Георги Стойков

ПРИЗНАНИЯ І

Вчера си дойдох от село. Впрочем, аз в буквален, и в преносен смисъл идвам от село. Това е едно дълго, много дълго пътуване, започнало в една ранна февруарска утрин на 1931 г., което за щастие или нещастие все още продължава.

Не се страхувам от грях да сравня моя роден витски край с оная жадувана и търсена от хиляди поколения обетована земя, наречена в светото писание Ханаан.

Истински рай е моят витски, моят бащин край. В ранна пролет долината е божествено красива: стоиш под цъфналата вишна, любуваш се на сипналия се бял цвят, пчелица гали слуха ти с жуженето си, а вдигнеш ли поглед на юг, Галатската поляна все още белее от сняг, още по-далеч се синее под небесната вис Вежен, а по-на юг - Марагидик и Юмрукчал. Къде, къде го има това нещо по света! А може би го има, но то е на други, то е чуждо, от него сърцето не трепва, за него сълза не се проронва.

В този кът се родих. От него пламна първото огънче на суетата: да го прославя, да го направя достояние на всички българи, на всички хора.

Стана дума за суета, може би някой ще ме упрекне, че нея избирам като отправна точка за отдаването ми на литературното творчество. Каквото и да говорим, суетата е присъща на всички нас. Тя е част от човешката същност. Суетата понякога постига много повече от кроткия разум и добре премереното поведение.

От нейния тласък са постигнати много победи, покорени са много върхове. Маргарет Мичъл бе водена от суетата си през годините, прекарани в Париж. Но тази суета породи у нея мечтата и амбицията да постигне нещо голямо. И на пределна възраст, същата тази Маргарет Мичел написва „Отнесени от вихъра”.

Но нуждата да посегнеш към перото и белия лист едва ли е продиктувана единствено от вродената суета в човека. Уверявам ви, огромно е удоволствието от самия процес на създаване на художественото произведение.

Години наред съм го изпитвал и не мога да го сравня с никое друго удоволствие. То прилича на магьосничество. Кара те да се чувстваш притежател и носител наистина на божия искра.

На много срещи с читатели съм развивал тезата, че всеки човек се ражда с определен талант. Трагедията на болшинството идва от това, че някои цял живот не могат да се самооткрият. Обикаля човек от служба на служба, от професия на професия и хоп, неусетно дошъл часът на равносметката. Животът е към края, въпросът е неумолим: защо живя?

И ето идва ред и на основната причина, която ме накара да посегна към перото и да направя литературата мой истински живот. Това е мъката у хората, моята собствена мъка, грешките - мои и чужди.

Мъката, обикновената, естествена човешка мъка лежи в дъното на истинското творчество, тъй както ляга в самата душа на човека. Спомняте си онзи знаменит разказ на Йордан Йовков - „По жицата” и превърналите се в сентенция думи на Петър Моканина: „Боже, колко мъка има по този свят, боже!”

И ние винаги ще вярваме на Йовков, защото това не е само вопъл. Това е и протест… Винаги съм схващал творчеството като протест. Всеки, който е посегнал към молива е направил това за да протестира. И с най-утвърждаващото произведение творецът протестира срещу ширещото се настояще.

Няма да направя сензационно откритие като кажа, че откакто свят светува доброто и злото винаги са вървели заедно. Една турска мъдрост гласи: „Кяр, зарар - бер гедермиш!”, което ще рече: „Печалба, загуба - в едно вървят”.

Убеден съм, че още дълги, предълги години и столетия хората ще си задават въпроса кое е Зло и кое Добро и ще бъдат подвластни на добродетелите и на пороците.

Но и винаги ще се раждат смелчаци, които в онази дупка, там, в запустялото поле, или на многолюдни митинги, и в разкошни парламенти ще извикат с пълен глас, че Цар Траян има кози уши.

Страшно ли е, че ще съжителстват тези вечно противоположни категории в човешкото общество? Едва ли! Ако можеше без Злото, първо Бог щеше да премахне дявола. Щом го държи, значи и той трябва за нещо.

Погледнете живота около нас. Колко безбройни неща са в противоречие с добрите намерения, които всички носим в себе си. Ще видите несправедливостта, егоизма, завистта, алчността и смайващата естественост на толкова други заблуди.

Да се отчайваме ли? Да се превръщаме ли в животни в битката за оцеляване? Или да пръскаме черепа си с куршум?

