МАЙКА
Чичо Джанковата Марушка беше дребна кравичка, но в хомота напрягаше наравно с Белча и блажеше цялата къща. Вимето й висеше като на породиста коза. На нея се учеха да доят дори децата.
Марушка живееше сговорно с всички добичета в обора. Чичо Джанко и стопанката му я галеха като свое чедо. Правеха й често попарка, туряха й миризливо сенце, а понякога й даваха да хрупне ечемичец или смлян фий.
Вързваха я на най-топлото - чак в дъното на обора. До каменния зид тя никога не допираше. В тясното местенце между нея и стената вързваха косматата Щръбка, на която гърбът беше охлузен и назъбен като едът трион.
Щръбка повече приличаше на кожа, изопната за сушене, отколкото на живо магаре. за нея никой не се грижеше. Тя дояждаше огризките от яслите, ако свареше да се поналапа, когато я отвържеха за водопой, и често по цял ден дремеше на прзна ясла.
Пред Марушка пък винаги имаше по нещо. Когато тя полегнеше сита и блажено запреживяше с притворени очи, Щръбка боязливо изопваше въжето, което обвиваше изпития й врат, и с дългия си език открадваше мъничко от останките.
Тогава Марушка спираше да преживя. Отваряше очи, заглеждашше учудено своята съседка и сякаш добродушно питаше:
- От какво се боиш, Щръбке? Че ти си хапни. Аз съм сита…
Щръбка веднага омиташе всичко като с метла и се оттегляше към яслите, изпълнена с благодарност и обич.
Понякога й причерняваше от глад. Тя плахо посягаше към прясната храна, дордето Марушка още сладко хрупаше. Ала вместо да замахне свирепо с рога, кроткото добиче се дръпваше малко настрана и вече не поглеждаше храната, която остава към Щръбка…
Вкъщи често приказваха за тая невиждана дружба.
Една сутрин чичо Джанко изскочи от обора и викна на децата:
- Тичайте, тичайте! Марушка си има мъничко, шарено волче!
Децата дотичаха на един дъх. Те загалиха слабото, щръклесто теленце, нанизаха му герданче със звънче, вързаха на опашката му червено ширитче. Марушка извиваше глава ту наляво, ту надясно, викаше своето чедо, близваше го, където свари и го изпиваше с очи.
Малкото вървеше разкрачено, повърташе опашка и завираше муцунка под вимето на майка си. А когато минаваше край Щръбка, тя посягаше да го помилва по челото, сякаш е нейна рожба.
След няколко дни и Щръбка си доби мъничко. То беше покрито с маслинена, едра и лъскава козина. Гърдичките и коремчето му бяха плоски, като слепени. Едва се изправяше и плахо пристъпяше…
Децата дотичаха пак, погалиха го, ала на тънкото му вратле вързаха само две широки, сини мъниста и си отидоха.
Колчем след това свърнеха в обора, те кичеха теленцето, бореха се с него, кръщаваха го с галени имена, па на излизане набързо погалваха слабото Щръбкино чедо, което залиташе.
Щръбка знаеше, че и то бързо ще стане пъргаво, смело и живо, ако се насуква хубаво. Но затова трябваше и нейната ясла да се пълни. Горестната майка тъжно ближеше своята рожба и нито обвиняваше някого, нито очакваше нещо по-хубаво.
За да отдели малко повечко топло местенце за чедото си, тя се свиваше до зида. От това
начесто по тялото й закръстосваха студени, едри тръпки. После очите й гурелясаха и краката й почнаха да се подсичат. Налегна я треска.
И други път беше я втрисало, но сега тая треска беше много по-силна, а Щръбка беше вече твърде стара и слаба. Тя дори не можеше да стои права и да посяга към яслата на Марушка.
Сега вече чичо Джанко си спомни колко мъки е претеглило това търпеливо добиче:
- Ех, Щръбке, и ти душа носиш! И рожба имаш! Де хапни си попарка! Хрупни си прясно сенце! - бъбреше тъжно той.
Ала беше вече късно. Щръбка все по-често изпадаше в сладостно-трескав унес и не побутваше сложената пред нея храна.
След една седмица я намериха сдървена с гръб залепен за стената. Между нея и Марушка стърчеше слабото й пърленце, което жално навеждаше глава, сякаш оплакваше мъртвата си майка.
Чичо Джанко поцъка, прокле студа и извлече Щръбка.
Малката й рожба порева ден-два жално, па замлъкна. Чичо Джанко й туряше малко млечице в една дълбока паница, топеше й муцунката и се надявашше да приучи глупавото сираче да пие мляко от ръцете му. Пърленцето пърхаше, разливаше млякото и едва ли гълташе нещо.
И стопаните, и децата вече чакаха неговата смърт.
Ала макар все така да не пиеше от паничката, сирачето сякаш ставаше по-загладено и живо. И понеже никога не връзват пърленцата, то почна дори да подскача весело из обора.
- Трябва млякото на майка му да е било повредено. Виж колко малко глътва от Марушкиното, а се поправя - рече веднъж чичо Джанко замислено.
- Да се поправи и заякне време, че скоро няма да има за него. Марушкиното мляко все намалява - отвърна стопанката.
- Как така? Нали всякога първите месеци се увеличаваше?
- Знам ли? Сега всеки ден котлето е празно.
Чичо Джанко взе да връзва теленцето още по-накъсо, за да не докосва вимето на майка си и усили храната на Марушка, но млякото не трепна. Сигурно някои лоши очи го бяха урочасали и пресушили.
Ала една сутрин той отвори ненадейно обора и се слиса: както всякога, и сега Марушкиното теленце нетърпеливо се дърпаше на въженцето си, а под вимето на майка му мърдаше космата муцунка на Щръбкиното сираче. Марушка спокойно го гледаше.
Тя беше осиновила рожбата на своята починала другарка.
——————————
сп. „Детски живот”, кн. 6., 1935-1936 г.
