ВСИЧКО, КОЕТО НЕ СВЪРШВА…

Йоан Нечев

Лодката беше полузаровена в пясъка и две ребра от кърмата й стърчаха като празнични пера от короната на индианец. Боята по страните й бе излющена, а мачта почти липсваше, счупена от бурята до основата. Половин гребло висеше още на скобата, сякаш някой до последно беше гребал в пясъка с него надолу и надолу, докато накрая и то се бе счупило. Дълги влакна от разнищена мрежа се провисваха от продънената лява страна до хилавите папратовидни храсти, които я обграждаха.

Йоан хвърли малкия, надраскан статив за пленери до нея и седна на по-здравия борд. После замислено загреба шепа пясък и го разпръсна над развалината. Най-после беше сам. А беше сам, защото искаше да бъде сам. Отдавна мечтаеше да намери такова място, където наистина да се чувства сам. Впрочем, думата не беше вярна. Той искаше да е единствен. Да изпита усещането, че светът е истински първичен и в него е само той. Струваше му се, че тогава и облаците, които плуваха над главата му, щяха да са негови, защото нямаше как да са на някой друг. Слънцето също щеше да негово, защото нямаше за кого другиго да грее. А самият той ще притежава хоризонта открай да край и ще прави само това, което винаги бе искал. Да твори чудеса.

Младият човек хвърли дълъг поглед на последното си превозно средство и прокара пръсти по изхабения ръб на корпуса. Колкото и невероятно да звучеше, именно тази продънена лодка пред него го бе довела в този праисторически свят, а една чудовищна, невъобразимо кошмарна буря, дошла от началото на времето го бе изхвърлила полуудавен и смачкан на брега. На този невиждан бряг, на който никога досега не бе стъпвал човешки крак. И тя, може би, щеше да го отведе от него…

Беше минала почти седмица, откакто той мъчително се съвземаше и ето, че накрая се изправи, без даже да вярва, че го прави. Чувстваше се по-добре, отколкото предполагаше, въпреки, че не разполагаше с нищо в този нов свят. Всичко, което му бе останало от предишния  бе този малък статив за пленери, с който тръгна сутринта от дома. Беше оцелял като по чудо, целият издраскан и разнебитен. Но в този свят той  можеше ли да му послужи за нещо?

Йоан стана и закрачи към морето. Брегът беше пуст, точно както в оня сън, когато за пръв път разбра, че може да прави чудеса. Все още не знаеше дали това е истина, защото досега не бе опитвал. Но той не бързаше. Усещаше, че нещата не трябва да се пресилват. Че когато мигът настъпи, той ще го усети и ще бъде готов. Тогава ще разбере какво трябва да бъде чудото и ще го направи. Преди някак се съмняваше, но след онзи сън всичко си дойде на мястото. Да се правят чудеса не беше кой знае какво. Беше другият вариант да направиш от нищо нещо.

Той огледа за кой ли път пустия бряг. Ивицата жълто-сив пясък бе широка поне двеста метра и опираше в хилава горичка, обиколена от шубраци. Пясъкът беше особен. Много ситен, почти като жълт прах, но се ронеше и го бодеше осезателно между пръстите. Наоколо имаше много от него. За момент Йоан си помисли, че пясъкът е жив. Но не беше. Ако искаше да е жив, трябваше сам той да го направи.

Пясъкът се стелеше на тънки пластове, които вятърът разбъркваше и засипваше отново. Така пред него се оформяше едно пясъчно море от миниатюрни дюни, нагънати в причудливи форми и постоянно сменящи се фигури. Краката му потъваха до глезените и под тях при всяка крачка сякаш избухваха мини-бури. Или по-скоро крачни урагани. Отдалече се виждаше мократа ивица на прибоя. Тук приливите и отливите бяха оставили една вечно влажна зона, покрита с раци-отшелници, клончета начупени корали и разкъсани зелени водорасли, пъплещи раци-цигулари, мидени черупки и парчета раковини. Вълните идваха и се отиваха със същата равнодушна ярост, с която бяха идвали и си отивали от милиони години, чак от началото на времето.

„Човек не е съизмерим с това” - помисли си Йоан - „По-близо е до мига, отколкото до вечността” Но после си спомни за една мъдра петричка врачка, която казваше, че хората сами си правят времето, вечността и си коват съдбите. „Пожелай си нещо и утре го чакай да се случи - говореше тя - Хората сами си поръчват неприятностите, тревогите и болестите. Понякога и собствената си смърт. И обратно - щастието и късмета. Човекът е господар на себе си и на всичко около него.”

А около него сега беше целият свят.  И този свят сякаш беше притаил дъх в очакване на това, което той щеше да направи. Йоан се усмихна. Не възнамеряваше да прави нищо. Просто щеше да седне на брега и да гледа морето. Неговото море. Най-много да изпуши една цигара. Тази мисъл му се видя странна. Та той не пушеше. Някога, много отдавна се бе пристрастил към това безсмислено димене, но преди тринадесет години бе престанал. И повече не запали.