Писателите дават отрицателен отговор на тези въпроси, защото на тях съдбата е отредила да търсят и вселяват в душите на хората доброто, красивото, разумното, т.е. всичко онова, което поддържа живота в нас и е негова същност.

Разбира се, изключения и сред тях е имало и ще има. Аз търся цял живот светлината в хората. И да си послужа с рефрена на Йоан Кръстителя: истина, истина ви казвам, има я тая светлина, прегърнете я!

Защо превърнах литературата в мой истински живот, защо пиша?

За да споделям. Да освобождавам душата си от всичко, което се е натрупало в нея. Да споделям с другите за онова, невидимото, тайното, деликатното, срамното, страшното, смешното, възвишеното. Виждате колко трудна и отговорна е задачата пред писателя - да борави с всичко това. И все заради едно - да сподели, на научи, да поучи.

Белег на дивото е затвореността и изолацията. Комуникацията му е чужда, освен в два случая, които не се простират по-далеч от първокатегориите смърт и живот.

Белег на висшето у човека е любопитството и доверчивостта. Да разбереш за другия, да кажеш за себе си - нищо друго тъй не свързва, не ражда приятелство и не създава добродетелно спокойствие.

Та ние всеки ден го правим - в учреждението, в училище, в магазина, на улицата: споделяш тревога с приятел или случайно срещнат и ти олеква.

Материалът, с който си служи един писател е същият, с който въобще си служат хората: думи и страсти. И все пак не всеки става писател. Много томове са изписани за откриване на това тайнство. Уви. Аз поне не съм намерил досега задоволителен отговор.

Впрочем, моят приятел Дончо Цончев, един чудесен разказвач, с много обикновен пример като че ли отключва катинара, който охранява тази тайна. Той привежда такъв пример:

„Как лястовицата прави своето изкусно гнездо? Сламчици, сухи тревици и пръст - това са материалите за нейния строеж. Но трябва и още нещо. Какво е то? Малко лястовича слюнка т.е., трябва нещо отвътре. При писателите е същото. Няма ли го това нещо отвътре, от злато и сребро да са материалите ни, строежът няма да стане добър.”

Какво е това нещо отвътре, за което говори Дончо, ми е трудно да отговоря, но то изглежда има стойността и цената на лястовича слюнка, без която е невъзможно да се построи въобще гнездо.

Бих се осмелил да добавя към това „нещо отвътре” един белег, без който не може да се получи изкуство. Става реч за наличната степен на въображение у твореца. Дори бих стигнал до крайност: литературното творчество е плод изключително на въображението.

Колкото по-богато е въображението на един творец, толкова по-богато и разнообразно, по-пищно е неговото творчество. Богатството от въображението е богатство и на мисълта.

И като споменавам категорията мисъл и мислене, си спомням за един разговор от недалечното минало с един мой съпартиец от бившия ОК на БКП в Плевен.

Седнал съм в Дружеството на писателите, главата ми пламнала как да решавам битов проблем на мой плевенски колега и телефонът звъни на пожар. Чувам в телефонната слушалка познат глас. Какво правиш, Георги? Стиснал съм си, казвам, главата с две ръце и мисля, мисля.

Отсреща въпросният другар отсича като с бръснач: стига си мислил, ми се хващай за работа!

Изпуснах слушалката. Боже, Господи! Мисленето не било работа! Някои началстващи дотам бяха стигнали. Бъди робот, бъди маша. Не мисли. Тичай като щур и прави само това и точно така, както са ти поръчали. Други имат право на мислене, ти само напрягай мускули.

А аз ви говоря тук за въображението като най-ярък белег на твореца и въобще на човека. Неговата наличност трябва да ни въздейства като пътен знак Внимание!

Внимание, общество, имаме работа с мислещи хора! И обратно - отсъствието на въображение, особено у децата, трябва да накара родителите и педагозите да се потрудят повече, иначе има опасност да населяваме живота само с роботи и полухора.

И идва ред, както в часа на равносметката, да отговоря - на себе си и на вас - е, Георги Стойков, като посвети живота си на книгата, като прекара безброй часове над чужди писмена, като сам изплака мъката и поднесе радостта си на хиляди страници, щастлив ли си ти и тези около тебе?

