ГНЕЗДОТО НА ГЕРАИТЕ

Илия Еврев

Подтикнат от моя постоянен интерес към миналото, ето ме след четвърт век в най-хубавите дни на есента отново във Върбица, гост в сарая на Гераите. Колко е приятно да гостуваш на добър стар приятел след толкова дълга раздяла.

Във село Върбица започна моята лекарска практика през 1934 г. и цели пет години живяхме тук с моята съпруга. Тук се роди и синът ни. От това време ми останаха най-хубавите спомени и верни приятелства. Едно от тях бе приятелството ми със стария султан Мехмедали Герай и сега със сина му Лютфи Герай, последният върбишки султан.

Красивият дъсчен сарай се издига на хълма над селото. Този сарай е гнездото, в което продължават да живеят потомците на Чингиз хан и на Кримските татарски ханове. Тук е фамилията на султан Лютфи Герай, жилава гранка от хилядолетното родово дърво на прочутия хански татарски род.

Този сарай е третият, построен на това място от върбишките султани, ми обяснява Лютфи Герай. Първият, построен към средата на 17-ти век, е бил голям и издигнат по образец на Кримските Бахчисарайски сараи.

Неговата съдба е свързана с войните на цариградските султани Селим и Махмуд срещу съюзилите се срещу тях Пазвантооглу от Видин и Върбишкия султан, които се стремели да завземат трона на Мурад Първи.

При един военен поход Върбица пада и сараят бил изгорен до основи, а Гераят избягал в Русия.

След като се завърнал от емиграция, той построил нов сарай, върху същите основи. Но и този сарай бил опожарен. Този път от легендарния върбичанин Драгоя, който искал да отмъсти на султана, задето отвлякъл сестра му, красавицата Злата. Това, според Лютфи, се е случило между 1850 - 1855 година.

След опожаряването бил построен сегашният сарай, много по-малък от първите два. Вторият му етаж дори останал недовършен поради ранната смърт на Месуд Герай през 1868 г. и последвалото Освобождение на България.

Планът на сарая е на турския архитект Безат Вели, а са го изградили тревненски майстори. Чудните резби пък са дело на дебърски марангози. Лютфи Герай е силно загрижен за сарая. Макар обявен за паметник на културата на два народа, сараят е застрашен от времето и природните явления, които бавно и сигурно го рушат.

Разговорът ни за съдбата на сарая се прехвърля неусетно към родословието и историята на Герайския род, която Лютфи Герай любезно ми припомня.

Първият хан от татарски произход в Крим бил Хаджи Гирей. След него идват Девлет Гирей, Аслан Гирей, Шахан Гирей. Шахан Гирей е бил последният кримски хан. По негово време през 1775 г. Екатерина Велика завладява полуострова и прекъсва господството на кримското татарско ханство.

Татарските ханове се преселват по нашите земи и получават поземлени владения и титлата „султани”. Кримските татарски ханове са водили двулична политика спрямо Русия и Цариград.

По начало те са били заклети врагове на централната султанска власт и претенденти за престола. Но в различно време са били в съюз с Русия срещу султана или в съюз със султана срещу Русия.

Шахан Гирей отначало се ползвал с доверието на султана. Но след време се ориентирал към Русия. Този красив, буен и смел татарин със своите качества и мъжественост импонирал на Екатерина Велика. Той напуснал Крим и дълги години живял в Петербург под закрилата и любовта на императрицата.

Но носталгията и съзнанието, че заради жена е изменил на вярата си, го накарали да промени отношението си. Той влязъл тайно в преговори със султана и последният му простил прегрешението. Тогава Шахан Гирей се върнал и заживял в Цариград. Но не след дълго султанът го наказал и той бил убит като изменник на исляма.

Гераите, като претенденти за престола, при всеки удобен случай се сдружавали с враговете на султана. Когато еничарите въстанали срещу Султан Селим и Терсенеклиоолу от Силистра тръгнал с голяма армия към Цариград, той минал през Върбица и сключил съюз с върбишкия султан Герай.

Условието е било Гераят да вземе престола, а Терсенеклиоолу да стане Велик везир. Когато Пазвантооглу се обявил против реформите на султан Селим и използвал недоволството сред народа, за да се добере до централната власт, той намерил в лицето на върбишкия султан верен съюзник.

Уговорката е била същата - Пазвантооглу да стане Велик везир, а Гераят - Цариградски султан. На три пъти Пазвантооглу разгромявал изпратените срещу него османски армии. Но походите му във Влашко и Молдавия били фатални за него. След разгрома му върбишкият султан забягнал в Русия, където живял като емигрант.

