ЗАРЕЖДАНЕТО
“Цариградско” шосе, лъснало като самолетна писта. Огромният мол като Трети терминал. Околните офис сгради от стомана и стъкло - банкови институции, консорциуми и фондове за рисков капитал - с фасади-прозорци, светещи тук-там като шантава електронна игра от 90-те. Зад тях служители и диспечери привършваха задачите си в края на работния ден. Всичко къпеше в светлина, все едно бяхме новородени, или пък шосето беше поточната линия в някой производствен цех с големи и много ярки лампи, окачени през няколко метра.
Бензиностанцията от другата страна. Жълто-червените цветове на колонките, навеса и търговското здание с касите - като първите екипи на Левски, някога преди 100 години, или пък титулярните на Галатасарай сега и сякаш винаги…
Изгаси колата и зачака реда си. Пред него - троица барутник, бричка и бегачка. Отваряха се минути за гледане в нищото, което пак си беше нещо. Престой в локалното на света, посред синора на времето - тези моменти бяха почти винаги скука и по-рядко Откровение. Отпусна се с въздишка назад в седалката, от толкова каране и седене вече излята по него.
Една женица сновеше между колите. Движенията й му се сториха някак нелепи и дори забавни. Вероятно майката на момчето в първата кошара, помисли си. Сигурно ще отиде за кафе и кроасанчета с масло. Или до тоалетна. И къде е бензинджията, по дяволите, колко време ще виси тук!? Но когато тя посегна и взе маркуча, сцената заприлича на гротеска. Оголи зъби, но почти веднага сви устни в глуха ярост, че служителят на бензиностанцията нейде невидимо си драпа мандрагориите.
И тогава картинката започна да му се изяснява. Тя втъкна обиграно маркуча в отвора на резервоара, видя как кокалчетата на ръката й се опънаха, докато натиска лъскавия спусъков механизъм и зяпа брояча като табло с пристигащите полети. Видя и шушляковия й мъжки панталон с логото на веригата. Отгоре беше с домашен плетен пуловер, а шубата й беше откопчана и едва когато застана в гръб, той регистрира, че и тази дреха е фирмена и работна.
Тя бачкаше на бензиностанцията.
Надигна се, подпрян на волана. В този момент предното стъкло беше екран на плазма, по който върви документално кино. Той беше малко дете, отишло до самия телевизор в хола, немигащо, за да види отблизо лъва и гривата му в саваната на Серенгети.
Беше не по-млада от 55, може би и към 60. Косите й в неясен нюанс на червеното, ама такова червено, дето е като изгорена купчина есенна шума. По попреминалата къна на косата, особено отстрани, избиваха ясни бели участъци - киши вечен летен сняг в усойните скални ниши из планините. Имаше големи очи и още по-големи морави сенки под тях - като белези от ударено, като симетрично двойно кръвонасядане. Очевидно беше понесла рани и умори от живеенето. На ушите й щракнати златни халкички като на вярно улично куче, което е обезпаразитено и кастрирано. Преминало Комисията на Живота. Или по-добре не - приличаше на добра и кротка крава, едновременно достолепна и предизвикваща снизходителни усмивки. Но и страхопочитание - че е там; че беше избрала да бъде там; че беше; че Е…
А мястото й положително не беше там и точно заради това тя беше най-впечатляващото присъствие в целия този бездушно цветен спектакъл, облян в светлините от неон на отсрещните офиси, мол и хотел. Коя беше тази жена? Откъде беше дошла? Къде живееше? Какво правеше тук? Защо работеше това? Въпросите напираха. Нямаше никаква логика тя - почти пеньоарената баба - да опъва бензиновия шланг в студа.
И не само. Остъргваше суграшицата от стъклата с нарочна шпакличка и прибираше подадените монети бакшиш от спътника на шофьора. Благодареше с деликатна усмивка и промълвяше вечерта да бъде лека. И захождаше към следваща кола или колонка с приплъзващи стъпки, все едно тъкмо е измила пода в дома си, но трябва да си вземе започнатия гоблен от кухничката.
Най-накрая от бензиностанцията излезе христоматийният й служител - юначен момчетия със сгушено в шубата лице. Двамата си казаха нещо и той на свой ред се разтропа около колонките. Сега до него, тя - дребничка и незначителна - изглеждаше още по-чужда на целия сюжет. Наистина бяха като майка и син.
Беше едновременно чужда на Света, и своя на Смисъла , и всичко това беше велико. Беше бележка под линия. Беше благодатен бъг в Системата. Насред този футуристичен и постмодерен джумбуш от светлини, картини и истории, тя беше метафора. Тя беше. Тя просто беше. Тя побеждаваше и пребъдваше.
Дойде и неговият ред. През седалката до себе си, той свали стъклото, което проплака като бебе. Тя леко се наведе и попита:
- Какво да бъде?
- Аз … ъъъ … заредих.
Отпраши с мръсна газ. Свистящият мраз от все още отворения прозорец го лъхна опомнящо. Погледна в огледалото за обратно виждане и за последен път я видя - посадена в пространството с маркуча в ръка, останала там неразбиращо и насмешливо.
И започна да се чуди защо изобщо спря на бензиностанцията, след като сутринта зареди до горе и все още имаше предостатъчно количество гориво в резервоара.