Всеки отговор крие риск. Но не мисля да го избягвам. Откъсът от време, който съдбата ми е отредила да прекарам и прекарвам на тази мила българска земя, бе изпъстрен със съдбоносни събития. Нищо не подмина и мен, и моето семейство. И добро и лошо преживях. Бях свидетел на празници, но и драмите не бяха малко.

И отново с рефрена от Евангелието на Йоан Кръстителя: истина, истина ви казвам, аз съм щастлив! Живях и скромно, и достойно, и гордо като милиони обикновени българи. От това, което съм сътворил не се срамувам. От живота нищо не съм взел даром.

Баща ми отдавна легна в дерманската земя при дедите и прадедите ми. Но и до ден-днешен ме срещат хора и ми казват добри думи за него. Мама цял живот пази една снимка от 1929 г. Снимала се с дружки.

Всички са пременени с невероятно красиви сукмани. Елеците са окантени с кадифе и гайтани. „Все баща ти ги е шил!” - с гордост казваше мама и нещо затикваше и моето гърло. Вероятно е от гордост. Щом го споменават след толкова години - достойно е живял!

Мама си отиде от белия свят на 84 години. Тя бе полуграмотна, но колко песни знаеше и как чудесно ни възпитаваше с тях! От нея научих едно нещо завинаги - милост към сиромасите! Колкото и малко да имаш - дай и на другаря си!

Тази простонародна, християнска философия определи от най-ранните ми години и политическата ми ориентация. И я определи за цял живот. Освен дето ме е родила и отгледала и за това съм й благодарен.

Случи ми се добра жена и отлична другарка. Вече половин век тя съприживява всичко с мен - и добро, и зло. Ние сме единни в политическите си пристрастия и изповядваме убедено социалистическия идеал. Тя е стожерът в нашия дом. Нейната мъдра, кротка, но и строга дума не подлежи на обсъждане.

Като лекар-стоматолог тя се раздаваше без остатък в полза на хората. Мнозина произнасят с уважение името на д-р Михайлова и до днес. Роди и твърдо смея да кажа, с примера си, възпита две добри деца: синът ни Калин се отдаде на природата като лесовъд, а дъщеря ни Гергана споделя моята трудна творческа участ - тя е цигуларка.

При един ловен излет с група писатели в местността „Бялката” в неповторимите по красота и все още девствени Дадански гори с Дончо Цончев се озовахме при едно изворче и там намерихме табела със следното съдържание:

„Имай тайни непременно, защото без тях изцяло ще се преселиш в другите, а другите някога просто могат да те забравят и това ще бъде краят ти.”

Имам тайни. Не ми се иска да бъда друг. Не ми се иска да бъда забравен. Една от тях обаче ще ви доверя: аз служа на истината! Мисля, че единствената истинска степен на човека - научна, морална, социална, всякаква - е степента, в която той е най-близо до истината.

Всеки човек има миг в живота си, една минута, един час или дори ден, в който той самият е прекрасен. Дълбоко вярвам в това. И не виждам на какво друго трябва да служи неговият дух, освен на този миг, тази минута, този час и този ден.

Истината и прекрасното не напускат и съня ми. Как много ми се иска те да се преселят в душите на всички хора. Може би това е и главната мисия на твореца - да се обрече, да се самораздава на другите до пълно изчерпване.

ПРИЗНАНИЯ ІІ

Преди да ви разкажа за двете ми нови книги, смятам за свой дълг да изкажа сърдечната си благодарност на хората, които ми помогнаха те да видят бял свят.

Поклон правя на моя приятел Андрей Романов, който обиколи много познати и ги склони да дадат своята лепта за благородното дело. Благодарен съм за помощта на Любомир Петков - председател на ОбС на БСП, на господата Димитър Мицаркин, Здравко Линков, инж. Васил Ангелов, Нино Пенев и Христо Лилов.

Щедри бяха с помощта си Гинка Любомирова и Петко Дилков, които безвъзмездно направиха предпечатната подготовка. Няма да забравя готовността на поетите Христо Ганов и Георги Мирчев да подберем заедно прилични творби. Задължен съм на съпругата си Елена, която строго бдеше да няма досадни недомислия и грешки в ръкописите и наборния текст.

Нека всички бъдат здрави и все така добронамерени към каузата на българското писано слово. Ще помня благородния им жест до гроб!

Драги приятели и колеги,

Искрено ви признавам, че заставам пред вас с притеснение. Това чувство съпровожда дните ми от мига, в който посегнах към молива, за да оставя върху белия лист личните си вълнения.

