РАСТЕЖНИ БОЛКИ

Диляна Веселинова

Из подготвената за печат книга „Растежни болки”

ТЕЖКО НАСТРОЕНИЕ

Вали. Като отприщено вали.
Дъждът не може сам да се насити.
Бих искала и в мене да вали,
да се излее и да си отиде.

Ала не е така. Във мен е мрачно
и облаците падат като камъни;
Ако се срути цялото им царство,
дъх няма даже и да ми остане.

Навън е странно. Въздухът тече.
А аз размествам канарите с мъка.
Дъждът не може да се навали.
И аз не мога да изплача мъката си.


МЕЛАНХОЛИЯ

Клепачите ми натежаха като грях,
под който сълзите като реки да тръгнат,
ала забравил своя първи бряг,
застина погледът във въздуха.

Откривам колко съм сама,
когаго думите са мнителни;
иззад ветрилото на нежността
се давят от многозначителност.

След всеки знак, след всеки миг,
усещам как не отминава,
а продължава и във мен
унила, лепкава забрава.

Проклятие е тази меланхолия,
унесла мислите в копнежи като жрица,
чиито извор е порокът
да ходиш бос по чуждите езици.

Безумие нападне ли ме в гръб
или ехидност оплете нозете ми,
спасителна магия е сънят,
когато къса нишките на времето.


КОНЧЕ

С натежало сърце се изправям пред хората,
дето с празни лица моите чувства са газили,
но е срамно да искаш безмерно от онзи,
който може да дава безмерно. И повече.

След последното сляпо препускане болката
спи в устата ми с вкус на желязо и камък.
Свикнах бързо да тичам; и ловко. Понякога
ми горчи от побоя и ми стиска каишката.

Свойте тежки обуща защо ли нахлузвате,
покрусители мои, призвани ездачи.
Да не мислите, с дългите шипове може
да се стигне сърцето? Какво плиткоумие!

Кръв достатъчно пих, кръв достатъчно близах.
Дълго растнах отвътре в ужаса на неистини:
всички блянове вече превърнах в мотиви,
няма вече защо силата си да крия.

И преди да получа живот, в пламъците улисано,
подивялото слънце бе моя орисница.
Ще живея до сто, ще живея да видя
как без мен и до гроба не може да стигнете.


ПРЕДМЕТ

Като дете си спомням, беше трудно
и тъмнината беше като смърт бездънна;
от ужас гледах я с очи отворени
и търсех нейното лице прокълнато.

Сега, дори да седне на леглото ми,
не би попречила на моя сън,
не би ме заболяло нищо повече
сега, когато в стаята е никой.

Сега, когато всичко е утихнало,
забравям себе си, а съм във стаята;
отвън не идва шум, единствено
дъхът ми странно топли одеялото.

Аз тук: починали са мислите.
Аз имам само тежестта на тялото.
Аз съм предмет, завършекът на стаята.
Аз съм във себе си, в началото и в края.


***

Желая да бъда удавена
от прилива на твоя поглед.
Желая да пия от пяната
на твоите кристални хоризонти.

За жалост не мога да знам,
докрай дали вярвам на себе си;
дали в тебе аз се видях
или ти си мое видение.

Преди да се гмурна в дълбокото
кажи ми, че мога да плувам.
Преди да те глътнат косите ми
ще знаеш, дали си се влюбил.