ДЯДОВАТА СЛАВЧОВА ВОДЕНИЦА

Илия Еврев

Отдавна са запустели всички воденици по Герила и Камчията. Буйни повети, бъз, лугочки, бучениш, куковича прежда и диви лози покриват техните леговища. По зеленясалите от мъх и плесен срутени дувари се препичат на слънце водни змии и зелени гущери, а нощно време кръжат ята от прилепи и се носят зловещите писъци на бухали и кукумявки.

Но там долу край Върбица на широката мечкарска лъка единствена дядовата Славчова воденица денонощно и в знойно лято, и люта зима продължава да трака самотна. Лете песента й ведно с тая на щурците приспива конярите и стануващите на Мечкарската лъка катунари.

Не запустя дядовата Славчова воденица и след като Суфларци издигнаха голямата огнена мелница, към която като към кошер от четирите краища на Герловото започнаха да се стичат млевари.

Отдавна дядо Славчо се е преселил на оня свят и сигурно в рая, защото целия земен живот бе прекарал в немотия и само добри дела бе вършил.

Никога скритом с кутела не е бъркал в съсека и на много сиромаси и клети вдовици е млял брашанце без йошор. Мнозина ще помислят, че неговите наследници от почит и признателност към добрия старец продължават и днес да поддържат този благословен от Бога имот.

Но дядо Славчо никога в живота си не е имал нито воденица, нито даже педя земя. Воденици не са имали даже върбишките чорбаджии, защото всички воденици по Герила и Камчията са били на Гераите.

Дядо Славчо е бил само воденичар на султанската воденица. Дошъл преселник от еленските колиби, дядо Славчо прекарал самотно целия си земен живот във Върбица, без да свие собствено гнездо.

И днес още всички запустели воденици по Камчията и Герила се наричат Горната Султанска воденица, Долната Султанска воденица, макар че султаните не са им стопани много отдавна. Султанска се нарича и голямата курия между Върбица и Суфлар, от която днес султаните не владеят нито педя.

Единствената воденица на Мечкарската лъка, която също е била Султанска, и днес върбичани продължават да наричат дядовата Славчова воденица.

Интересна е нейната история, и днес още добре позната на старите върбичани. Но тази история най-добре разказва днешният й воденичар старият дядо Угрен от Ени махала. И колко пъти той е повтарял тази история пред млеварите. Всеки път, когато Герила придойде и крепът на воденицата подгази, дядо Угрен все ще разкаже на млеварите за онова голямо наводнение, когато Герила придошла и отнесла воденицата.

А започне ли дядо Угрен да разказва тази история, макар и за кой ли път, гласът затреперва от вълнение, очите му се отварят широко и от тях като че ли започват да изскачат искри.

“Едно време - започва дядо Угрен, след като се изкашли няколко пъти - тази воденица е била на Султана. Чак след Освобождението са я купили от султаните днешните й чорбаджии. Султаните са преселници във Върбица. Много отдавна са дошли те тук от далечна страна, някъде към Черното море било тяхното царство. От там ги изгонила с казаците една руска царица и те избягали и се преселили тук. Седем колена са се отвъдили тук. Днешният Султан Мехмедали Герай е от осмото коляно.

Между Султаните както между всички хора е имало и добри, и лоши. Имало е такива зрънца, че дете в майка е треперело и момите и булките са се криели и бягали от тях като мишки от невестулка. А имало и много добри султани. Но между добрите най-добър бил Месуд Герай, куцият султан, както върбичани го наричали. Като млад той бил пъргав като сърна, смел и безстрашен.

Като всеки татарин обичал много ездата и по цял ден яздил. В младините си, като се надбягвал с коня си със свои акрани, конят му паднал, затиснал го и му строшил левия крак при коляното. Оттогава окуцял и го нарекли Топал Султан. Ала и след това си останал най-големият ездач в цялото Герлово. Народът казва “да те пази Господ от белязан човек”, но Топал Султан бил много добър. През живота си золум никому не сторил, а само добрини правил на хората.

