ВДЪХНОВЕНИЕТО ИМА МНОГО ЛИЦА

Кристина Димитрова

- Какво те подтикна да пропишеш?

Въпросът долетя от последните редици. Беше го задало нахакано на вид момче, което още с влизането й в стаята бе започнало ехидно да шушука на съседа си.

Карина се вгледа в присъстващите, които жадно я изпиваха с очи, сякаш очакваха да им издаде тайната на живота - онази незнайна рецепта, фигурата в килима, универсалния ключ за всички врати. Замисли се, преди да отвори уста. Отдавна имаше готов отговор, но нещо в тона на момчето я възпря, изкриви потока на мисълта й и в крайна сметка думите, които изрече, бяха някак чужди дори за нея.

- Един ден просто открих, че ми се отдава - сви рамене тя.

Момчето не каза нищо. Само изви тънките си устни и кимна.

Това беше последният въпрос и след малко пред нея се нареди дълга опашка от хора с книги, които чакаха за автограф. Момчето с ехидната усмивка си беше отишло незабелязано. Карина едва ли щеше да обърне внимание, ако по-късно, когато опашката вече се бе стопила и тя се канеше да си ходи, не забеляза, че от папката й стърчи някакъв лист. Побутна го навътре, но после нещо я накара да го извади. Беше бял лист, празен, като изключим разкрачените сини букви, които го опасваха по дължина: ЛЪЖКИНЯ. Карина се огледа, но разбира се, беше сама в стаята.

Седмица по-късно отново се натъкна на него. Пътуваше в полупразното метро и на „Сердика” се качиха три момчета, които седнаха срещу нея. Карина нямаше да им обърне внимание, ако не беше усетила, че едното се е вторачило в нея.

- Я, кой бил тук!

При тези думи тя се надигна и застана до вратата, но веднага съжали, че го е направила. Знаеше как изглежда отстрани - като страхливка. Усети движение зад гърба си, но не се обърна. Вратите всеки момент щяха да се отворят.

- Гузна съвест ли те гони? - още по-силно викна момчето зад гърба й.

- Павле, я се успокой.

Карина погледна през рамо точно когато вратите се отваряха, а един от приятелите на Павел го буташе да седне. За кратко очите им се срещнаха. Миг по-късно тълпата пред метрото заприижда и Карина побърза да се измъкне навън. Повече не се обърна. Зажадняла за глътка въздух, тя се затича към ескалаторите.

Павел, бяха го нарекли Павел. Това беше единствената й мисъл, докато не излезе над земята и не се озова пред университета. Бавно тръгна към градинката в задния двор, където се надяваше, че ще успее да събере мислите си, преди да се види с Йоана. В съзнанието й бяха изплували неканени спомени, далечни, забравени и най-вече потискани. Пред очите си виждаше осемгодишния Павел, който се бе провикнал от лодката: „Страхливка!”. Това бяха последните му думи, преди плавателният съд да се обърне и да ги захлупи двамата с брат му. Неговото завещание. Страхливка. А сега, двайсет години по-късно, се появяваше друго момче със същото име и бълваше обвинения по неин адрес. Против волята си Карина мислено съпостави двата образа - на малкия Павел и на това момче - и за свой ужас установи прилики.

Седна на най-отдалечената пейка в двора и сведе очи към свежите стръкчета трева. Замисли се колко силно въздействаше смъртта върху живите. Припомни си как седеше в болницата през вероятно най-съдбовната седмица в своя живот и усещаше натиска на света върху себе си. Усещаше как я премазва. Трябваше да направи нещо, да се освободи от цялата тази тежест и да възстанови равновесието в света си. Или да си създаде нов. Някой й беше оставил тефтер с моливи и флумастери, за да рисува. На нея обаче вече не й се рисуваше. Струваше й се, че този цветен период е отминал безвъзвратно. Един ден обаче неусетно се озова на стола пред масата и се загледа в тефтера. Сложи до себе си миниатюрната си фигурка с формата на куче и известно време местеше поглед от нея към тефтера. Събираше смелост, докато не усети, че е готова. Докато не постигна хармония между духа и тялото си и ръката й не се протегна към старателно подострения молив. Ето така се роди първата творба на Карина - приказка за едно предано куче, което спасило живота на господаря си. Последваха още приказки, разкази и накрая три романа. Бързо научи, че изкуството разрежда действителността и не позволява на прекалено голямата й концентрация да те убие. Двайсет години беше градила живота си около този безценен урок и беше създавала свой собствен свят. Вярно, във всеки неин текст имаше частица от истината, частица от онази предишна Карина, но никога цялата история накуп. Единствената история, която Карина не се осмеляваше да напише, беше нейната собствена. Разбира се, не можеше да говори за това на литературните сбирки. Не желаеше да надничат отвъд паравана, който беше издигнала. Харесваше й да гледат на нея като на талантливо момиче, което умее да разказва майсторски.

- Виждам, че някой има нужда от голям горещ шоколад и добър слушател.

- Здрасти, Йо - Карина вдигна очи и се усмихна.

- Продължавам да не разбирам какъв е проблемът - изтърси Йоана и Карина смутено се огледа. В заведението нямаше други хора, а сервитьорката решаваше судоку на бара.

- Не мога да го обясня. Сякаш миналото не ме оставя на мира.

- Просто глупаво съвпадение. В най-лошия случай е разбрал от някого за инцидента. Ти да не мислиш, че Павел е възкръснал да те тормози?

- Не, не, разбира се, но беше малко… зловещо.

