НИЩО НЕ Е НАУЖКИМ

Христина Мачикян

НИЩО НЕ Е НАУЖКИМ

Знам, творецо на думи
със сърце като огън,
непребродени друми
да те спънат не могат.
Нищо не е наужким -
и смехът ти, и раните -
носиш в себе си чуждите
като свои товари.
Плачеш много дълбоко
под сърдечния огън,
там, където не могат
да налеят отрова
нито погледи тежки,
нито думи горчиви.
И откъсваш куплети
от огнището живо,
за да пламне искрица
и в най-сляпото тъмно.
Всяка дума е птица,
полетяла към стръмното,
че за тебе Твореца
отредил е по равно
и от тръни венеца,
и венеца от лаври.


ЗАЩОТО ВЯРА ЗНАЧИ СИЛА

Дали е поетично време?
Зад собствената си ограда,
един народ отдавна дреме
като декор на маскарада.
Безверието носи болка
и се удавя в старо вино,
докато истината коркова
тънее като дим в комина -
съвсем за малко, под сурдинка,
докато градусът го има.
Дрънчи последната стотинка
върху тезгяха на Родината.
Надеждите са като мощи
върху ронлив олтар от пясък.
В илюзии за светло бъдеще,
днес губи сетния си блясък,
но светят сълзите на майките,
преглътнали живот в разлъка.
А думите са все по-малко -
един народ, а колко мъка…
Но дяла стих след стих поетът
с длетото от куршум и свила
и раните му в рими светят.
Защото вяра значи сила.


ДОКАТО ЖИВИТЕ СЪС ВЯТЪРА ГОВОРЯТ

Изви се този вятър като шепот
в най-тихото на съботното пладне,
разсипа от зелените си шепи
черешови мъниста над оградите.
Наниза сладост и тъга по равно
по тънкото душевно петолиние,
та кротката им песен да остави
по дългия си път небесна линия -
далечна, като писък на авлига
и близка, като белега от спомен,
за тези, дето горе се прибират,
докато живите със вятъра говорят.


ШЕПОТ НА КОКИЧЕ

И тя разбра, че никак не е леко
да изчислиш щастливото си утре,
да извървиш най-вярната пътека…
Но можеш да откраднеш късче утрин,
бродирано небе със бели птици,
една въздишка с вкус на топло мляко,
поръсени със светъл смях зеници
и някой, който тихо да те чака.
Денят се плъзва като бистра капка
и по ръба на времето се стича…
И тя разбра, че всеки сняг се стапя,
за да възкръсне в шепот на кокиче.


ОБИЧАЛ ЛИ СИ НЯКОГА ТАКА

Обичал ли си някога така,
че сладка лудост в тебе да узрее,
една целувка да взриви света
и тишината да е пълна с Нея,
да те разплитат погледи и пръсти,
от теб самия да те разсъбличат,
от живият Й извор да възкръсваш,
по Нея като струя да потичаш,
да си реката, дето Я изпълва
и мостът, който свързва бреговете,
а Тя във теб дълбоко да покълва
с мощта на дъб и крехкостта на цвете,
да те засища, а да нямаш сита
и още повече да пожелаваш,
като светулка в теб да бъде скрита,
като стихия да те разпилява,
да си смирен, защото е огромна,
и по-голям - защото е любов,
да Я извайваш в святост на икона,
а Тя да е и грях, и благослов.


ВИДЯХ

Неочаквана нощ. С присмехулни очи
и луна, закачена накриво.
По перваза й рехаво скърцат щурци
и редят полунощни мотиви.

Като в черно-бял филм булевардът е ням
и блести под дъждовните кестени.
Композира нощта тихогласна поема
за среднощно небе и оркестър.

И вали… и вали… Топли живи следи
се изгубват в съня на тревите.
Който може да спи тази нощ - нека спи.
Аз видях как покълват звездите.


ЩЕ СЕ РОДИ ОТНОВО

Не вярвам във случайните неща.
Във жребият небрежен на Всемира.
Знам, писано е кой, с кого, кога
по пътя си се губи и намира.

И може да е страшно, че валят
порои, огорчения и думи,
но някъде сред тях растат крила
и се разлистват над дъжда куршумен.

Дълбаят язви скрити грехове,
молитвите настръхват от невяра,
но някой още има колене
да закрепи света с човешка вяра.

И зная, че в една прозрачна нощ,
дори безкръвен като къс олово,
дори продаден за последен грош,
светът прастар ще се роди отново.