изповедта пред Тео носи силата на изповед пред Бога: „Аз съм човек на страстите, предразположен и склонен да постъпвам повече или по-малко безразсъдно, за което после повече или по-малко се кая. Често ми се случва да говоря и постъпвам малко прибързано, когато би трябвало търпеливо да изчаквам. Струва ми се, че и другите хора вършат понякога такива безразсъдства. Щом е така, тогава - какво? Трябва ли да ме смятат за опасен, негоден за нищо човек? Мисля, че не. Въпросът е по-скоро сам да се опитам с всички средства да извлека полза именно от тия си страсти. Да назова само една от тях: имам една почти непреодолима страст към книгите, чувствам потребност да се образовам постоянно, да се уча, ако щеш, както имам нужда да ям хляб. Тъкмо ти можеш да разбереш това. Когато живеех в друга среда, в среда на картини и произведения на изкуството, аз бях, както добре знаеш, обзет от силна страст към тази среда, която стигаше до захлас. И не съжалявам за това; сега, когато съм далеч от родината, тъгувам често за родината на картините.”

Продължава тази изтръгната от дълбочината на самата душа невероятна, откровена и екзалтирана самохарактеристика, която е присъща на изключителните личности: „Може би си спомняш, че знаех твърде добре а може би и сега още знам какво представляват Рембранд или Миле, или Жюл Дюпре, или Дьолакроа, или Милей, или М. Марис. Е, добре - сега съм лишен от тая среда, но не и от онова, което се нарича душа и за което се твърди, че никога не умира, че живее вечно и винаги търси, без покой. И вместо да се отдам на носталгия, аз си казах: родината или отечеството са навсякъде. Вместо да се поддам на отчаянието, предпочетох действената меланхолия, доколкото действието беше по силите ми; или с други думи, предпочетох меланхолията, която се надява, стреми се и търси, пред меланхолията, която стига до мрачно и бездейно отчаяние. Така изучих повече или по-малко основно книгите, до които можех да се добера, като библията, „Френската революция” от Мишле, и миналата зима Шекспир, малко нещо от Виктор Юго, Дикенс, Бийчер Стоу, напоследък Есхил и неколцина други не толкова класически автори, неколцина от значителните „малки” майстори… Но пък човек, който се задълбочава от тия неща, понякога дразни, „шокира” другите и, без да иска, прегрешава малко или много спрямо някои порядки, нрави и обществени условности.

И все пак е жалко, когато поради това те гледат с лошо око. Знаеш например, че често занемарявам външността си, признавам го и признавам, че е shoking. Но в това имат пръст и безпаричието, и нищетата, пък и крайното обезсърчение, а понякога и няма по-добро средство да браниш необходимата ти самота, за да можеш да се задълбочиш в неща, които те интересуват…

Вярно е, че понякога съм припечелвал сам парчето хляб, а друг път ми го е давал от милост някой приятел, живял съм, както съм можел, и добре, и зле; вярно е, че съм загубил вече доверието на някои хора, вярно е, че паричните ми дела са в плачевно състояние, вярно е, че бъдещето е мрачно, вярно е, че можех да постигна нещо повече, вярно е, че за да си изкарам хляба, загубих много време в лутания, вярно е, че и учението ми се намира в печално и отчаяно състояние и че не ми достига много нещо, безкрайно повече от това, което имам. Но значи ли това, че съм пропаднал, значи ли то, че не върша нищо?”

Не изненадва следното обяснение: „Впрочем една от причините, поради която сега съм без служба, поради която години наред бях без служба, е чисто и просто фактът, че не споделям възгледите на господата, които раздават службите на субекти, мислещи като тях. Тук не става дума само за външния ми вид, както лицемерно се подмята, работата е много по-сериозна, уверявам те.” И допълва: „Човек може да носи голям огън в душата си и никой да не идва да се сгрее на него; минаващите не виждат нищо, освен малкото дим, който излиза горе от комина, и отминават всеки по своя път.”

Кореспонденцията между двамата продължава до последните дни на Ван Гог, но това е едно от знаменитите му писма. В него разбираме каква е тази неведома връзка, която така ги свързва извън чисто кръвната връзка и всъщност тя е изиграла водеща роля в живота им. Винсент е откровен до край, той е разголил цялата си душа, не е скрил нищо, което би могло да накара Тео да се съмнява в искреността му: „Пиша ти малко наслуки, каквото ми дойде на ума; ще бъда щастлив, ако можеше някак да видиш в мен нещо друго, освен безделник. Защото има безделници и безделници, и едните по нищо не приличат на другите.

