Боян Йорданов

Всичко беше готово за последния предизборен митинг в градчето. В центъра, върху голяма естрада се бяха наредили много съпартийци на кандидат-депутата Станко Величков. И вечерното есенно слънцето щедро отпускаше своите последни лъчи за този ден.

Сцената беше отрупана с лозунги, на които думи като „България” „дълг”, „просперитет” бяха щедро употребени. Карамфил Карамфилов, дясната ръка на лидера Вито Донов, който беше председател на партията, стоеше до кандидат-депутата и усмихнато разговаряше за нещо с него, потупваше го покровителствено по гърба и от време на време махаше на множеството, които общо взето вееха знаменца и затънали в дългове чакаха с надежда нещата да се обърнат в тяхна полза.

Всъщност, не беше точно така. Не всички бяха затънали в дългове, някои имаха по-малки дългове, а трети съвсем нямаха. Кой на какво положение се намираше можеше да се познае, когато се види ентусиазма, с който вееха знаменцата.

Някои само ги държаха, прехвърляха ги от едната ръка в другата, почесваха се с дръжките по главите и се чудеха къде да ги сложат. Те наистина бяха сериозно затънали. Имаха големи дългове и малка надеждица за по-добро, което тези отпред биха могли да им осигурят.

Други помахваха, така, от време на време, когато мислеха, че някой от трибуната гледа право в тях. Тези имаха малки дългчета, но голяма надежда в скоро време да ги стопят и да започнат да си живеят живота.

Третите махаха като диригенти с широки усмивки, без да се съобразяват, че можеха да забият дръжката на знаменцето в нечия провиснала буза до тях, викаха ентусиазирано и беше ясно, че те вече са създали богатството, прокламирано от красиво изписаните лозунги на трибуната пред тях.

Тяхната вяра в лидера Вито Донов беше безусловна. Почти бяха сигурни, че е спуснат отгоре. В смисъл - от най-отгоре. Не че вярваха, че е с божествен произход, но по всичко се виждаше, че си има приказка с някои отговорни фактори там.

Нямаше как да е иначе, след като лично той беше изтъквал, че работи и живее така, сякаш „Шефа” винаги го гледа. Като казваше това се прекръстваше бързо, артистично повдигаше вежди и поглеждаше плахо нагоре.

На площада имаше и немалко, образно казано, кибици и сеирджии - такива, които присъстваха на всички митинги. Когато някой им кажеше, че ги е видял на митинга на тези, те обикновено отговаряха, че са били на митинга и на онези, защото още не са преценили за кого точно да гласуват.

Те винаги запазваха неутралитет, страхувайки се някой да не ги набеди за привърженици на когото и да било. Като цяло те се страхуваха просто да не се минат, залагайки на губещия кон.

А по-конкретно, страхуваха се за работата си, заради която обикновено им даваха малко над минималната заплата, страхуваха се от съседите, които можеха да ги погледнат враждебно или с насмешка, страхуваха се да не изглеждат глупаво и отново излъгани, страхуваха се, защото не можеха да не се страхуват, научени на това от най-ранното си детство.

Накрая, страхуваха се, че ако не се страхуват достатъчно скъпото им ДНК може да се разпадне на безлични и нищо незначещи парчета информация, като някакви несвързани идиотски бръщолевения, интуитивно опасявайки се, обаче, че и сега тяхното ДНК няма никакво значение.

„Nessun dorma” на Пучини зазвуча над площада в патетично изпълнение на трима тенори, които имитираха други трима тенори. От класическата музика на Станко Величков му ставаше нещо, също както, когато трябваше да чете големи текстове.

Изпадаше в състояние подобно на алергична реакция. Беше необяснимо дори и за него, но той си го знаеше и като всеки алергичен човек избягваше контакт с причинителя.

Организмът му донякъде толерираше единствено „Виенски валс” на Щраус, който телефонът му напоследък изпълняваше, когато някой го потърсеше.

Кандидат-депутатът получи сърбежи по цялото тяло и на местата, където това не изглеждаше неприлично се почесваше. Трудностите идваха от сърбежите, които трябваше да бъдат удовлетворени, там, където нямаше как да се почеше пред толкова много хора, вперили поглед в бъдещия си представител.

В тези случаи той се кълчеше странно, клатушкаше се наляво-надясно в такт с музиката, като че танцуваше или дълбоко бъркаше в джобовете на панталоните си, които бяха част от костюм „Армани”.