Турската армия влязла във Върбица и изгорили до основи сарая на Гераите.

Гераите заедно с цариградските султани са били увлечени от идеята за пълна победа на полумесеца над кръста и завладяването на цяла Европа. При обсадата на Виена турците участвали с три рода войска: пехота, артилерия и конница. Главнокомандващ на турската армия бил Кара Мустафа. Командващ турската конница пък бил Саали Герай, който носел титлата Сераскер (командващ).

Преди да започне битката за Виена, Кара Мустафа свикал военен съвет. След като уточнили оперативния план за съгласувани действия на трите рода войски, главнокомандващият повдигнал въпроса за плячката и предложил вместо три дни, както е било по закон, грабежът да се удължи на пет дни.

Смятал, че така ще мотивира по-силно войската. Саали Герай не се съгласил с това предложение и заявил: „Аз се обявявам против „бозгунлука” като насърчително средство за победата и предлагам да се премахне. Тук сме пред съвсем друг противник. Лесно ще превземем Виена, но трудно ще я удържим след победата. Ограбим ли домовете на тия хора, ние ще спечелим като врагове всички мъже, жени, деца и старци. Те ще въстанат против нас. Тук ние не сме в Азия, нито в Африка, а в сърцето на Европа. Ако не се откажете от „бозгунлука”, аз няма да участвам в битката с моята конница.” И той не взел участие в боя. Според Лютфи, този факт е отбелязан в мемоарите на Гераите. Не е известно това да е било причината турците да загубят битката.

След като турската армия била разбита край Виена, поляците, предвождани от Ян Субески, пленили турския обоз, в който имало много чували с кафе. До този момент кафето не било познато на европейците. Само един авантюрист, полски офицер, познавал кафето и неговата употреба.

Той се пошегувал като казал, че чувалите били пълни с кози дренки, от които турците правели чорба за войската. Той помолил Ян Собески да му разреши да вземе чувалите и да използва съдържанието им като тор за своята овощна градина. Разрешили му и той прибрал кафето в един склад във Виена. След като свършила войната, отворил кафенета във Виена и станал много богат.

Саали Герай, който участвал като Сераскер (командващ) турската татарска конница в походите към Европа, след завземането на Буда-Пеща заграбил от дворците много златни и сребърни съдове, а също и едно златно топче, на което имало орел - гербът на държавата. Този военен трофей впоследствие дошъл във Върбица и украсил приемната в сарая.

Много по-късно, когато са били съюзници на Пазвантооглу и когато Върбица е обсадена, върбишкият султан пуснал в един геран всички съкровища, затворил го и замаскирал отгоре отвора, като разкопал земята и забягнал в Русия. Като се върнал от изгнанието си в Русия, султанът се заел да възстанови изгорения сарай. Но наскоро след това починал внезапно и никой не разбрал къде точно е затрупаният геран, в който останало съкровището. Много копали да го търсят, но нищо не могли да намерят. И сега още се срещат иманяри, които копаят около сарая, смее се Лютфи.

Лютфи Герай е роден през 1891 г. Аз си позволявам да го нарека „последния от Гераите”, който носи титлата султан. Дано не съм прав, дано неговият син, красивият младеж Ферух, да остане да живее в гнездото на Гераите - Върбишкия сарай. Изчезне ли сараят и изселят ли се от Върбица, свършва се с Герайската династия.

Преди Лютфи Герай е баща му Мехмедали Герай, мой стар приятел, вече покойник. Той цели четиридесет години представляваше турското малцинство в Герловото като депутат в нашия праламент. Този красив и умен татарин говореше слабо български, въпреки че е посещавал българско училище.

Неговият баща, Месуд Герай, е владеел отлично българския език. Наричали го още Топал султан, т.е. Куцият султан. Този буен и неспокоен татарин въпреки физическия си недъг е бил също враг на Цариградските султани и претендент за престола на Мурад първи, каквито са били всичките му предшественици. И той е водил двойствена политика като тях и е воювал и срещу Цариград, и срещу Русия.

Като доказателство Лютфи ми показва оригинала на френски език на писмото, пратено му от главнокомандващия френската армия по време на Кримската война. Обръщението към него е „Вотр Алтес” (ваше благородие) и в писмото го молят в определения срок да благоволи да присъедини конницата си в битката за завземането на Севастопол.

Макар и противник на Портата, след войната Месуд Герай се ползвал с привилегии, вероятно по силата на мирния договор, и живял няколко години в Цариград. Там намерил и своята избраница, прочутата черкезка красавица Айше, която върбичани познават под името Валиде ханъм Айше.

