ПРОБУДЕНИ СТРОФИ (1987)

Филип Филипов

НА ЮГ ОТ МУСАЛА

Пътечката пълзи на юг от Мусала,
над езера, над Искър и Марица.
Пълзи по зъберни била,
където не долитат птици.

По този труден път през върховете
тържествено се спускам и възлизам.
Просторът властно ме зове.
Небето е съвсем наблизо!

Престанах да съм строг, студен.
Пресрещам хора с радостни зеници.
И чувам, и откликвам с “добър ден”
на неочаквани езици!…


ЕЛЕДЖИК

Напускам вече горската прохлада.
Върхът изправя неусетно ръст.
Изкачвам се и виждам изненадан
затрупан ров околовръст.

Далече долу в Тракия отива
един чудесен път като стрела.
Пресича стръмнини, ливади, ниви
край средногорските села.

Оттам в бунтовния април поеха
мъже, жени - с деца, коли, стада.
И тук им бяха радост и утеха
броени глътки свобода!

1987 г.


В МОЕТО ДЕТСТВО

1.
Аз помня вече смътно тази къща,
която беше първият ми дом.
Сега я няма, улицата - също.
Стои си планината с Ком.

И киното в зеленина се тули,
наблизо пак е ресторант “Балкан”,
а стройната часовникова кула
до блокове изправя стан.

Готов съм дълго в паметта да ровя
и да се върна цял живот назад,
за да открия изведнъж отново
един забравен детски свят.

2.
Когато се напрягам да си спомня
това, което чезне и мълчи,
израстват светли, нежни и огромни
едно лице и две очи.

Отново кротко се навежда мама
да ме измие, среши, облече,
да подаде на мене и сестра ми
по топло щруделно парче.

Прегръща ни, сияеща от радост,
когато след игра на Ашиклар,
и носим най-голямата награда -
един-едничък минзухар.

Присяда тя и сричам бавно, трудно.
Разглеждам дълго буквите пред нас.
На пет годинки става вече чудо -
аз мога да чета на глас!

…Пробуждам се в студената ни спалня
и ситня бос към тежката врата.
Зад нея някой хлипа жално-жално.
Това е мама, мама…Тя!

Отварям - виждам палната свещичка,
млекаря виждам - бледен, без калпак.
Из стаята, забравила за всичко,
едва провлачва мама крак.

Люлее болната си рожба в унес,
притиска я с претръпнали ръце.
Да можеше веднъж да я целуне,
би чула, че тупти сърце!…


БАЛЧИК

Притворя ли очи аз пак се връщам
на кораб лете в този малък град.
Израстват бавно белите му къщи,
накацали от скат на скат.

И аз стоя в подножието прав.
Не мога вече всичко да обхвана.
И спомените стават сплав
от четено, от чуто и живяно.

*
Бълбука старата чешма
от векове, от хиляди години.
Вървят, вървят по влажната земя,
с огромни амфори вървят робини.

Препускат пак на водопой
прабългарки с коне неоседлани.
Отиват си оттук и нямат брой
момичета в шалвари и сукмани.

И колко смях и глъч сред този град,
и колко китки и напити стомни!
Отминал е безкраен свят
и само вечната вода го помни…

*
Колите с жито трополят
край магазии, кръчми и дюкяни.
Млад добруджанец си проправя път
и разпродава зърното припряно.

На тейко си отново ще разправи,
че е нападнат и обран.
Причаква го - засмяна и лукава -
една жена в Антимовския хан…

*
От Букурещ ще потече
бъбрива, пищна хорска върволица.
Ще стане модно бедното градче
с двореца на румънската кралица.

Ще бродят тук надлъж и шир
писатели, художници, поети.
Ще шепнат за Египет и Алжир,
за палмите, за южните морета.

Едно рибарче с бронзов гръб
принцесата в морето ще избави.
И после на когото има зъб,
живота черен-черен ще направи.

А в есенни и зимни дни
ще идват чифликчии от полето,
ще любят начервосани жени,
ще ги замерят с чаши и каймета…

*
Полека слънцето на юг клони
и няма зной в прозрачните простори.
Искрят сребристите вълни,
светлеят скалните стени отгоре.

Притворя ли сега очи,
нахлува тихата Балчишка есен.
И аз се къпя в ласкави лъчи
и скитам, скитам по брега унесен…

*
Тук няма никакъв разкош.
Дворецът е карпатска къща само.
И в будната новогодишна нощ
край празнична трапеза сме събрани.

Навън е лепкава мъгла.
Шофьорът е дошъл за мен отново,
защото в циганската махала
привършват веселбата си с ножове…

*
Възбудата пламти, гори.
Фризури, грим и рокли са готови.
Дежурят само възрастни сестри.
В града ще пее Лили Иванова!…

*
На сцената сме жури, два отбора.
Ехтят заучени слова.
Училища и болница се борят,
но форма на просвета е това.

Стотици погледи са впити в нас.
Не знаят, че е всичко предрешено.
Защото - как ще влязат в клас
учителите утре победени?…

*
Доплава чак от Хамбург малка драга.
Край кея с грохот задълба.
Матросите привикнаха веднага
с поредната си трудова съдба.

Шушукат всички, колко са платени.
А те, без никакъв каприз,
в гостилница се хранят като мене,
а не на скъпичко - в „Балкантурист”.

*
На запад вече сводът притъмня.
Настъпва лятна вечер - нежна, звездна.
Наблизо плисък на вълна
като отронена въздишка чезне.

И спрял кола, възстар артист стърчи,
любува се до младичка любима.
А тя върти-върти очи,
с досада гледа и послушно кима…

*
Аз пак в Балчик на пристана пристигам.
Летовници се пак тълпят.
Вървя по бялата бетонна дига,
с която вече е прикрит брегът.

Катеря се по улички, пътеки.
Стоя на градския площад.
Разхожда се народ. Оглеждам всеки.
И все не виждам някакъв познат.

Далече, чак до плажа на „Албена”,
трептят вълни в неспирен бяг.
И низ от селища са съградени
по стръмния, преди безлюден, бряг.

Деца запяват - ехото повтаря,
кънти: „О, Добруджански край!”
Гласчетата се гонят в надпревара
и гръмват дружно: „Ти си земен рай!..”

1987 г.