Най-после човекът от софийското ръководство - Карамфилов - се провикна:

- Приятели! Виждам най-хубавите, най-интелигентните, най-будните лица пред себе си! Искам да ви поздравя за вашия избор да сте тук тази вечер! Поздравявам ви, приятели! България трябва да действа, България няма време за губене и вашето време не е за губене - извиси глас той. - Ние ценим вашето време, ценим вашия труд и заедно ще направим чудеса. - След като се поуспокои малко, продължи: - Ние не си поставяме голяма цел, приятели, нашата цел е малка, нашата цел е скромна, нашата цел е - и изведнъж ентусиазирано започна да градира - да има повече щастливи хора в България, горди българи и горди европейци! Когато сме тук на този площад винаги символичният домакин е кметът на този цветен град. Кметът, който направи този град прекрасно и уютно място за живеене. Едно време той имаше някои колебания дали да дойде при нас, - помайтапи се човекът от ръководството, имайки предвид, че някога кметът беше обиколил почти всички партии - но ето, че сега вече сме заедно. Той разбра, че само с нас ще може да реализира съкровената си мечта да направи своя град красив. Нека да го аплодираме! - След аплодисментите той продължи: - Заедно продължаваме да градим. Какво ли не сме направили досега - детски градини, училища, църкви, игрища, площади, опери, магистрали, реновираме, санираме… и продължаваме! Ако пък нещо не се получи както трябва - правим го отново. Колкото пъти трябва, толкова! Докато стане! - Чу се бодър, весел смях от тълпата. - Затова трябва да се мисли. Вие сте мислещи хора, но има и други, които гласуват, без да мислят, защото така си знаят или защото някой така им е казал. Искам да има повече мислещи хора като вас, приятели! Сега използвам случая да ви поздравя и от името на нашия лидер г-н Витомир Донов, който за съжаление има важна среща и не може да е тука сред нас тази вечер. Нека да го почетем, като извикаме името му: „Ви-то! Ви-то! Ви-то! Ви-то!” - След като страстите се уталожиха продължи: - Той, обаче, ви изпраща специално послание. - В този момент прилично облечена красива девойка, която беше вече изтрезняла напълно, му подаде една луксозна папка, изпускаща искрящи отражения на последната естествена светлина за деня.

Той я разгърна и прочете: „Приятели, вие сте солта и хляба! Вие сте богатството на България! Затова ви обичам! Имам още много планове за вас! Да сте живи и здрави! Ваш Вито Донов.”. После затвори папката, подаде я на прилично облечената красива девойка, вече напълно изтрезняла, и гордо погледна напред.

Някъде спонтанно започнаха отново да викат: „Ви-то! Ви-то!”. След като изчака да утихнат възгласите, Карамфилов продължи: - А сега, приятели, имам удоволствието да ви представя един млад човек с голям потенциал и, сигурен съм, голямо бъдеще! Вие сигурно също го познавате. Този смел и волеви човек с истинска кауза, готов да преследва всеотдайно и докрай своите цели и идеали не може да остане незабелязан. И не остана незабелязан! Ние го забелязахме, защото ние сме тези, които откриваме и привличаме в нашите редици свободолюбивите, честните, работливите, талантливите хора! Дами и господа, имам удоволствието да ви представя и да дам думата на г-н Станко Величков, който сигурен съм, ще бъде ваш народен представител, с когото вие ще се гордеете!

- Здравейте съграждани, здравейте приятели! - започна Станко Величков с леко нервна усмивка като намести очилата си, които бяха без диоптър. Никога досега не беше говорил пред толкова много хора, повечето от които бяха и негови съграждани.
Идваше му да каже „Наздраве!”, но се въздържа. Погледна настрани и зърна прилично облечената и напълно изтрезняла девойка, която го гледаше и му се усмихваше окуражително и си помисли, вече с повече увереност, че купонът трябва да продължи. - Кога един човек ти е приятел? Един човек е твой приятел, когато мислиш добро за него, когато го обичаш и когато винаги си готов да му помогнеш. Смело мога да нарека всички вас мои приятели, които никога не бих предал. Ако стана ваш представител в Народното събрание ще се боря с всички сили за благото на моя роден край, за повече инвестиции, за повишаване благосъстоянието на хората. Ще се боря… - по средата на изречението стомахът го преряза и той изведнъж придоби вид на революционер с пламенни очи, дори неконтролируемо вдигна ръката си, като че ли мотивираше своите четници за борба - да живеем в красива страна. Страна, в която - гласът му придоби фалцетен регистър - гражданите на другите европейски страни ще искат да посещават, да идват тук и да се наслаждават на нейните красоти и природни дадености. Ще дам всичко от себе си, каквото и да ми коства това, тези дадености да се запазят. И то не толкова заради другите, а заради нас самите и най-вече заради нашите деца и тяхното бъдеще. Казвам, каквото и да ми коства, защото много алчни и безскрупулни хора са сложили ръце върху тези дадености, сякаш, че са техни собствени. Затова, приятели, аз знам, че борбата ще бъде безмилостна, но няма да се предам, няма да ви предам! Знам, че, ако стана ваш представител ще трябва да положа клетва. Разбира се, че ще положа клетва, но аз вече съм се заклел. Ето моята клетва - и той бръкна във вътрешния си джоб на сакото и извади сгънат лист хартия. В този момент леко приклекна, защото беше получил още една внезапна колика. Разгъна листа и зачете: - Мили тате, обичам те! - той спря, направи драматична пауза, защото се заслуша в настойчивото къркоренето на червата си. - Винаги ще те обичам, защото си мой тате и за това, което правиш. Аз знам, че ти го правиш за мен, за моето братче и за мама. Няма да забравя, когато се разхождахме в гората как ми показваше отрязаните дървета и казваше: „Това, моето момче, е престъпление! Против тебе и всички деца, които ще пораснат тук! Така правят лошите хора!” и ми каза, че няма да оставиш нещата така. Моля те, тате, недей да оставяш нещата така! Бори се за нас, да имаме чист въздух, чиста вода, да играем спокойно пред блока с другите деца. Бори се да има много дървета в нашата родина България. В училище госпожата ни учи, че имаме много красива природа и много славно минало и че трябва да се гордеем с това. Аз се гордея с нашето минало и с нашите големи дървета и те моля да ги запазиш, защото те са нашият живот. Обичам те, тате! - Станко Величков спря вече много разтревожен, тъй като нещата в неговите черва все по-скоростно се спускаха надолу и изглежда, че нямаше да има какво да ги спре да видят бял свят. „Така е като ходя къде ли не и ям какво ли не!” - помисли си той, а после продължи. - Това, приятели, го написа моят десетгодишен син, който вчера ми го даде и ме помоли да го държа винаги близо до сърцето си. - В този момент той неволно се хвана за корема. - Това е моята най-силна клетва! - каза той, а ръцете му вече трепереха от напрежение. Избърса потта от лицето си и започна да отстъпва назад.

