ВРАТИ

Ненчо Славчев

ВРАТИ

Когато дядо ми строял е къща,
поставил й врати от плет.
Бил млад. И с песен се завръщал.
Умря на двора на седемдесет и пет.

Баща ми от плетарката на дядо
направи къща, без да разруши.
И вярваше, че всички, до коляно,
ще спастрим в нея своите души.

А аз, с апартамента си в градчето,
завиждам и на двамата сега -
изгубил съм си някъде ключето
и блъскам по желязната врата.


ВЕЧЕР

„Прозорците - затворени и черни,
и черна и затворена вратата…”
Атанас Далчев, 1926 г.

Как ми напомнят за Далчев
лампите в тихата улица -
пуста, приветлива, малка,
някак в кварталчето сгушена.

Портите - здраво залостени,
слепи - стъклата не светят…
Знам, аз познавах и хората,
дето сега са в Америка.

Пусто, дори и в душата ми,
просто вървя и си спомням
моите стари приятели
и мушкатата по балконите.

Номерата все са си същите:
„Цухлев” пет и нататък към десет,
ала само единствена къщица
със мъждиво прозорче просветва.

Старият Далчев защо ли
бе видял през прозорчето мрежесто,
че ще мина и аз под балконите…
Но към къщи, а не към Америка.


СЛЕДИ

В деня на бялата лъжа
снегът се сливаше с мъглата
и аз вървях през белотата
с надеждата да продължа.

Следите, по които бях
дошъл в сърцето на полето
изчезнаха в небитието,
но още не изпитвах страх.

Петел дочувах да звучи,
наблизо - звук на камиони,
и аз вървях - да ги догоня
с премрежени от сняг очи.

И най-накрая стигнах път
от стъпки сред снега в полето,
и изведнъж разбрах, че ето -
със часове вървял съм в кръг…

И си помислих, че така
през времето кръжим в безкрая
на белоснежната омая -
животът, стихнал всред снега.

… В деня на бялата мъгла
снегът се сливаше със нея,
а просто исках да живея.
И трябваше да продължа.


ВЪПРОС

Сляп вървях по безлюдната улица
и улисан в житейските грижи.

Но ме сепна човек и попита:
Извинявайте, може ли огънче?

Бях забравил,
че вървя във ръката с цигара.

Продължих,
а по пътя ми нямаше никой.

И попитах душата си:
Извинявай, имаш ли огънче?


ПРИКАЗНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Ще дойде хубавото време,
когато черната вода
ще изтече докрай край мене.
И ще спусне вечерта.

Ще чакам бялата вода.
С душата си ще чакам даже!
И тя ще дойде, но кога -
не може никой да ми каже.

Но знам, че златната вода
е още някъде далече…
И аз, самотен на брега,
дали ще я дочакам вече?


СЪН

Не съм от кал, но се старая
нозете ми да извървят
припламналото до безкрая,
където вече няма път.

Какво ще видя още там?
Кажи небе, вода и вятър -
една е крачката и знам,
че няма връщане обратно.

Че няма кой да ме спаси,
дори очи ако затворя,
освен една надежда - ти,
витаеща и неспокойна

в съня ми, лумнал изведнъж
като красиво крехко цвете
и аз - безпомощният мъж,
ръцете си в съня протегнал.

Ще ме спаси ли този сън
или в безпаметната бездна
ще се стопя в нощта беззвездна,
подобно зимата навън…