ПЯНА ОТ ВЪЛНАТА

Диляна Веселинова

Из подготвената за печат книга „Растежни болки”

ПЯНА ОТ ВЪЛНАТА

Не мога да се побера
в доспехите на мрачната тържественост;
разливам се като вода,
забравила първичната си нежност.

А може да не разбереш
как силно исках да те видя…
Сега, когато си далеч,
не си мисли, че ме обичаш.

Такива цветни сънища видях!
Във паметта ми плиснаха се с блясък.
Гравират, както досега
на чувствата болезнения пясък.

След миг и времето ще тръгне:
и пяна няма даже да остави.
През кожата ми вятър ще полъхне -
прегънатите мисли да изправи.


ПРИЗНАНИЕ

Отново бъркам думите за прошка
и сигурно не мога да обичам.
Аз мога да изпрося всичко,
ала защо да бъда низша духом?

Разбирам, просто ще те слушам,
под кожата ти ако тихо вляза.
Дано вината си да чуя,
че в погледа ти се порязах.

Поискам ли да те докосна,
в лице със себе си се срещам…
Аз имам много да си спомням,
преди да кажа още нещо.

Аз имам много да се моля…
Душата ми дали е бистра?
Ако ликът ти я изпълни,
с дъха ти би могла да диша.

Че разликите ни са същите,
достатъчно бе миг, за да узная.
Оттук нататък времето е нещо,
което двамата ще разгадаем.


САМОТНА ЗИМА

В тази зима дълга, студена
цяла вечност душата е свита
само в тези три-четири стаи,
във които до скоро живяхме.

Тебе няма те някое време
и децата обаждат се често,
но по-често да чуят добре ли съм,
здрава ли съм и още тук ли съм.

Даже внуците мислят за мене:
колко странно е да си безсилен;
но все още аз готвя за някого,
може някой да мине по обед.

И градината все я поддържам,
бавно-бавно с мотичката ровя,
нека има по малко от всичко:
и цветенца, и нещо за хапване.

Само зимата трябва да мине.
Нищо вън не потрепва на двора;
няма някой познат да намине
в този сняг непроходен за хората.


ПРОЛОГИЧНО

Отдавна знаехме, че времето
ще ни отнеме много радости,
ще ни изпълни със тревога
и страх за близките ни хора.

Кога те станаха безпомощни,
кога сърцата им отслабнаха?
Кога ли ние се забавихме
със нашата безплодна помощ?

За миналото мисля гневно,
намирам много грешки пагубни,
вина за нечие бездействие
и много случаи пропуснати.

Ала не мога да изтрия
това, което се е случило;
не мога да сменя картинките,
понеже лентата е скъсана.

Лепя парченцата от спомени
във моя собствена мозайка.
Дори и да изглежда счупена,
това е моята история.


ПОЛЕЙКА

Хайде, бабо, хайде да полеем цветята -
ти с голямата лейка, аз с една малка в ръката.
Стана вече време да наточим водата;
няма време, искам да отидем в градината.

Няма нужда от думи, знам правилата -
ти поливаш единия край, аз започвам от другия.
Много важна е тази вечерна задача:
както казваш, иначе плачат цветята.

Колко мисля за тях ти не знаеш обаче -
и защо така питам, и защо съм другарче.
(Колко много един ден ще си спомням за тебе!)
Гледай, бабо, как весело лейката плаче!