Тълпата видя един искрен, почти разплакан човек, който не можеше да скрие своето вълнение. Изпадна във възторг и започна да скандира името му след като от сцената беше даден тон. Всъщност, тава послание го беше написала жена му оня ден в момент на вдъхновение, защото синът им беше зает с друго.

Преди няколко дни тя и Станко Величков трябваше да отидат на семейно парти с други активисти от партията. Бяха поставили задача на сина си да се грижи за по-малкото си братче, докато мама и тате ги няма.

По някое време, когато братчето заспа скука обхвана момчето. То отиде до телевизора, взе дистанционното и започна да щрака.

Стигна до един канал, който не се включваше сам, а му искаше някаква парола. Момчето беше доста будно, въведе четири нули и в този момент пред него оживя един нов свят. То беше поразено да разбере, че възрастните голи хора се държат безкрайно различно от облечените.

Най-голямо впечатление му направи как един гол чичко шляпа голия задник на една гола леля. Подобно нещо видя и една сутрин вкъщи. Когато родителите му ставаха, той видя през открехнатата врата на спалнята как татко му по подобен начин шляпна отзад майка му, в момента, когато тя поставяше одеялата в раклата и й каза с преправен глас: „Ах, ти, малка мръснице!”.

И ето, че напоследък то имаше много интересно занимание, което изцяло изпълваше свободните му следобеди след училище. Стремително караше своя ховерборд насам-натам из центъра на града и когато видеше познато момиченце от неговия клас спираше рязко, повдигаше края на рокличката й, шляпваше я и изговаряше с преправен глас магическите думи: „Ах, ти, малка мръснице!”. После пак така стремително продължаваше нанякъде по своя път.

Станко Величков се заизмъква все по-назад към края на естрадата, където бяха стълбите. Човекът от софийското ръководство му ръкопляскаше възторжен, но когато Величков премина покрай него на заден ход усмихнатото му лице изведнъж придоби доста озадачен вид.

Кандидат-депутатът слезе по стълбите и продължи сковано по улицата отзад, зад импровизираната сцена. Една възрастна жена, цялата в сълзи се втурна да му целува ръка. Той я отбутна настрана, така че тя се олюля и за малко не падна, изломоти й грубо: „После!” и ускори крачка към магазина за дрехи втора употреба, който се намираше на около сто метра зад естрадата.

Между другото, от време на време там пускаха доста качествени маркови облекла, които почти не личаха, че са носени. Пристигна в магазина, подтичвайки. Когато влезе каза със строг тон:

- Тоалетната!

В магазина като го видяха много се зарадваха.

- Здравейте, г-н Величков, толкова се радваме да Ви видим! Ние от тука слушахме речта Ви, нищо, че сме на работното си място. Просто нямаше как да дойдем да Ви гледаме - флиртуваха те. - От тука се чуваше всичко. Беше…

- Тоалетната! - скара се Величков.

- Разбира се! Разбира се! - казаха те като се спогледаха. Малко се притесниха, че това е някаква проверка по хигиената, въпреки, че не откриваха логика.

„Тържество на духа!” - това беше първото, което спонтанно си помисли Станко Величков в тоалетната. „Това е истинската битка! След такава битка, какво би могло да ме уплаши?”