И оттогава все се питам: имам ли право да опитвам нещо, което вече са направили толкова съвършено такива духовни колоси като Христо Ботев и Иван Вазов, Пенчо Славейков и Елин Пелин, Христо Смирненски и Йордан Йовков, Никола Вапцаров и Николай Хайтов, както и десетки други знатни творци на българското слово?

Не съм наивник, нито суетен маниак. През всичките сезони на битието си съм гледал на хората и на природата с очите на разума. Преценките ми за обществените процеси са били близки до реалностите на живота. Отчаянието не е подминавало и мене и за дълги години съм захвърлял и молива, и хартията.

За да ме навести отново онова необяснимо състояние на духа, когато ръката сама посяга към белия лист и започва да описва хора, животни и птици, шупнала орна земя, злачни ливади, оранжеви изгреви и алени залези, примигващи звезди и сугарни месечини. Откъде се ражда това изкушение да общувам с думите и до днес не мога да обясня. Ясно ми е само едно: нещата са необясними.

И така - грехът е сторен. От него се раждат, ето вече повече от половин век, отделни творби. От отделните творби - книги. Натрупах няколко хиляди страници. За тях чух окуражителни, но и горчиви думи. Окуражителните ми даваха криле и засилваха илюзията, че откривам, че създавам. Неповторимо е усещането да видиш как от нищото върху белия лист оживява човек - с очи, с ръце, с глас. И се питам: моето ли болно въображение направи това чудо или някой друг хвана ръката ми и го записа върху хартията.

За горчивите думи няма да говоря. Те, изглежда, са спътник на всеки, който се е родил.
Защо тази вечер се лиших от услугата на някои приятели, от Плевен или от София, да представят „Изповеди под звездите” и „Родов корен”?

С болка споделям, че след демократичните промени в края на миналото столетие оценките на духовните ценности силно се деформираха.

Творби, с които израснаха и се възпитаха не едно поколение българи, бяха изхвърлени от националната ни ценностна система или се пося семето на съмнението за художествената им стойност.

Опитите на платени „ценители” да развенчаят дори Ботев и Вапцаров са достойни за съжаление. За сметка на великаните на словото изникнаха като гъби след дъжд посредственици, които заливат вестниците и телевизията с псевдоизкуство.

Срещу скромен хонорар закъсали доценти и новоизлюпени професори обявяват за гениални съвсем посредствени книжлета.

Неинформираният човек остава с впечатление, че България гъмжи от гении. Хубаво би било да е истина. Но то не е. Това само заблуждава нищо неподозиращия читател в избора му на действително стойностни художествени творби.

Този страх от излишни високопарни приказки ме накара сам да кажа по няколко думи за книгите.

Започвам с признание, което може да шокира мнозина. „Изповеди под звездите” и „Родов корен”, както и всичките ми двайсетина книги, които видяха бял свят досега, са оцветени партийно.

Дебело го подчертавам: това са книги, пронизани от начало докрай с партийно пристрастие.

Прегърнах социалистическия идеал още в юношеските си години и продължавам да съм негов убеден пропагандатор и до днес. И навярно - до последния си дъх.

Тази моя политическа принадлежност не задължава абсолютно с нищо тези, с които общувам. А те са от всички възрасти и от целия политически спектър на Родината.

Не е място тука да доказвам непреходността на идеалите, които изповядвам, и тяхната перспектива в бъдещето на човечеството.

Ще кажа само, че това е единствената алтернатива на експлоататорския капиталистически строй.

Защо акцентувам на тази тема?

Стана модно напоследък, най-вече сред творците, да се афишират като неподвластни на политически пристрастия. Мисля, че това е невинна заблуда, ако афиширането не е продиктувано от съзнателни лични цели. Според мен, всичко в този земен свят е политика.

От обикновеното „добър ден” до ръкостискането при среща; от грейналото доверчиво пламъче в очите, до подозрителната бръчица между свъсените вежди.

Тези, които изповядват глобалните ценности и се обявяват с гордост за граждани на света, не казват истината или поне цялата истина.

Идеалите не са заплаха за човечеството, както се опитват да ни внушат глобалистите, обратно, липсата на идеали ще погуби човешкия род. Моята идентичност аз свързвам единствено с родовата си памет. Гордея се, че съм син на едно китно село, кацнало на брега на Вит. С нищо не бих заменил земята ни - малка като една човешка длан, - както я нарисува един от забележителните ни поети. България ми стига да побере цялата ми любов.