Има безделници от мързел, от малодушие, от душевна низост - ако искаш, смятай ме за такъв. Но има и други безделници, безделници мимо волята си, разяждани вътрешно от пламенното желание да действат, които нищо не правят, защото им е невъзможно да направят каквото и да било, защото са сякаш в някакъв затвор, защото им липсва нужното да бъдат продуктивни, защото злата орис ги е довела до това състояние, понякога такъв човек сам не знае за какво е годен, но чувства инстинктивно: та все ме бива за нещо, животът ми трябва да има някакъв смисъл! Зная, че бих могъл да бъда съвсем друг човек! Но за какво съм годен, за какво мога да потрябвам! Има нещо в мен, но какво? Това е безделник от съвсем друг вид - пък ако искаш, смятай ме за такъв!…

Птичката, затворена в кафез, добре усеща напролет, че има нещо, за което е призвана, знае твърде добре, че трябва нещо да направи, а не може - какво е то? Не си спомня ясно, но после й идват някакви смътни представи и тя си казва - „другите правят гнезда, създават малки и отглеждат челяд”, и си блъска главата в пръчките на кафеза. А кафезът си стои и птичката полудява от мъка…

Нима всичко това е въображение, фантазия? Мисля, че не. И тогава се питаш: боже мой, за дълго ли ще е това, завинаги ли, за цяла вечност?

Знаеш ли какво премахва затвора у нас? Дълбоката и искрена привързаност. Да имаш приятел, да имаш брат, да обичаш - ето кое отключва затвора с властна сила, с могъщо очарование. Но който ги няма, е обречен на смърт. Ала там, където се ражда отново любовта, ражда се и животът…

Но да говорим за нещо друго; ако аз съм изпаднал, ти пък си се издигнал. И ако аз изгубих симпатиите на хората, ти ги спечели. Ето това ме радва, казвам ти самата истина, и винаги ще ме радва. Ако ти не беше толкова сериозен и задълбочен, бих се страхувал, че няма да е за дълго, но тъй като те мисля за твърде сериозен и задълбочен, ще ми се да вярвам, че ще трае дълго.- Само че много бих се радвал, ако можеше да видиш в мен нещо друго освен безделник от лошия тип.”

Велико писмо, велика изповед! Колкото и пъти да съм прочитал това писмо, толкова все по-дълбоко и силно вниквам в същността на прокълнатия гений! Тези редове са написани, когато той е навършил 27 години. Едва ли е предполагал, че ориста, за която споменава, му е отделила само още 10 години живот и творчество, неговата мощна мисъл предусещала ли е какъв оскъден земен дял му е отреден?

През идващите години Ван Гог сякаш следва императива на Ницше „Стани този, който си!” Той става още по-активен, целеустремен, по-нетърпелив и по-пламенен, необуздано революционен в търсачеството на своето изкуство, преодолявайки хаотичността от натрупваните знания. Престоят в Англия е оставил ярка, подчертана диря в неговия дух на творец и това личи недвусмислено от неговите признания. Но тръгвайки от родната си Холандия и от острова на юг, сякаш талантът му процъфтява с истинската си красота. Слънцето навлиза в сюжетите на картините му! Колко различни са тоновете в първия му шедьовър - „Селяни, които ядат картофи” до няколкото картини от цикъла „Слънчогледи”!

В биографичния си очерк за Фридрих Ницше Стефан Цвайг прави следното сравнение: „Единствено при братски родствения на Ницше Ван Гог още веднъж преживяваме същото чудо - човек от Севера, внезапно овладян от силата на слънцето. Единствено преходът от кафявия, тежък, мътен колорит на холандските му години към нажежените до бяло ярки, крещящи, звънки багри на Прованс, единствено това демонично проникване на светлината в едно вече полузамъглено съзнание може да се сравни с просветлението, с което е осенен духът на Ницше в Италия. Само у тези двама фанатици на преображението срещаме такова самоопиянение, такова мигновено и неподражаемо поглъщане на светлината с вампирска жажда. Само демоничните натури изживяват чудото на пламенното саморазтваряне до последния капиляр на цвета, звука и словото им.”

Започва едно велико десетилетие - от 1880 г. до фаталния 27 юли 1890 г., не само за самия художник, но и за световното изкуство!