ДЕТСКАТА СТАЯ
Подмина паркиран камион пред стълбите на храма. Отецът и възрастните клисарки тъкмо изваждаха вързопи с върбови клонки от каросерията за утрешния празник. Помисли си да се върне и да им помогне, но реши по-скоро да се прибере у дома.
Пусна битническия самар в коридора. Майка му, явно чула глухия удар, се появи от недрата на малкия апартамент, погледна го учудено и го прегърна. Беше си дошъл в родния град за уикенда, без да предупреди. Беше ранният следобед на Лазаровден.
Побърза да си отиде в стаята. Там се чувстваше защитен от полуделия свят. Там се връщаше в детството и в девството. Връщаше се в себе си. Имаше чувството, че често се прибира в малкото провинциално градче само заради времето в неговата стая - негова крепост, убежище и светая светих. Ето го бюрото на учебните бумаги, домашните от едно време и първите есета. Ето ги тихите томчета, наредени до стената. Мълчаливи сега, а тогава изказали целия свят под нощната лампа. Ето ги двете детски легла, сглобени на „Г”, на които спяха със сестра му. Когато го беше страх от тъмното, отиваше или между мама и татко в спалнята, или се сгушваше до кака тук. Сега вече не го беше страх от тъмното, а и на източната стена вместо плакатите на отбори и футболисти имаше няколко икони: на Христос в Гетсимания (Моление о чаше); на св. Йоан Предтеча от едноименната енория в града; и на св. Йоан Рилски от Рилския манастир, където със сестра му бяха кръстени преди четвърт век, в зората на демокрацията. Над всички беше дървеното Разпятие, който донесе от Йерусалим, с пръст, миро, тамян и маслинови стърготини от Светите земи във всеки от краищата. Най-свидните му светини, които нарочно положи тук, в детската си стая, макар че ги искаше по-често пред очите и молитвите си. Но тъкмо тук при детството и девството си бяха на мястото.
Майка му го извика за обяд в кухнята. Седнаха на масата.
- Къде е татко?
- Взе допълнителна смяна в завода. Какво да ти сложа да ядеш сега?! Да беше казал, че ще си идваш, щях да сготвя нещо постно.
- Каквото има, не се притеснявай.
Тя нареди няколко блюда пред него: настъргана ряпа, маслини и лучник.
- И така е супер - изломоти, докато нагъваше лакомо. Бодна си от сиренето.
- Ама нали постиш?
- Майче, християнството не е въпрос на бучка сирене или не. В смисъл, и това е, но не само. Всъщност е много повече.
- Какво е християнството?
- Не знам точно, но ми се струва, че е собствен път към Бога и общуване с Него, но всичко това живяно в лоното на Църквата.
- Да ти налея ли компот от ягоди?
- Налей ми.
Милите му родители, минаваха да запалят свещички за здраве и за Бог да прости на големи празници. Подготовката на козунаците и яйцата беше най-важното около Великден, защото такава била традицията. Хубава била тази традиция и трябвало да се спазва. Притесняваха се, че се черкува често, че ходи до Атон, че чете странни в техните очи книги. Само да не стане фанатик или по-лошо - монах, казваха. Не биваше да им се сърди, нали беше същият допреди няколко години. Дори им беше благодарен за светото Кръщение, което му бяха дарили още като малко дете, почти веднага след промените. Опитваше се да ги обича простичко и човешки, синовно, но, уви, редовно се караха.
След обяд излезе да се разходи. Обичаше да го прави, когато си идваше. Улицата, на която вече играеха непознати деца. “Neki Novi Klinci”*, както пееше Джордже Балашевич. Лостът за тупане на килими, който беше тяхната футболна врата. Реката, която прорязваше градеца. Неговата гимназия. Паметникът-Костница, около който пиеха бира. Домът на Културата, осветен в тъмното от красиви лампи. Видя се с приятели от онова време, които бяха останали тук, за да пазят спомените. Заедно отвориха още веднъж тази съкровищница.
Прибра се чак за вечеря. Влезе в детската стая и веднага регистрира ново учудващо присъствие, което мигновено го вбеси. В нишата между едно от леглата и източната стена беше сложено дървено сандъче, саксия някаква, с голямо зелено растение, което переше клони и закриваше иконите и Кръста. Те почти не се виждаха от него. Излезе обратно в коридора, за да търся отговорника за това. Щеше да я сгълчи жестоко.
Тогава закова на място поразен. Стоя няколко секунди така и премисляше нещата. Върна се, отвори вратата на детската стая и от касата погледа отново зеления сюжет вътре. Погледна си часовника, прекръсти се и отиде да намери майка си.
Тя слагаше масата.
- Майко, каква е тази огромна саксия в детската?
- Финиковата ми палма, защо?!
- Какво прави там?
- Ами просто я преместих от входната площадка на втория етаж. Май че пречи на Павлина и Стоян, като качват детската количка по стълбите.
- А кога я премести?
- Малко преди да си дойдеш, защо?
- Нищо, питам. А защо точно сега я премести?
- Не знам, пречи ли ти?!
- Не, не …
Тя отглеждаше всякакви цветя и растения на двете тераси, по первазите над радиаторите в стаите и дори във входа на блока.
Сега беше положила палмови клонки пред Христос и светиите Му. По църковно време вече беше Вход Господен в Йерусалим.
- Честит празник, мамо! - взе й чинията, която държеше, и я прегърна. Тя го гледаше неразбиращо, а той се усмихваше насреща ?.
——————
* В превод от сръбски: “някакви непознати деца”.