А сега, кой знае защо, му се припуши. Е, както и да е. Нали нямаше цигари. Едва ли се очаква в джоба на някой да се подмятат цигари отпреди тринадесет години. Все още усмихвайки се, той бръкна в джоба на бермудите и ръката му се натъкна на нещо. Извади го и видя, че е тънка продълговата кутия цигари „Мерилин”. Тя бе леко смачкана и надписите по нея, че пушенето е вредно за здравето, се бяха поизтъркали.

Йоан отвори капачката и отвътре изпаднаха две смачкани, тънки цигари. Той взе едната, а другата напъха обратно в малката кутийка. Нея пусна пак в джоба, а тънката цигара потърка между дланите си и усети как парченцата тютюн се наместваха под тънката бяла, хартиена обвивка. „Ето още нещо от предишния свят - помисли си той -  Все едно. Не вярвам да имам и кибрит. А ако ми потрябва огън, трябва просто отново да го открия”. Йоан пъхна цигарата в устата си и забрави за нея.

Дълго време Йоан вървя успоредно на плажната ивица, а край него хоризонтът си оставаше същият. След време малките дюни се смениха с големи, обрасли с мъх и водорасли, морени. По пясъка в краката му пъплеха праисторически животинки с черупки или без, с гребени от израстъци, разни жълти и безцветни рачета, мъхести червеи и зелени, ококорени попчета. Веднъж спря да изчака един рак-цигулар, пъплещ настрани и помъкнал едната си гигантска щипка, три пъти по-голяма от него самият, която размахваше от време на време, сякаш го поздравяваше. Йоан му махна с ръка и продължи към малкия залив, който се виждаше между скалите пред него. Там седна на сухия пясък до един камък и се загледа във вечно подвижното, макар и спокойно море, което се стелеше пред погледа му до хоризонта. После заспа.

Събуди го тих смях и леко докосване по лицето. Беше нещо като полъх от вятър, а в сетивата му нахлу ароматът на океана, шумния прибой от отдръпващи се и прииждащи вълни, крясъка на гларуси и чайки, изпълнил докрай въздуха. Преди да отвори очи, той вече знаеше, че неговият свят се е изменил. Чайките и гларусите ги нямаше, когато дойде. Тогава вълните не се разбиваха с такъв грохот, а ароматът на риба, миди и водорасли не бе така силен.

- Ей! - чу той детски глас - Спиш ли?

Йоан отвори очи и видя едно малко момиченце, седнало до него. То го гледаше с големите си, тъмни очи внимателно, а в едната си ръчичка стискаше морско конче. Косите му бяха къдрави и заплетени, черни като нощта, а мокрото му малко телце, облечено в светла рокличка с тънки презрамки, проблясваше на светлината на слънцето, сякаш искреше. Момиченцето седеше на колене пред него и му протягаше ръчичката си с морското конче.

Йоан се надигна и подпря рамо на камъка до себе си.

- Ти коя си? - попита той.

- Никоя - рече момиченцето - Защо трябва да съм някоя?

- Как дойде? - попита пак Йоан и примижа на слънцето, което вече залязваше.

- Не зная - рече момиченцето - Има ли значение?

- Няма - рече той и се изправи. От скута му изпадна една цигара. Йоан я вдигна от пясъка и понечи да я хвърли в морето.

- Ето - каза момиченцето и му подаде нещо.

Той го взе и видя, че това е кибрит.

- Сетих се! - възкликна тя - Дойдох  да ти го дам това. Ти се казваш Йоан, нали?

-  Как разбра? - попита той.

Отгоре тя изглеждаше още по-малка.

-  Разбира се, че зная - извика момиченцето. То скочи и го хвана за ръка - Ще ти покажа нещо. Искаш ли?

-  Добре - рече Йоан - Струва ми се, че искам…

Тя се измъкна под сянката му и изтича до едно пясъчно хълмче. Клекна до него и го разрови с ръчичка. Рокличката й се изду от лекия вечерен бриз.

- Ела! - извика момиченцето.

Йоан вдигна очи и видя, че небето бе пълно с облаци от чайки, които кръжаха над главата му и кряскаха, сякаш го подканяха. Той изтърси от себе си пясъка и се приближи до малката фея. Тя се усмихваше и му сочеше нещо на пясъка. Йоан клекна до нея и погледът му се спря на чифт стари ролкови кънки, които лежаха там като забравени, а до тях бе забоден един дървен меч. На дръжката му имаше тъмно петно.

- Какво е това? - попита той.

- Това са твоите кънки и меча ти - рече малката - Не помниш ли? Ти много ги обичаше…

И той си спомни.

Ролковите кънки бяха купени от майка му, когато беше на седем години. Тогава бяха за него като малко чудо. А мечът си бе направил сам, за да се сражава с него в детските си войни със съседските деца. Той го взе в ръце и видя, че е със счупен край. После погледна дръжката и си спомни, че когато я заковаваше пиронът бе изскочил и се бе забил в ръката му. Петното от кръв още си личеше. Кръвта на едно седемгодишно момченце. Неговата кръв.

