ОНАКОВАТА

Иван Нечев

Отшумяха многобройните януарски празници и се забравиха като изсъхналата трева на Садината. Изниза се и шумният Трифон Зарезан като вино от буре, което не е без дъно.

Кукурякът цъфна така неочаквано, че червената хубост на змийското грозде остана незабелязана сред глоговете и закачливите шипки.

Повоят обвиваше нежно храсталаците и се стелеше по големите брястове на Пикаковец.

Напълнялата Мурла като на шега влачеше големи камъни от билото на планината и прекъсна пътя от Мукарев орех до Света Троица.

Баба Елена Онаковата погледна от стръмнината и след като се убеди, че не може да прегази реката, се затюхка:

- Ах, мръсницата! Сега намери време да се перчи с водата си! То на жената и реката това им е лошото, че не знаеш кога ще пощръклеят…

Баба Елена Онаковата можеше да прави такива обобщения от върха на своите сто години, които навършваше днеска.

Сто години - ни повече, ни по-малко - крачеха зад магарето, натоварено с два чувала боклук, който старицата трябваше да закара на лозето.

Но старостта е пълна с мъдрост и бабата примирено подкара добичето обратно към къщи.

Посрещна я дъщеря й Кута, която, залисана в грижите около майка си, малката къщурка и голямото лозе, не забеляза как се изтърколиха и нейните седемдесет и пет години.

Беше кльощава като майката, а от баща си бе взела едрите конски зъби, които красяха устата й. Навремето с тях чупеше орехи и лешници, но сега те бяха почернели, пожълтели.

„Така е - назидателно я хокаше майка й - когато лапаше петмез без мярка, за щяло и нещяло, хоп с пръстите в гърнето! Сладкото разваля зъбите, джанъм…”

Върна се баба Елена и каквото очакваше, това и завари. Дъщеря й Кута бе седнала на масата и нагъваше сланина с чесън, до нея се пенеше паница с вино.

Като чу чаткането на магарешките подкови и майчините си пустосвания, дъщерята скочи. Излезе на двора, двете разденаха магарето и седнаха да похапнат - други радости почти не им бяха останали.

По едно време на вратата се похлопа и в кухнята надникна Бимбала, издокаран, както винаги, като за кадро, с измъкната кой знае откъде офицерска фуражка и прокъсано, но още елегантно дамско палто, което малко го стягаше под мишниците.

Но - търпи, бабо, за хубост! Под него се подаваха всевъзможни жилетки, пуловери, а най-отдолу всичко завършваше с обувки, овързани с канап.

Влезе Бимбала и очите му плахо зашариха - сакън, само да не го изгонят! Пиеше му се на проклетника, та чак свят му се виеше. Отпадъците, които събираше, още не беше остойностил да си купи ракийка, а до пенсията беше далече.

Може би ще попитате, защо е така чудновато облечен? Чална се нещо човекът. Спи на лозето в колибата без покрив и спазва такава хигиена, че всички бацили моментално загиват от досега с него. Не само болест не ловеше - дори хрема не познаваше.

Наистина и Кута ходеше цяло лято боса и не знаеше настинка, но Бимбала не се поддаваше на такива съблазни и за честта на пагона, на цялата си немотия, ходеше с обувки.

- Кажи бре, Бимбале! - хем го хокаше, защото знаеше отговора, хем гледаше да не го пропъди старицата.

- Има ли нещо за правене? - в обход атакуваше Бимбала.

- Лозето е за копан, ама ти нещо не налиташ на такива работи май?

- Ами! Дай декела и да тръгвам - с готовност рече Бимбала, без още да отваря и дума за ракия и вино.

Едва тогава сърцето на бабичката се смили. Извика:

- Куто, мари! Я дай на Бимбала половинка вино, па изнеси декела, хляб и сланина, да отиде човекът да прекопае лозето! - И тъй като недочуваше и не знаеше какво точно са й отговорили, продължи да наставлява и нарежда:

- Знаеш ли какво, Павле? Цукни си винцето, па заденете магарето с Кута, само че заобиколете през моста, че Мурла е мътна…

- Добре, мамо - без да я питат, отзова се дъщерята.

- И хем умната! Ти мълчи… Млада си е още и зелена, гледай да не те подлъже Павли!

- Ка щяло ма, како Елено! Аз съм от добър произход…

- Млък, пръчо безподобен! Жената си иска напътствията, да си опази честта, инак, току-виж, хлапето ми се подхлъзнало, та сетне за резил да стана…

След като отпрати работарите, баба Елена реши да разсади цвеклото. Заблъска тук-там с мотичката, приведе се над разсада и тъкмо в разгара на работата през оградата й дружелюбно надникна Тодор Гургувичката. Знаеше, че старицата е глуха и завика колкото му глас държи:

- Добър ден, бабо Елено!

Бабата реши, че отвън реве някакво магаре, което напъва да мине през оградата и да опасе разсада. Вдигна глава и като разбра грешката си, помисли, че я питат какво прави, отговори точно:

- Чукундур сея, Тодоре!

- Добър ден, викам - изрева още по-силно Гургувичката.

- А-а, ще израсте чукундурът, ще видиш! Ще наедрее като пипон…

Нагълта още повече въздух Гургувичката и изрева, та чак обрули няколко зелени сливи от дървото:

- Добър ден, викам! Тюх, дявол да те вземе…

- Ще, ще, Тодоре! Ще се налее чукундурът! И козичката ще го яде, а и за магарето е сладост…

- Личи, че си гаврътнала май нещо заранта, ама нейсе…

- Кой, Кута ли? Отиде с Бимбала да копае лозето.

- Притрябвала ми е твоята Кута - махна с ръка съседът и тръгна да си върви.

- А-а, не мой я съблазни Бимбала! Хич не ми се разправяй, честничко ми е детето! Нашият род е почтен…

След като се поразговори по този начин през оградата, баба Елена реши да влезе в къщи, понеже пак й бе пресъхнало гърлото.

Удари вътре няколко едри глътки вино, които се помъчиха да я чукнат в петите, но не успяха. Само кръвта й за някое време завря. Вдигна изсушената си глава, някогашен къдрокос свидетел на Освободителната война от османците, и я напуши на песен:

Хайдутин ми Петко войвода
шари из планината…

Но точно в този миг я връхлетя болестта на века, атеросклерозата. Тя начаса забрави какво е правил Петко войвода и зареди нова песен за Мамин Лукчо, дето не си спирал окото на нито една сопотска хубавица. Попя си, помълча, после я обори дрямка.

Гаврътна последните глътки от мискетовото вино и се търкулна на миндера.

Хубаво й беше, обладаха я щастие и покой.

И така щеше да бъде още цели шест години, от които само две щеше да преживее трезвена.

Но тия две години живот ли са? Служат само за биография.