Разбира се, тази обич, предадена в някаква степен в книгите ми, не ги прави по-стойностни. Стойностите се раждат от надареността на автора. А що е надареност и кой я дава е тема не по човешките възможности за обяснение.

За книгата „Родов корен” с неудобство ще ви призная, че да пиша лирика е мое странично занимание. Затова и очакванията ви не бива да са големи. Това са хрумвания на мига. Този миг идва понякога в потайните часове на нощта, на улицата или сред полето.

Хрумне ми идея, запее нещо в душата, започват да се подреждат думите и аз ставам от сън или спирам на улицата да ги запиша. Толкова! В къщи или сутрин, когато разшифровам набързо нахвърляните разкривени думи разбирам какво се е получило.

Е, някой път се получава и работата по усъвършенстване на идеята, формата и стила продължава. В повечето случаи хрумването ляга в многобройните ми бележници само като факт.

Предпочитам сюжетните стихотворения. Стихотворение, което не може да се разкаже, рядко оставя диря в паметта. Уважавам търсенията на младите колеги и стремежа им да са модерни, но някои отиват до крайности и са по-скоро модни.

Подражавайки на западни образци, те отделят изключително внимание на изразните средства и формата, а забравят главното - идеята и позицията на автора. Позволявам си да им подскажа само, че суетата не е добър съветник на поетическото творчество.

Предпочитам класическите форми и римувания стих. Метафори използвам само когато са дошли по естествен път и не затлачват логическата връзка, не нарушават яснотата на изказа.

От стотиците хрумвания в книжката „Родов корен” включих около петдесет.

Принципът, който приех с редакторите ми, беше железен. От десет - едно! Какво се е получило, нека читателите преценят…

С другата книга нещата са по-сложни. Писането на проза е миньорски труд. Там копането е продължително и изнурително. Тон руда - за грам злато.

А понякога вместо злато откриваш некачествено желязо, годно за „Вторични суровини”.

Освен дарба, добрият писател трябва да познава особеностите на битието от всички сфери на познанието, т.е . трябва да има универсални знания.

Дневникът „Изповеди под звездите” записах за трийсет и пет дни. Обработката продължи само два-три месеца. Леснината дойде може би от това, че нищо не измислях.

Усамотен, останал с болките и радостите си, извиквах случки от детството и юношеството, преглъщах горчилката и тревогите на днешното си битие, споделях или спорех с живи и с мъртви.

При композирането на книгата използвах образци, към които цял живот съм се стремял и за които съм мечтал. Навярно си спомняте Йордан Йовков - един от моите духовни водачи - как събра най-обаятелните си герои в книгата „Вечери в Антимовия хан”.

В този крайпътен хан става всичко. Тук се срещат любов и омраза, вяра и съмнение, другарска преданост и подли предателства.

Другият мой духовен водач - Елин Пелин - събра светиите от нашето източно православие в „Под манастирската лоза”. В тази изпълнена с райска тишина обител, заедно с мъдрия Отец Сисой, сладкодумният писател води своите беседи с избраниците на духа.

За разлика от Йовковите и Елин Пелиновите художествено пресъздадени литературни герои, аз си позволих дързостта да поканя на изповед моите неизмислени, а реални съселяни на полето, под звездите, под лятното звездно небе, край една сламена пъдарница.

Не, не се опитвам дори да помисля за сравнение на моите скромни записки с двете гениални книги на учителите. Нито да се съизмервам с тях. При мен нещата имат чисто регионален характер и смисъл.

Това, че съм разказал честно за земляците си, за личните си тревоги и радости, е само оправдание да издам тази книга и да я предложа на хората.

Един загрижен за реномето ми читател деликатно ме попита не се ли разголвам прекалено много. Да, с въздишка му отговорих, гол съм и немощен съм като дете. Но не се срамувам. Живея прилично на тази земя. Нищо даром не вземам.

Стремя се думи и дела да вървят ръка за ръка. Добри помисли съхраних и за тези, които обявиха война на идеите ми. Помагам с каквото мога на немощни и онеправдани.

Подпирам младите кълнове в плевенската ни творческа градина и гледам на тях с надежда.

И над всичко и навсякъде, една велика любов ме съпътства от рождение - вярност до смърт на род и Родина.

28 февруари 2008 г.
Зала „Плевен”