ТЪМНЕЕ СТАРАТА ГОРА…

Офелия Касабова

***
Тъмнее старата гора
и уморено се съблича
от пъстрите петна.

Като мора
я дебне и увлича
безумната луна.

Но в листите зелени
и птиците мълчат
в легло от нежен мъх.

Гората спира дъх.
Очите удивени
не чакат, не зоват.


***
Аз съм щерка на вятъра
и сестра на среднощната буря,
в мене няма покой
и греят небесни лазури.
В душата ми тъмна не спят
желания кратки и нежни
и мойта любов е безбрежна.
В сърцето ми скърби таят
омраза и жажда безмерна
към тебе - неверния.
Но щом ме огрее насън
усмивката твоя прекрасна,
тя буди далечния звън
на лири неземни и страстни.
И аз съм отново във плен
на твоите миражи далечни
и навън синята вечер,
и диря духа ти смутен.
Ти пиеш от моето вино
и ставаш безумно жесток,
и аз съм пречупена линия
в ръцете на земния Бог.


***
Когато уморен орача
застина в топлите ти скути,
над него кротко слиза здрача
със стъпки тихи и нечути.

Далече из ливадите стъмени
запяват медни хлопатари,
а твоите уста засмени
незнайни приказки разправят.

Шумят горите ти далечни,
звъни във мрака тишината
и нежно в пролетната вечер
зове на празник тих луната.

И ти като невяста млада,
обкичена с цветя и листи,
до него лягаш на прохлада
и будиш радости пречисти.

А утрото кога изгрее,
отново в твойта плът дълбока
забива ралото жестоко
и волна песен пее.

И ти не трепваш, не скърбиш,
живот в недрата ти се ражда
и неговата вечна жажда
не можеш ти да утолиш.