РИБОЛОВ

Иван Нечев

Неумолимостта на живота отнесе големия веселяк дядо Вельо в земята - тази земя, по която той скромно, но уверено крачеше, сигурен, че не може за изчезне от нея.

Земята и той бяха родни братя. Тяхната дружба беше ненакърнима. Можеше ли приживе да го уплаши с философското понятие, че щял да стане на нищо и че ще се слее с пръста?

Празни приказки като на неговото погребение, на което не можахме да заплачем, а скришом се смеехме с глас:

- А бе, Ганчо. Опасен дядка беше. Умът му се вдълбаваше като нож в прясно сирене…

… Знойно лято. Курортистите още в онези времена обичаха въздуха на нашия Балкан и помагаше на дядо Вельо да припечелва някоя пара за сол, пипер, платчета за малчуганите.

Когато информационната му служба - махленските хлапетии - му съобщиха, че на мегдана са дошли двама курортисти и търсят водач и дядо Вачо Булгура се пазарял, той само изля шишето с гюловата вода върху главата си и запраши надолу.

Дядо Вачо беше приключил пазарлъка. Взел капарото и го държеше под носа на посърналия си конкурент.

- Здравей, Веринце - победоносно и полуиронично поздрави щастливецът.

- Кога се домъква би, търбух с търбуха ти?

- Ние сме пъргави и падаме на голям келепир. Тия господа искали пъстървен риболов. И за квартирата ги поочесах здравичко. И на четирите хлапета ще има нови гащи за училище.

Дядо Вачо отиде до гостите. Взе двата големи куфара и тръгна към къщи.

А гостите - мале мила. С широки-прешироки голфове, с въдици в ръцете, със специални рибарски кошчета през рамо.

Дядо Вельо чу последната заръка и предугади, че пустият му Булгур и от Балкана ще изкара пари.

- Хей, дядка. За утре да изровиш по-тлъсти червеи. Нали казваш, че пъстървата ги кълвяла с предпочитение?

- Града ще обърна, ама ще намеря, Ваша милост.

„Как ги мята, хитрецът безподобен. На купището с кофа ще изрине, ама надуши голямата пара.”

На другия ден дядо Вачо беше задянал магарето с черги, храна, ракия и с гостите тръгнаха към вировете на река Мурла.

Същата вечер дядо Вельо се въртеше по мегдана за клиентела, когато видя съперника си.

- Вачо, па накълвахте ли риби бе, поганецо?

Вместо победоносен отговор, чу неясно мънкане.

- Я има, я няма. Не кълве, мама й стара.

Следната вечер се повтори същото.

- Та една да се беше измамила, пуста да опустей! Пратих хлапетата и с ръце наловили две оки, а на господарите не им излиза късметът. Ако и утре не хванели, щели да си идат. Няма да мога да купя на моите хайдуци гащи.

Той тежко въздъхна и довърши:

- Ще счукам липен и ще отбия водата от някой вир. Ще имат пъстърва - с ръце да я ловят.

- Сакън, Вачо! Ще изтровиш и дребната.

- Хората не са за изпускане. А и рибата ще се наплоди пак като мухите напролет.

Още слънцето не бе поръбило с червена шевица сините балкански ридове, и дядо Вельо беше на Бойковата нива. После видя как от боровата гора излязоха голфаджиите рибари, а зад тях - Булгура с магарето.

Той ги пропусна напред и незабелязано пристъпяше по стръмната балканска пътека. А те уморено, но високо споделяха с дядо Вачо тайната на бъдещия риболов. С пухтене Булгура се навеждаше и отсичаше с голям нож високите стъбла на липена, с широки мъхести листа и нежен жълт цвят.

Стигнаха до просторен вир, пред който балканската река лесно можеше да се отбие по левия ръкав. Булгура раздена магарето и го завърза да пасе. После с тъпата страна на брадвата начука липена на зелена каша.

И целият плосък камък, като голяма паралия, позеленя. След това с едри камъни и чимове, като копаеше с предвидливо донесения търнокоп, заприщи водата към вира.

Задъхан, потен, но щастлив, той отиде до приседналите рибари.

- Ей сега, Ваша милост. Ето, хвърлям тази каша. След половин час с ръце ще ловите зашеметените пъстърви. Моите хлапета казват, че тука гъмжяло от тях.

- И там, където ни води вчера, гъмжеше, дядка - със зла ирония се обади по-ниският. Лицето му бе изпито като кокоша човка, а очите му гледаха подозрително и лошо като калугер.

- Още десетина вира има и всичката риба ще изловим - обещаваше Болгура.

„Твойта вяра калпава! - с яд мислеше козарят и току да се обади - Заради едни гащи ще изтровиш речните гадинки. Ще има да вземаш!”

Дядо Бачо разтвори дисагите и пъргаво извади шише анасонлийка ракия. После на месала нареди сирене, хляб, сланина и други деликатеси, собствено производство.

- Ха да пийнем и да хапнем! Още двайсетина минути и с ръце ще я оберете рибата.

Дядо Вельо след малко забеляза, че рибешки муцунки взеха да излизат над водата.

Отровните сокове действаха.

Той гневно, но незабелязано отиде зад завоя, в който бе отбита водата. В яда си нагази с цървулите. Навущата му се напоиха, но той бързо и неумолимо разхвърли камъните и заприщената вода стремително се втурна към вира.

След това незабелязано се скри на стария си наблюдателен пункт.

Дядо Вачо се завайка. Чистата вода отнесе зашеметените риби по реката и върви ги гони. А и уверен, че бентът е добре направен, постлал под себе си абата, беше седнал на камък в пресъхналото корито. Сега и абата, и задникът му бяха вир-вода.

Той псуваше ожесточено от Бога до най-висшето му творение - злосторника. Който му отне панталоните на децата и намокри неговите шаячни гащи.

Дребният, злобен голфаджия просъска:

- Дърт лъжец! Хайде, господин Йончев, да си ходим.

- Чакайте, бре, хора, сега ще сляза в ниското да набера липен.

Но рибарите си бяха тръгнали.

Дядо Вачо седеше съкрушен над обекта на последната надежда.

Изведнъж вдигна глава и гневно извика:

- Бог ли си, човек ли си, изяде ми безсрамно четири чифта гащи.

След малко додаде:

- Крий се, крий се, Вельо! И аз ще те скомандря да видиш с гол задник таралеж лови ли се.

И на дядо Вельо му беше мъчно за мокрия, беден Булгур, но да иде курбан рибата - това не можеше да допусне.