Лютфи Герай с умиление си спомня за нея и за това, което тя му е разказвала, когато бил дете. Дядо му Месуд се влюбил в нея и дълго време я ухажвал, докато най-сетне тя се съгласила да се ожени за него. Медения месец младата двойка прекарала на брега на Мраморно море. След това тръгнали за Върбица, първо с параход от Цариград до Бургас, където ги чакала свитата на султана да ги съпроводи до Върбица. От Бургас качили младоженката на шаркет, придружаван от хората на султана, и така стигнали до днешното село Бероново. Проходът през Балкана от Бероново до Върбица бил толкова труден, че шаркетът не можел повече да се движи.

Но Месуд Герай не пожелал да се върнат назад и да минат през Котленския проход. Затова качили булката в биволска кола и продължили пътя към Върбица. На места с брадви и топори правили просека през гъстата гора, за да мине колата. И днес още върбичани наричат тази просека Султанската просека.

Това романтично пътуване на черкезката красавица през Балкана й оставило красив спомен и тя с голяма любов разказвала на своя внук Лютфи Герай. Разказвала му за красивите лунни нощи в Балкана, за оная дивна и тайнствена тишина нощем, нарушавана от зловещите гласове на бухали и кукумявки, наподобяващи същински човешки гласове.

Когато стигнали до Върбица, цялото село излязло да посрещне младата невеста. Тя бързо спечелила сърцата на върбичани. Нейното голямо майчино сърце, както и нейният дом винаги били отворени за всяка човешка радост и беда.

Когато черкезката орда на Колаас Ариф през 1878 г. нападнала Върбица, за да я ограби, тя отворила портите на сарая и цялото население се укрило вътре. А после нарушила Корана, като свалила фереджето от лицето си пред освирепелите нападатели, за да им покаже, че е жената на Месуд Герай и няма да ги пусне да влязат в нейния дом.

Героичният подвиг на тази майка се е запечатал в съзнанието на върбичани. Когато тя умира, противно на повелята на Корана, се вдигнала цяла Върбица, мъже, жени, деца, да отдадат почит към паметта й.

Бащата на Месуд Герай се е казвал Бахадър Герай. Той, както и синът му Месуд са учили във върбишкото килийно училище заедно с българчетата. Бащата на Бахадър Герай се е казвал Месуд Герай. Бащата на Месуд Герай е бил Аслан Герай. Бащата на Аслан Герай се е казвал Девлет Герай. Така стигаме до онези Гераи, които са били ханове в Крим.

Какво е било отношението на върбишките султани към нашия народ и борбите му за национално освобождение? На този въпрос потомъкът на Чингиз хан е категоричен. Нито един път в своята история, от преселването си от Кримския полуостров във Върбица, тяхната втора родина, върбишките султани не са се проявили нито с едно свое действие като проводници на политиката на Цариград.

И Лютфи Герай посочи своите убедителни доводи: Първо - Гераите са били вековни претенденти за престола на Мурад Първи. Второ - те са били в съюз с Терсенеклиоолу и с Осман Пазватооглу срещу цариградския султан. Трето - когато са били застрашени от централната власт, те са емигрирали в Русия. Четвърто - след Освобождението на България те не са се изселили заедно с турските паши и бейове, а останали във Върбица, тяхната втора родина след Крим. Никой не би могъл да възрази особено на последния довод. Не можех и аз да му възразя.

За Гераите Върбица и България си остават тяхна родина. В това гнездо, свито тук преди близо три века, продължава да живее тази жилава гранка от хилядолетното родово дърво на Чингиз хан.

Когато привършихме нашия дълъг разговор, навън вече се стъмняваше. От изток над султанските гробища небето започваше да просветлява. Голямата пълна луна бавно изплува и заля с млечно бялата си светлина голямата Герловска шир.

Сбогувах се с моя добър стар приятел и си пожелахме да се видим в скоро време все така бодри и жизнерадостни.

Пожелахме си също сараят на Гераите, този бисер на културата, да бъде реставриран и завинаги да остане гнездо на прочутия род на Гераите.

В началото на 70-те години Лютфи Герай заедно с младото семейство на Ферух, се преселват в Истамбул. Оттам те кореспондират с Илия Еврев. Лютфи Герай е починал на 28.04.1973 г. в Истанбул. Ферух Герай продължава активна кореспонденция с Илия Еврев. Върбишкият султански сарай е подпален от злосторници и изцяло изгорял. Държавата не полага грижи за неговото възстановяване като паметник на културата.