Богати са били върбишките Султани. Имотите им стигали чак до Преслав и Велибей. Ала от всички най-богат и по имот, и по душа бил Топал Султан. Вратите на хамбарите му били еднакво широко отворени и за бедните турци, и за бедните българи от Върбица и Герловото. На гладните и бедните Султанът давал всичко даром. Докато той бил жив, върбичани не помнят някой да е правил гладен харман. Народът го обичал и тачел не като Султан, а като човек с голямо човешко сърце. Докато бил жив Султанът, върбишките чорбаджии не смеели да притискат и грабят сиромашията. Чорбаджиите се и срамували, и страхували от Султана, а народът го тачил и обичал.

В ония времена, па и днес още на Ивановден се събирали всички върбишки ергени, облечени в най-хубава премяна с кривнати калпаци, накитени с босилек и здравец. С бели менци в ръце те ходели от къща на къща да поливат на стопаните и да ги къпят за здраве.

Стопаните пускали в медниците кой грош, кой минц, а богатите - и по един алтън. Най-напред младежите отивали в сарая. Пристигали всички там с една шейна, теглена на ръце. Шейната застилали с китени раваници, а над тях преметната голяма аргасана меча кожа.

Султанът се показвал от източната врата на Сарая и поздравявал младежите за големия християнски празник с обичайния турски поздрав - Байрам Бомбар сулсум (Честит Ви празник).

Младежите отговаряли на поздрава с поклон, вдигали на ръце Султана, слагали го на шейната, заметнат с големия си кожен кюрк. Теглили шейната на ръце и като минавали през цялата чаршия, спирали на чешмата сред селото.

Тук Султанът слизал от шейната. Най-напред му поливали да се измие, а след това го потопявали цял в коритото на постава за здраве. Вдигали го след това, слагали го на шейната, като го намятали с кюрка и пак на ръце теглели шейната до сарая.

Снемали го от шейната и го внасяли на ръце в сарая. На чешмата Султанът пускал по един алтън в медника, а като излизали от сарая, младежите изкарвали с шейната една бомба от триста оки вино от султанското лозе, специално наляно за Ивановден.

Ергените довличали шейната с бомбата сред чаршията, а след това на групи, на групи тръгвали по къщите да поливат и къпят стопани и младоженци за здраве и обхождали цялото село. Вечерта се събирали и гуляли до зори. И това се повтаряло всяка година, повтаря се и днес.”

Тук дядо Угрен прекъсва своя разказ. Повдига се бавно от столчето с ръце на бедрата си, изохква силно, става прав, поочупва дългата си мършава снага и като накуцва, се отравя към камъка, за да провери как върви брашното.

А млеварите стоят по местата си, без да помръднат, като знаят, че дядо Угрен още не е привършил разказа си. Ето че той се връща обратно. Пристъпва бавно и тържествено с изправена глава, като артист, извикан да се яви отново на сцената с бурни овации. Дядо Угрен отново сяда на столчето. Окашля се няколко пъти, преди да продължи разказа си. В това време един от млеварите шеговито додава:

- Ех, дядо Угрене, де да имаше сега поне едно ведро от султанската бомба! Ама че добре щеше да ни дойде!

Всички прихват от смях. Дядо Угрен носи шеги и това го развеселява.

- Ще има, ще има винце за дяда Угрена. Ако не ведрица, то поне окица, само че след като привърши приказката - додава друг мъж от млеварите.

- Не ще е султанско, ами сунгурларско, но Дядо Угрен и на него ще гайрети.

Дядо Угрен се смее. Сетне усмивката спира на лицето му като пресечена с нож и той се замисля. Започва да търка с дългите си костеливи пръсти набръчканото си като спарушена ябълка чело. Навежда поглед към земята като че ли търси нещо загубено.

Стои така известно време, изправя глава и пак започва да се окашля. Всички мълчат, като следят всяко движение на стареца, сериозни и предчувстват по изражението на лицето му, че краят на разказа ще бъде по-интересен.

- “Било посред лято. Нивите били вече пожънати. Ала още нищо не било прибрано от къра. Снопето стояло още по нивите, къде на кръстци, къде на малки купни. Времето се одъждило. Два три дена валял непрекъснато проливен дъжд. Напоил хубаво кукурузите, но снопето измокрил много. На четвъртия ден се прояснило. Всички се зарадвали и чакали да изпръхне калта, та да идат на къра да сушат измокрените снопе.

