ДОН ПЕДРО

Иван Нечев

Буйната пролет разсея по земята пъстри цветя и коварни бодли, засмя се по тъжните клони на сливите, ябълките, вишните и другите дърволаци, които най-първо занемяха в почуда, сетне се поддадоха на ласките и цъфнаха.

Хората излязоха на полето.

Дон Педро се запъти към местността Света Троица с едра крачка и ясни мисли. В походната му торба - хибрид между чанта и раница - има всичко: четири яйца, чубрица, сол, лук, хляб, лимонадено шише със сливова ракия.

Дон Педро е висок два пръста над средния човешки ръст. Зъбите му са сравнително добри - всеки джамбазин при оглед би се чудил да отбие ли от цената или не.

Косата му е гладко сресана като на филмовите любовници от четиридесетте години. Очите му са като избеляло синьо перде, което стопанката, наречена години, от време на време е поизпарила.

Но мустачките му - тънки, макар и проредели - загатваха за величието на една преминала младост, предизвикала някога не една тревога у сегашните бабички.

- О, здравей, Дон Педро!

И така, Дон Педро отива да копае малката си зеленчуково-овощна градина с дикел на рамо и необоримо напъпваща песен, която сама се съчиняваше в препатилата му глава. Той вдигна към засмяното небе сините платънца на очите си, проточи врат и тъкмо да…

- Здравей, викам, Доне! На копан ли?

Импулсът, който щеше да роди песента, пресекна като извор от неправилна копка.

- Здравей бе, гламасак! Сега ли намери да ме зовеш?

Виновникът беше безобидният Рачо Сърнето. Слаб, брадясал, малко по-млад на години, но на вид - почти като покойния родител на Дон Педро.

Дон Педро не го удостои с внимание. Нарочно забави ход, двете стотачки ракия в стомаха му бяха потекли в кръвта и я караха да изригва. Всички негови изригвания в това състояние завършваха с буйни песни, но сега беше още рано за тях. Сега в душата
му клокочеха нежните оперетни класици. Беше го завладял Калман в негова, Донова интерпретация.

„Помниш ли ти, дните на нашта раздяла…”

- Ей, Доне! Какво си се разкудкудякал, бе?

Вглъбен в морето на музиката, Дон Педро не беше обърнал внимание на качения на катъра Гачо Булгуря. Да си признаем открито, не го обичаше - заради егоизма и злобата му.

И не му отговори. Само декелът с глух протест се изсули на земята, та принуди Дон Педро да изпусне една натурална сопотска благословия.

Най-сетне стигна до градината си. Четири ябълкови дръвчета като приказни царкини, облечени в розови дантели, пръскаха и сееха копнеж в сърцето на стопанина, поради което той не обърна внимание на срамежливо ухаещите белочели сливи, макар че от скромните им плодове се раждаше самото веселие.

Захвърли раницата край малката къщурка, пред която имаше стара ръждясала печка с един кюнец.

Дон Педро удари първата копка и с философско учудване се взря в това творение на човешките ръце, от което щяха да се родят фасул, картофи и други разни мезелъци за ракията.

Но само при спомена за последната, той плю гневно. Измъкна скритото половинлитрово шише и препразни в него земното изкушение.

Отиде до близкия извор, обрасъл с къпинаци, повой, коприва, знайни и незнайни цветя и с няколко капки направи ракията бяла, примамливо миришеща на анасон.

Върна се, накладе печката и се изтегна на живия зелен килим пред колибата, разделяйки се с декела без съжаление и угризения на съвестта - като с нелюбима жена.

Когато шишето се поизпразни, Дон Педро бе вече готов за песен.

Смрачените сенки на чезнещия ден му навяваха тъжни оперни мисли и той отвори уста като петел, който ще възвестява раждането на нещо.

„Ти взойди, моя звезда. Ти взойди, взойди… Та-ра-та-там, там- та-ра-там…”

Дон Педро възпяваше Сусанин от все сърце и като изцеди няколко чисти сълзи от очите си, реши да възпее още веднъж любовта на двата бука, прегърнати в гората. И как от корен до върха се обвили двата и пиели любовен нектар.

- Помощ! Уби ме… Помо-ощ!

Дон Педро скочи като хала. Грабна ръждивия нож, който се търкаляше в колибата и полетя към мястото, откъдето идеше отчаяният зов.

С преплитащи се, бързи крачки заскача по пълната с коприва вада и скоро видя Рачо Сърнето безпомощно затънал в един храсталак, а до него да псува Гачо.

- Олеле, Доньо, уби ме мръсният Болгур! - ревеше изподрасканото Сърне.

- Отбива ми водата, неговата верица калпава!… - напираше Болгуря.

- Аз пръв дойдох и я навърнах…

- Пръв не пръв, след мене ще поиш! - не отстъпваше Болгуря, уверен в силата си, която считаше за правда.

Дон Педро мълчеше с нож в ръка, като дълбоко замислен съдник, без да ги поглежда.

- Кажи му бе, Доньо… - Не можеше да търпи повече неправдата едва измъкналото се из къпинака и храсталаците Сърне.

Дон Педро вдигна песнопойната си глава към притъмняващите зъбери на Балкана, насочи ръждивия нож със страхотен наклон към злото сърце на Болгуря.

Гачо заотстъпва заднешката и видял безпощадните пламъчета в очите на пийналия съсед, замънка:

- Доне… аз пръв бе… Той… верицата му мръсна…

Изведнъж една мисъл като светкавица едва не уби Дон Педро на място. Четирите яйца, които бе оставил да се пържат на печката, сигурно прегаряха.

И песен, и вик се сляха у него в едно:

- О, дайте, дайте мне свободу…

Болгурят помисли, че дивата песен на Дон Педро е вече сигурен знак за неговата гибел, и в стремежа си да се отдръпне от пътечката, залитна и се затъркаля из копривата, къпините и шипките, докато гласът на сопотския солист Дон Педро - Доньо Петров - се стапяше полека-лека в мрачината по посока на изгарящите яйца.