РАЗМИСЛИ ЗА ЕДНА СПОРНА ДАТА

Румен Воденичаров

Има дати, за които не е необходимо да си спомняме всяка година. Или, ако си спомняме, то да бъде за поука на младите. Датата 10 ноември 1989 г. вече е на достатъчна историческа дистанция, за да се кажат някои неща без заобикаляне. 10 ноември на събрания на СДС ще бъде определяна като разделителна линия между тоталитаризъм и демокрация, на събрания на БСП - като преход от еднопартийна към многопартийна политическа система. Лично аз съм на мнение, че на тази дата в България започна „Велика криминална революция”, която продължава вече 30 години. Започна преразпределяне на власт и собственост, от което се възползваха по-агресивните и по-склонните да заобикалят законите граждани. С лозунга, че „частната собственост прави човека независим и свободен” всички те се нахвърлиха на общонародната, на държавната собственост, от която до този момент бяха само пощипвали. Българското общество отначало се раздели на комунисти и антикомунисти, после на червени и сини и накрая на бедни и богати. Богатите искат да узаконят „горещите” си пари и станаха защитници на приватизацията и законността. Вълчите закони, или по-точно беззаконието на първоначалното натрупване, хвърлиха в дълбоко отчаяние хората, които с труда си бяха построили съвременна България. Те продължават да търсят отговор на въпроса: „Защо стана така? Защо тези, които се целеха в комунизма, улучиха България?”. На този въпрос и днес 30 години след 10 ноември няма еднозначен отговор. Едно нещо е сигурно. Българският народ получил демокрацията на тепсия, се оказа неподготвен за нея.

От паметните дни около 10 ноември измина доста време и се смениха няколко вълни „демократи”, всяка от които изяждаше предишната. Аз имах историческия шанс да бъда участник в събитията от първата вълна като председател на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). На 10 ноември дружеството провеждаше третия си митинг в Южния парк. Нещо витаеше във въздуха. Към края на митинга някой донесе вестта за свалянето на Тодор Живков, посрещната с въодушевление. Хората бяха чакали дълги години да свърши тоталитарният режим. Започнахме да се шегуваме, че ако на бившия Първи му бъдат нарушени човешките права, НДЗПЧ ще се застъпи за него. Уви, шегата много скоро стана истина!

По-късно се разбра, че на пленума на ЦК на БКП Т. Живков не е бил свален, както всички предполагахме, а макар и формално сам си е подал оставката като председател на Държавния съвет. Разбира се това не е било само негово хрумване, защото се е предшествало от среща на Петър Младенов с Михаил Горбачов в Москва (на връщана от Китай) и от усилени совалки на съветския посланик Виктор Шарапов в София, включващи срещи и със самия Живков.

Когато през юли 1990 г. вече като народен представител от СДС в 7-то ВНС  посетих бившия Първи в Бояна, той ми подаде един документ, решение на ЦК на БКП с дата 13.11.1989 год., в който на др. Т. Живков се изказва благодарност и той минава в пенсия с всички блага, полагащи се на държавен глава: вила, луксозна лимузина, охрана, медицинска сестра и др. Т.е. денят на истинската промяна не е 10 ноември, а един от дните  между 13 и 18 ноември. Едва тогава реформаторското крило в Политбюро изглежда е надделяло над хардлайнерите-живковисти.Излиза, че „реформаторите” А. Луканов, П. Младенов, Г. Атанасов са извършили един вътрешно партиен преврат. Те са поели определен риск и събитията у нас дори изпревариха „нежните” революции в другите източно европейски страни. На 18 ноември Т. Живков вече нямаше нищо от това, с което беше пенсиониран, даже беше под домашен арест. Армията остана в казармите. Веднага трябва да се каже, че ако през ноември 1989 г. Живков беше в добро здраве, Андрей Луканов и Петър Младенов нямаха шанс да оцелеят политически и сигурно щяха за заминат като посланици в страни, в които в миналото са похапвали човешко. Промяната можеше да бъде направена единствено отгоре, защото репресивният (но и правозащитен) апарат на партията-държава беше много силен, а организирана опозиция просто нямаше. Протестът срещу системата  на г-н Стефан Савов, например, по тоталитарно  време се изразявал, по негови думи, в обиколка около храм „Св. Ал. Невски” със запалена свещ в ръка преди Великден.