- А сега искам да ми обещаеш, че никога вече няма да се разделяш с тях! - каза тихо малкото момиченце.

- Добре - засмя се Йоан - Но аз съм вече голям…

- Не си - рече заклинателката - И не би трябвало да бъдеш, ако си ти…

- Ти си една малка вълшебница! - каза Йоан - И май се мислиш за много умна.

- Не - отвърна момиченцето - Умът няма нищо общо.

- Така ли? - попита той - Струваш ми се много странна.

- Истинските неща са странни.

- Щом казваш…  -  рече той.

- Трябва да вярваш  -  каза момиченцето и го хвана за ръка - А сега искам да влезем в океана!

- Не те ли е страх? - учуди се той - Виж какви са вълните?

- Океанът е твой, не помниш ли? - рече малката фея  - А аз съм с теб. Защо трябва да ме е страх?

- Вярно - каза Йоан - Ами тези чайки? Ти ли ги повика?

- Не! - чу се веселото й гласче - Те са с теб. Винаги са били.

- Май нещо взех да се обърквам - засмя се Йоан - Хайде тогава наистина да влезем! Само че, на плиткото…

- Ти водиш! - извика момиченцето и пусна ръката му.

Двамата се затичаха към големите вълни. Чайките ги последваха…

Вълните наистина бяха големи, но бяха дълги, плътни и ласкави. Те ги люлееха, издигаха ги нагоре, а после ги спускаха надолу като вълшебна люлка и ги оставяха на мокрия пясък, задъхани и щастливи. Чайките кацаха около тях и плуваха наоколо като стадо разпилени патици. Слънцето светеше с последните си лъчи през капките в очите им и образуваше блестящи диаманти от разбитите капчици вода по мокрите им тела. Момиченцето плуваше чудесно и приличаше на малко тюленче, което изчезваше и се появяваше между падащите вълни така ловко и неочаквано, че той след малко престана да се тревожи за нея.

- Виж там! - извика тя и посочи навътре в океана. Йоан изтри с ръка пръските от очите си и видя как няколко перки разсичат водата, а малко след това в пяната пред тях се появиха усмихнатите лица на два делфина. Тъмните им, бляскави тела се гмурнаха под тях и ги понесоха навътре. Като подгонени от вихъра, чайките ги последваха…

По-късно, когато слънцето почти беше залязло, двамата стъпиха на брега, уморени и щастливи, а сенките крачеха зад тях, дълги и избледняващи… Седнаха на още топлия пясък и момиченцето се сгуши на кравайче до него, а той я прегърна на гърдите си и двамата заспаха под звездите, които бяха обсипали цялото небе като огромен кош диаманти, ярки, неизброими, загадъчни и невероятни. Чайките вече се спускаха подобно на малък облак и налягаха по дюните. Вселената ги обгърна с мълчание и вечност.

Йоан отвори очи и видя малката си спътница, седнала до него и вперила очи в океана. Той се бе укротил и само бучеше приглушено, а слънцето едва се показваше на хоризонта.

- Здравей! - каза Йоан - Много рано си станала.

- Трябва вече да тръгвам - каза момиченцето и се изправи.

- Защо? - попита той.

- Отивам да порасна - отвърна тя.

- Остани още малко! - помоли се Йоан.

- Не мога - отвърна малкото момиче и го погледна с невероятните си очи.

- Не ми каза коя си? - попита Йоан.

- Аз мислех, че си разбрал - усмихна се феята - Погледни ме, аз съм сестра ти.

- Наташа? - извика учуден той - Но… ти трябва да си вече голяма?

- Братко! - рече тя  -  Ти не разбра ли, че всичките тези думи нямат никакъв смисъл? Дали сме малки или големи, ние сме същите… Върни се при лодката! Там те чака още някой. Довиждане, братле, и когато искаш пак да ме видиш, спомни си, че имаш меч…

И малкото момиченце побягна към хоризонта, докато се стопи в слънцето.

Йоан постоя още малко, загледан след нея, после стана, извади от джоба си смачканата цигара и я запали с клечка кибрит от кутията, която тя му бе донесла. Закашля се и за малко не се задави с дима. Беше отвикнал. Не, това не му трябваше. Той хвърли цигарата, която просветна самотно в изгрева и изчезна в пяната на една вълна. Човек не трябваше да носи излишни неща в бъдещето си.

Той отиде до малкото хълмче и нарами ролковите кънки. После пъхна счупения меч в бермудите и така потегли към лодката. Беше въоръжен за всичко, което можеше да му се случи. Вече знаеше и кой го чака там. Едно друго момиче, с което имаше общо бъдеще и бе имал минало, което не помнеше. Там го чакаше и една нова лодка, с която да потегли към това бъдеще.

Това беше неговата съдба, както и чудото, което искаше да направи. Моментът бе дошъл и смисълът му го изпълваше цял. Защото човек никога не е сам и чудесата се случват между хората.

И, може би, защото всичко, което никога не свършва, се нарича любов…