ДА ПРОНИКНЕШ ЗАД ВИДИМОТО…

Александър Попов

Над четиридесет години посветих на рентгеновата диагностика.
Когато болният застане зад екрана, той не е вече същият човек. Стои гол пред теб не само защото е свалил дрехите си. Той е отхвърлил и много други неща: житейски сметки, честолюбие, суета… Останал е първичният, дълбоко вкоренен страх от болката и смъртта. Трябва да си дадеш сметка за това и да пристъпиш към човека внимателно и отговорно. Една изпусната твоя дума може да се окаже съдбоносна за него. Чувал съм мрачни прогнози, които никога не се сбъднаха. Ще научиш за болния повече, отколкото той знае за себе си. Ще срещаш на улицата хора, чийто дни са преброени. Те няма да подозират нищо, но ти ще го знаеш и бремето на това горчиво познание ще ти тежи. Никога не бива да забравяш, че и ти си един от тия, които минават всеки ден през кабинета ти. Ще дойде и твоят ред да легнеш на кушетката, да застанеш зад екрана, обхванат от същата тревога, от същия страх. Ще се надяваш на съучастие и грижа. Затова, като гледаш човешкото сърце, затупкало пред очите ти, почувствай трепета му през студеното оловно стъкло.
У всяко живо същество е заложен инстинкт, който физиолозите са нарекли “какво става?” Това е стремежът към ориентация и познание на околния свят, за да можеш да се приспособиш и заживееш в него. Какво става наистина по време на драматични промени, които разместват пластовете, отхвърлят господстващите идеи, преобръщат обществената йерархия? Събитията ни връхлетяха изневиделица, завариха ни неподготвени, поставиха на изпитание ума, характера, морала ни. Сред вихъра на промените ние се мъчехме да налучкаме верния път, да проумеем къде е истината и къде – лъжата, къде е правото и къде – несправедливостта? За мнозина “бремето на свободата” се оказа непосилно. В тая сложна и противоречива действителност не е никак лесно да намериш верния ориентир, да вземеш правилното решение. “Какво става?” – пита се всеки от нас, както и пилето, когато пробие черупката си и се огледа за пръв път наоколо. Аз също се питам и се мъча да намеря отговора.
Задачата ми като диагностик беше да тълкувам рентгеновите образи, за да разкрия болестта и да дам вярна насока на лечението. Не разчитах само на данните, предоставени ми от апаратурата. Търсех прекия досег с човека и онова ценно познание, което само неговото присъствие и съучастие може да ми даде. Тая непрестанна връзка с хилядите хора, които минаваха през кабинета ми, укрепнала в искреност, доверие и взаимност, обогатяваше представата ми за човека. В продължение на десетилетия изграждах от отделни признаци цялостната картина на болестта, прониквах в невидимото и търсех зад външните белези същината.
Дали тоя изпитан подход ще ми помогне днес да проумея своето време и да намеря мястото си в него?