КАРАКОНДЖУЛИ

Иван Нечев

Леля Мендевица дотича запъхтяна и възбудена при Стефана Комурката. Почти крещеше на пресекулки, като се кръстеше за достоверност.

- Стево, мари! За теб лъжа, за мен - истина. Йовко Налбантина докарал черни като катран крави, за резил на Сопот. Истински караконджули.

Сухата като чироз Комурка недоумяваше.

- Че Нечо Болгурят нямаше ли черна крава, мари, макар че е агроном? - и я гледа учудено.

- Да, ма добичето беше с бели петна на топки, пък виме голямо като калайдисан бакър. А млечна, млечна. Казвал, че е фуландска. Митко Печа гълчи, че млякото й нямало масло като нашенското… А пък тия, мари, черни като катран. Ако не бях ги видяла с очите си, нямаше да повярвам. Някъде от Добруджа ги купил. И се фукал, че млякото им било като бито масло.

Както си е редно, новината обиколи светкавично всички махали в градеца. Най-възбудени бяха споровете в къщите от тристагодишната топола по пътя за манастира „Св. Спас” - Муска махала, където беше животинския рай.

Този ден налбантницата беше със захлупени кепенци.

Йовко изкарал добичетата да пасат чак на Трапето. Нали беше биз-бизе с Моню Горския и пъдарина Домина. При покупката, стопаните му бяха препоръчали лете да ги води на кални бани. А в боровата гора имаше мочурище, обрасло с кошничарски върби. Оттук даскал Делю и учениците му добиваха пръчки за плетене на кошници в часовете по трудово обучение.

Вечерта пред налбантницата се беше събрала тълпа от момчурляци и сериозни сопотненци. Когато Йовко се зададе от мегдана с двете лениви и окаляни животни, очите на посрещачите щяха да извръкнат от изненада.

Грамадни тонтурести тела с, кажи го, хилави вимета пристъпяха лениво, но достолепно. Пред налбантницата Йовко ги спря. С жена му изнесоха менци и с помощта на доброволци домъкнаха мегданска вода, с която Налбантина обливаше добичетата и ги обръскваше с грапава метла.

И тогава сопотненци ги видяха във вампирското им великолепие. Докрета и препълният аптекар Митко Печа, па поясни на нашенци:

- Това, знайш, ма, са не крави менде, а…би-во-ли-ци.

Множеството засрича както бачо Митко. Любопитната Пананца, дръглива като махленска котка, попита:

- Бачо Митко, бе. Мушкат ли с рогата?

Аптекарят, осенен от всеобщото внимание, я хвана за костеливата китка и без усилие я настани пред рогатата чернилка. Всички очакваха с ужас кървавия завършек. Хипнозата продължи, кажи го около пет минути, но на множеството се стори часове.

- Ха, сега - изрева аптекарят - знайш ма, върви покажи кървищата си на зяпачите - майтапчия голям си беше пущината - Йовко, утре ще ми продадеш два литра мляко, че то е маслено като от буталка! - и се прибра в аптеката.

И сопотненци претръпнаха от невижданото явление.

Налбантинът пазари за аргатче най-малкото момче на Демо циганина за воловар. Сутрин го нахранваше богато с попара, туряше му през плешките торбичка, пълна с хляб, сланина, извара, глава лук и чубрица.

Щедрец беше Налбантинът. И аргатчето пасеше биволиците край Гьоловете под няколко воденици на река Мурла.

И се изхитри, пустото му циганче. Докарваше по-ниската биволица под подходящ камък и се мяташе върху широкия като паралия черен гръб. Йовко одобри това и стана тържествен ритуал за сопотненчетата, па и за по-дъртите.

Единствен е в градеца даскал Манов, преподавател по пеене, когото неблагодарните ученици с джонги по голите кратуни бяха кръстили Камертона, с името на инквизиращия уред. Така наказваше лошите певци. Камертона беше съсед на Йовко и кой знае защо, го мразеше:

- Той… той… Йо… - никога не казваше цялото му име - внася дисонанс в хармонията на сопотската фауна!

Нашенци погрешно разбраха, че дисонанс е нова даскалска нота, която изразява презрение към Налбантина, нали омразата му беше общоградска тайна.

Йовко имаше две хубави, напети дъщери и по-голямата стана невеста на Ставри Пампула, който притежаваше търговска жилка.

Веднъж пустото циганче се къпало с биволиците, скачало по скалистите брегове на Мурла, дояло от торбата каквото останало и заспало до двете добичета.

Като се събудило, се ококорило от уплаха. В безлунната нощ било тъмно като в рог. Някъде край гробищата се разсънило и, не щеш ли, налетяло на баба Елена Уйтърка, която окъсняла след копан но лозето в местността „Света Троица”.

В тъмното й се сторило, че я преследва вампир, яхнат от малолетен дявол. Търтила тя в невероятен галоп с хлопащо като клепало сърце в съсухрената й пазва. В махалата вече крещяла:

- Бягайте, свети хора! Крийте се по зимниците и кадете тамян. Кръстете се яко! От гробищата иде най-големият рогат дявол, превърнат в животински аслан. Яхнало го е младо дяволче с рога, големи като шистаци.

Скрила се тя в мазата ни жива, ни умряла и чак на другия следобяд излязла.
Говори се, че доста бабички, па не само и бабички, а и някои вярващи мустакатци, се спотаили в хладните изби.

Мъжете за кураж пресушили доста анасонлийка на чисто. Така им се искало на хората - не, че ги споходил страх, заради който не излезнали от скривалищата за вода.

И тази махала същата нощ се беше здраво увоняла на тамян, като сигурна защита от рогатите.

За пръв път Йовко цапардоса лекичко циганчето Демовче. Ама не го уволни от служба. Виж ти, нищо и никакво Демовче да изплаши такива юначни сопотненци с небръснати муцуни и краваести мустаци. Но юнаците мрачно опонираха:

- Майната им на Йовковите биволици и гламавото Демовче. Такъв кеф не сме изпитвали, откакто сме се родили. В избите хладничко. Пием си чистата анасонлийка, а пък че булките и бабите кадят тамян, това си е тяхна работа.

Ама, ха! За едни посрани черни биволи и едно циганче сънливо да ни кепазят. За какво ни са мустаците, бре? Да не са за украшение?…