- Така си е, не споря. Аз пък разказвала ли съм ти как веднъж видях едно пет-шестгодишно момиченце, което изглеждаше точно като мен на неговата възраст? Гарантирам ти, че беше зловещо. И ако дядо му беше извикал след него: „Ела, Йоана”, сигурно щях да изпищя. Просто не сме толкова уникални, колкото си мислим, Кари. Хората си приличат, дори да нямат роднинска връзка.

- Има и още нещо. От известно време не мога да пиша. Не се получава.

- Избий си всички призраци от главата и ще се получи.

- Не, имам предвид отпреди момчето. Всичко, което пиша напоследък, е посредствено. Напълно съм блокирала.

- Стегни се, Кари. Проблемът е само в главата ти. Знаеш какво трябва да направиш.

Карина се шляеше в здрача, вперила поглед право напред. Мислеше си за многото си страхове, които, макар понякога да се оттегляха, после пак се завръщаха, и то с още по-голяма сила. И докато съзнанието й се замъгляваше, мъжкият силует през решетките от премрежените й мигли ставаше все по-ясен. Отново ли виждаше онова момче, или вече съвсем полудяваше? След като се увери, че е по-скоро първото, леко забави крачка. Не искаше да я усети, въпреки че момчето и бездруго беше заболо нос в земята. Вървеше с ръце в джобовете и сега далеч не изглеждаше така напето. От време на време свиваше рамене, сякаш въздъхваше пред невидим събеседник, но дори тогава не си правеше труда да вдигне глава. Пътят явно му бе доста познат и нямаше нужда да се оглежда. В момента, когато мина през една порта и изчезна в двора на някаква къща, Карина мислено се поздрави. Ето че вече знаеше къде живее нейният призрачен Павел и част от мистериозната му аура изчезна. Явно и той като всеки друг си имаше дом и семейство.

Карина се прибра вкъщи, но въпросът продължаваше да я гложди. Изведнъж й се прииска да знае повече. Искаше да се срещне с момчето. Запита се какво ли очаква да чуе от него. Навярно Йоана беше права: беше дочул отнякъде за инцидента и просто я дразнеше. Беше твърде малък, за да е бил очевидец, но дали нямаше нещо друго?

На следващия ден реши да сложи край на цялото това безумие и отиде до дома на Павел. Предната вечер контурите на къщата тънеха в мрак, но сега момичето имаше възможност да добие по-ясна представа. Мазилката се рушеше, по покрива липсваха керемиди и оградата беше олющена. Около портата нямаше звънец и тя колебливо влезе в малкия, но добре поддържан двор. В единия край имаше тясна площадка, където бяха захвърлени кукли и камиончета. Тя се приближи до входната врата и след като и там не намери звънец, почука по стъклото. Почти веднага се чуха стъпки и миг по-късно в процепа се появи лицето на бледа и чорлава жена. Щом видя Карина, тя отвори вратата по-широко и вдигна вежди. В ръцете си държеше дете на около година.

- Здравейте, Павел ми даде адреса си и обещах да намина - каза момичето колкото се може по-нехайно. - Дали си е вкъщи?

- Не съм виждала сина си цяла седмица. - Тонът на жената беше сух, гробовен и ако не беше така наситен с печал, Карина би решила, че я лъжат.

„Но аз го видях тук снощи.”

Не можеше да изрече тези думи. Не можеше да се издаде, че е идвала, а още по-малко, че го е следила. В най-добрия случай жената щеше да я вземе за побъркана.

- А имате ли представа кога ще се прибере? Дали не мога да го изчакам?

- Не знам. Вероятно няма да е днес.

Карина понечи да каже нещо, но после размисли.

- Моят Павел вече не е същият - тихо прошепна жената, щом видя смущението на лицето й. - Откакто се случи онова нещастие, не мога да го позная. Не го виждам. Броди като призрак, вече не знам кога си е вкъщи и кога не. Добре, че от време на време хората ми казват, че са го видели. Така поне знам, че още е жив.

- Какво нещастие? - Карина не беше сигурна, че е редно да задава този въпрос, но вече не можеше да се спре.

- Сестричката му загина. Той трябваше да я наглежда.

В този момент детето в обятията на жената сякаш усети мъката на майка си и тихо проплака. Жената го раздруса и то се вкопчи в нея.

- Трябва да го нахраня. Извинете ме. Ако видя Павел, ще му кажа, че сте го търсили. За кого да предам?

- Как? Как загина момиченцето?

Въпросът едва се отрони от устните й и прозвуча като вятър, който помита купчина сухи листа. В първия момент жената сякаш не беше сигурна, че е чула правилно.

- Удави се.

Карина излезе от двора и зашеметена тръгна по пътя. Главата й бучеше. Вместо да получи отговори, се бяха появили още повече въпроси. Мъката отключваше, мъката заключваше. Кое ли беше за предпочитане?

Дълго вървя, преди да се озове пред фонтаните на театъра и да се вгледа във водните пръски. Беше й мъчно за този Павел. Разбираше мъката му и осъзнаваше, че тя самата е извадила късмет. Нейната болка я беше белязала, но неговата го беше обезобразила. Надяваше се и той да намери лек. Сега съжаляваше, че когато имаше възможност, не му каза нищо насърчително.

Мъката беше отключила толкова призраци, но мъката бе отключила и таланта й. Време бе да разбие и последната ключалка и да освободи поне себе си. Знаеше, че е готова. Седна на цимента до водата и най-сетне позволи на спомените да я залеят. В ума си започна да пише.