Йоан Нечев

ЕДИНСТВЕНИЯТ ВЪПРОС

Обърнах се към Слънцето веднъж
и го попитах що е дъжд.

Дъждът попитах никне ли тревата,
а пък морето - сън ли е земята.

Една самотна птица спрях на път,
и я попитах що е кръстопът.

Как птиците през него преминават
и на земята хората защо остават…

Попитах тишината дали ще е сама,
ако соната на Шопен й подаря.

Попитах совите за нощните цветя,
дали се виждат под звездите на нощта…

Попитах Космоса дали не е измама.
Разпитах всички, и онез, които няма…

А исках да попитам само теб, любима:
„Ти сън ли си или те има?”

СЛЪНЧЕВА ОРБИТА

Тогава въздухът ще бъде друг.
Но няма и да го усетя.
Защото няма да съм тук,
а вече ще съм тръгнал към морето.

А ако не тръгна, все пак, към вълните,
ще се търкулна като стар петак,
сред другите петаци под звездите
и ти ще ме съзреш пред своя праг.

Ще ме повдигнеш като мъничка светулка
и с топлата си, галеща ръка
невъзвратимо ще ме пуснеш
в джоба си - да изплатя света…

БЕЗДНА

Някога, когато се събудя,
когато съм уверен,
че не спя
и не сънувам, че летя,
и няма небеса - да се изгубя,
и няма пропасти - да полетя,
и във очите ти
сълзите
са пресъхнали,
и всички бездни на света
са близки,
ще те попитам, мила,
дали това е да съм жив,
а топлината ти е оня сън,
който единствено е истински…

ДЕЖА ВЮ

Сутрин гъста е мъглата…
И това внезапно ми напомня
джунглата на Амазонка и Ла Плата.
И по течението тръгва лодка…

Спускам се по буйни водопади,
ослепен от шеметни дъги…
Качвам се на фантастични сгради.
Из океана гонят ме вълни.

Слънцето изгрява над Австралия.
И над залива на Сидни чайки викат.
Моята бяла яхта от България
сред прибоя се промъква тихо…

Колко близо е до нас светът!
Ето, пак ме вика оня вечен полет.
Пак ще тръгна, за да си остана тук.
И така ще отпътувам всяка пролет…

СЛЪНЦЕЯДЕЦЪТ

На Стефан Каламов

Сбогом, приятелю, ти реши се да тръгнеш към слънцето
в лятното утро по небесната стълба невидима.
Време е вече за птиците пак да са пътници,
а ти да погледнеш с очите им, където те има.

Ние сме тъжни, защото за смъртните няма почивка.
Дърпаме корена и разбъркваме вар за подслона си.
Ала седнем ли малко, върху ни дъждът ще плисне усмивката,
с която ни пращаш балсам за душите изронени.

Ние крачим със мравките, мъкнем багажа на времето.
Не забелязваме в клоните как тиктака часовникът тихо.
Но от слънцето призори твоите очи премрежени
взират се в нас и прогарят в душите ни стихове…

***

На Ж.

Искам да си мисля, че помниш онова море…
Първото небе за нас и гларусите диви.
Бе привечер в Крайморие, рибарското селце,
където се загубихме млади и щастливи.

За мене бе магия и още е така…
На плажа с ресторанта, троянската ракия.
Как пясъкът бе топъл и нежна бе нощта,
и сякаш под небето бяхме само ние…

Ти бе красива, Господи, като весталка!
Мълчахме…или пък си шепнехме, не помня.
Светът огромен бе, а ние в него - малки,
но бяхме най-щастливите бездомни…

Сега е утро,…но това е нова приказка.
Крайморие го няма, плажа, другото небе…
Но знаеш ли, аз мисля си наистина,
че всъщност не се върнахме от онова море…

АМИН

Как да хвърля фас в тревата, като зная, че една тревичка ще я заболи?
Видя ли край мене гладна котка, не мога да преглътна и троха дори.
Когато срещна някое осакатено куче, знам, че аз съм го осакатил.
Когато умира човек пред очите ми, знам, че аз съм го убил…

Прости ми, Господи!
Амин!