По обяд отново се заоблачило. Загърмяло. Откъм Бялград и Сакара се издигнали кълбести облаци. Времето станало душно, морно. Облаците се слели в едно. Загърмяло. Затрещяло. Сляло се небе и земя. Заизливал се дъжд като из ведро и валял два часа непрекъснато.

От всички долища бликнали буйни мътни води. Залели чеири и ниви и понесли дървета, кръстци и снопи към Герила. Задръстили се мостовете в селото. Водата преляла извън коритото и заляла селото наполовина от чаршията надолу.

Из улиците вървяла вода до пояс и мъкнела прасета, телета, кокошки, бурета и сандъци със стока вдигнати от мазите. Цяло село се стекло да спасява стоката и добитъка.

Придошли и Султанският и Трошковският дол и като подпрели водите на Герила, цялата мечкарска лъка потънала във вода. Водата заляла и воденицата.

Този ден дядо Славчо бил сам вътре. Изплашил се старецът и се покачил на покрива. Наоколо всичко било като море. Водата прииждала все по-голяма и по-голяма, закрила дуварите и стигнала до покрива. Изплашен, дядо Славчо прегърнал комина с двете си ръце и викал колкото му глас държи за помощ.

Водата бучала и прииждала все по-голяма. Всички от долния край на селото били излезли да гледат. На гущера било също пълно с народ. Всички виждали горкия старец на покрива на воденицата, ала никой не можел с нищо да му помогне. Чакали момента, в който водата ще повдигне покрива и ще го отвлече заедно с дядо Славча. Но орисницата му не била отредила да загине от вода.

В това време и Топал Султан видял от кьошка на сарая дяда Славча на покрива на воденицата. Веднага заповядал да му доведат оседлан коня и едно дълго въже. Метнал се султанът на коня, взел в ръка въжето и препуснал към лъката. А водата била заляла и пътя.

Пришпорил султанът буйния си кон, вкарал го във водата и заплували към воденицата. Конят бил силен, порил водата с широките си гърди, а султанът умело го направлявал на там, където водата е по-спокойна и не влече така силно.

С големи усилия доплували до воденицата. Развързал въжето султанът и като държал единия му край с лявата си ръка, хвърлил другия край с дясната. Въжето паднало на покрива. А дядо Славчо, втрещен от страх, не смеел да се пусне от комина и да се хване за въжето. Няколко пъти хвърлял султанът въжето и подвиквал на дяда Славча да побърза. Най-сетне старецът се сепнал, хвърлил се и хванал въжето с двете си ръце.

Задърпал султанът въжето, смъкнал дяда Славча от покрива във водата и бързо-бързо го притеглил към коня. Завъртял го ловко във водата и го покачил на седлото пред себе си.

Дядо Славчо се хванал като удавник за кръста на султана, а той обърнал коня и заплували към брега. Дълго време се борил с буйните води конят, направляван умело от султана и успял да изплува на брега.

А в това време покривът на воденицата се понесъл по буйните води надолу към Камчията. Цялото множество се стекло към тях и ги последвали по пътя към сарая.

С голяма мъка откопчили ръцете на дяда Славча от кръста на султана и го свалили на земята. Султанът наредил да го изкъпят в банята и да го преоблекат в сухи дрехи. Като се опомнил, старецът паднал на колене пред султана и дълго го благославял.

Помолил дядо Славчо горещо султана да го остави в сарая да му служи вярно в знак на благодарност. Султанът чул молбата му и до края на живота си дядо Славчо останал прислуга в сарая.

През пролетта цялото село се притекло на помощ и изградили наново воденицата. Същата тази воденица, в която сега седим. Нарекли я дядовата Славчова воденица.

Но дядо Славчо воденичар не станал повече. Оттогава са се сменили в тази воденица много воденичари. Има от тях и някои още живи. Ала никой не помни наводнение, каквото е имало по времето на дяда Славча.

Измениха се много времената. Няма ги ония големи валежи, които са падали някога. Измениха се и хората. Няма вече хора като Топал Султана!”

Дядо Угрен привършва разказа си, а лицето му сияе, огряно от някакъв вътрешен огън.

08.07.1961 г., Ловеч