Еуфорията от смяната на Т. Живков в дните след 10 ноември беше толкова голяма, че хората си честитяха по улиците и никой не предполагаше, че в някои столични квартали се плетат интриги и  задкулисни ходове. НДЗПЧ, което тогава наброяваше 10 000 члена настояваше за незабавен митинг в подкрепа на промяната още в понеделник  на 13 ноември. Движението „Екогласност” (Деян Кюранов) и Клубът за гласност и преустройство (П. Симеонов, проф. Ив. Николов, А. Вагенщайн) обаче настояваха за по-сериозна подготовка на митинга и оглеждане на речите на ораторите. Двамата  със секретаря на НДЗПЧ Костадин Георгиев бяхме против цензура на речите и дори заплашихме, че ще свикаме паралелен митинг в Южния парк. Накрая ние склонихме митингът да се отложи за 18 ноември, а комунистите от Клуба за гласност и преустройство - да не ни четат предварително речите. Антиживковското (прогорбачовско) крило в БКП спечели време на разположение, а на огромния митинг в събота на 18 ноември получи и желаната подкрепа. Дали тези хора са били сугестирани от Главния разрушител на системата Михаил Горбачов, ще научим, ако напишат мемоарите си. Наистина промяната можеше да бъде забавена, но не и предотвратена. Разрушителните процеси бяха задействани от „ликвидационния съвет” на СССР в състав: Михаил Горбачов, Александър Яковлев и Едуард Шаварнадзе. За тях бившият и настоящ дисидент Александър Зиновиев написа статията си: „Трябва да бъдат разстреляни за 24 часа!….. И след това да говорим за всичко останало.”

И така промяната започна на 18 ноември. На митинга в София  пред храм-паметника „Св. Ал. Невски” Румен Воденичаров повдигна въпроса за преименуването на мюсюлманите  и беше освиркан. Другите оратори прескочиха този абзац от речите си и бяха аплодирани. Интересът към нас беше много голям. Бяхме ли обаче истински дисиденти, за каквито ни приемаха хората, след като се бяхме активирали  едва на четвъртата година от перестройката в СССР. Едва ли. Дисиденти, препатили за възгледите си, бяха Янко Янков, Петър Манолов, бай Илия Минев. Вътрешнопартийните  дисиденти в БКП бяха повече: Стефан Продев, Ж.М.Ж., Борис Спасов, Борис Димовски, Радой Ралин. За Петър Бояджиев, Ахмед (Меди) Доган и д-р Константин Тренчев може да се спори. Един дисидент преди всичко трябва да е патриот. Не милее ли за Родината си, неговият протест може да бъде мотивиран само от пари и кариера.

Много често се изказва следната теза. Понеже опозиционните сдружения  нямали решителен принос за 10 ноември, Луканов създал Съюза на демократичните сили за да имитира двуполюсен демократичен модел т.е. „СДС е отгледан от БСП”. Лично аз не споделям тези внушения. Идеята за създаване на СДС беше лансирана първо от Константин Георгиев от НДЗПЧ. Тя беше възприета от синдиката „Подкрепа”, движението „Екогласност”, отец Христофор Събев, студентите (Емил Кошлуков), ДГИ, член 273, Л. Собаджиев и Клуба на репресираните (Димитър Баталов). На няколко последователни събирания в квартирата на Георги Спасов (впоследствие съветник на президента Желев) беше родено СДС, а на 8 декември 1989 г. в Института по социология на ул.Московска бяха избрани и представителните лица на коалицията (Жельо Желев, Петър Берон, Георги Спасов и Румен Воденичаров). Присъединиха се и някои от възстановените партии като БСДП (Петър Дертлиев) и ДП (Борис Кюркчиев).

Андрей Луканов имаше връзка с членовете на Клуба за гласност и преустройство, но за отбелязване е, че точно този клуб на интелектуалци в началото не стана колективен член на СДС. Изключение правеха Жельо Желев и Петко Симеонов. По-нататък Луканов действително  имаше възможност да влияе върху  някои решения, които се приемаха в КС на СДС, в началото чрез Чавдар Кюранов, а след оттеглянето му през януари 1990 г. косвено чрез създадената контактна група на Кръглата маса, в която много напорист беше самопредлагащият се Димитър Луджев.

От дистанцията на времето, струва ми се, имаме основание единствено да отбелязваме датата 10 ноември като преломна дата  в новата история на България, дата на която духът беше пуснат от бутилката.

И 9 септември 1944 г. е спорна дата. Но след тази дата беше построена съвременна България с цялата  инфраструктура, индустрия и световни постижения в селското стопанство, културата и спорта. А след 10 ноември имаме само разпад и разруха на икономика и институции, при това без война и без природни бедствия, за което всички ние, които тогава започнахме процесите, носим своята вина. Парламентарната демокрация се оказа скъпо удоволствие и засега не оправдава очакванията за бърз напредък и суверенитет. България изпадна в групата на треторазрядните държави, изоставена от предишните си партньори и унижавана от сегашните си покровители. Като цяло българският народ загуби и в резултат на  Великата криминална революция той попадна от властта на Партията-държава в ръцете на банките и престъпния свят. Новият социален конфликт е неизбежен и за него няма да са необходими цели 45 години.

——————————

в-к „Нова Зора”, бр.42 (1995 г.)