ИЗ “МОМЧИЛОВЦИ – ОБЩИНСКО УПРАВЛЕНИЕ – 1912-2007 Г.” (2009)

Костадин Вълнев

ПРЕДГОВОР

Патриотизмът има дълбоки корени в миналото на народа. Той започва от привързаността и любовта към родното огнище и е немислим без познаване историята на родното място.
Когато се рече “история”, все мислим, че трябва да отметнем времето – век, два или повече назад. С написаното в тази книга, аз ще те върна, драги читателю, деветдесет, четиридесет, та дори двадесет години в миналото. И колко малко са те, сравнени с изживените от човечеството години до днес! Но ако те отведа в село Горно Дерекьой (днес Момчиловци) в 1915 година, когато над 240 мъже зъзнат в окопите, а семействата им гладуват и се молят да се върнат живи и здрави от фронта, или те върна в 1920 година, когато в общинската канцелария, наречена “бейликя”, монтират невиждания дотогава телефон, а до старото хорище отваря кепенци първият кооперативен дюкян, именуван “шеркетя”; или отидем в по-близката 1952 година, когато електрика “кундисва” на мястото на газената лампа, а сетне те върна в днешните дни на телевизията и компютъра, ти ще се убедиш, че тия години са наистина една голяма история.
Рискът да се пише за по-близкото минало е изключително голям. Приживе момчиловският летописец свещ. Константин Канев казваше, че история се пише след като тя “умре” – сиреч стане много отколешна работа.
Но когато човек пламти в желанието си да покаже миналото, той не мисли дали ще “изгори”, защото големият мерак му дава кураж да се рови и разпалва жаравата на отколешните и по-близките събития, за да блеснат такива, каквито са били и както са съхранени в историческата памет.
Осъзнавам голямата отговорност за това, което съм описал, защото част от хората са не само съвременници, но и участници в събитията. Затова се стремях да проявявам добросъвестност и обективност при представяне на фактите и събитията. Стремях се да не подмина нещо важно и съществено, да не подценя някого за сметка на друг.
Какво е било и как се е променяло Момчиловци през годините във всичките му области на живота – за всичко това се разказва в следващите редове на книгата.
Придържал съм се към казаното от Николай Хайтов, че историята е история, когато центърът в нея е не събитието, а човекът. Затова всичко написано в книжовния ми труд, е свързано с хората, с тяхната съдба. Желанието ми е било да опиша делата на момчиловските люде в преуспяването и преобразяването на родното ни селище, да разкажа за всичко, което предизвиква радост и гордост от свършеното.
Старото Горно Дерекьой безвъзвратно си е отишло. Забравени са завинаги тесните, потънали в мрак и кал сокаци, сламените къщи, гладът и мизерията. Но има едно минало, което сме длъжни да помним и пазим. В него са съхранени събития, обичаи и традиции. И за това богато минало на Момчиловци се разказва в книгата.
Ако тя, драги читателю, те накара още повече да обичаш и милееш за миналото на родното си село, тогава мога да кажа, че добра работа съм свършил. Още нещо: ще бъда възнаграден за трудностите и усилията, които срещнах и преодолях в издирването и събирането на документите и писанията, затворени дълбоко в научните архиви, старите публикации и спомените, съхранени в паметта на хората.
Най-искрено и сърдечно изказвам своята благодарност към специалистите от Окръжния държавен архив и Регионалната научна библиотека “Николай Вранчев” гр. Смолян, местното читалище и местния етнографски музей. Признателност отправям и към десетките хора от селото, оказали ми съдействие в осветляването на голяма част от документалния и снимков материал.
Преобразено и подновено, днес Момчиловци е едно от най-красивите големи села в Родопите. “Посетителите – гости намират, че то е село картина. А за нас, то е “наше село”, рожба на труда ни” – казва нашият земляк доцент Стайко Кабасанов. И аз като един от нашето село ще се радвам, ако хората му приемат този мой труд като дар за обогатяване летописа на родното ни селище.

От автора


ГЛАВА ПЪРВА

ЗА ИМЕТО НА СЕЛОТО

Село Момчиловци е старо поселище. Историческите му корени са далеч в древността. Кога компактно се заселва и кой е основоположникът на това отколешно село засега не може да се подкрепи с исторически документи. Нито пък съществуват податки, които да насочват към определени следи.
Селото и землището му изобилстват с археологически находки, които ясно сочат, че тук има поселение още от праисторически времена. Видими следи оставят и траки и римляни. Във всички местности с южно изложение и такива в близост до вода, възникват поселища от различни периоди.
Намерените археологически находки като каменна чаша със столче, обчукани камъни и два глинени прешлена в местността Гарваница, сочат, че тук се намира и най-старото временно тракийско селище от края на бронзовата епоха (1000 години пр.н.е.)(1) И докато това халщатско тракийско селище от ранно желязната епоха (12-11 в.пр.Хр.) има краткотраен живот, то тези при параклисите “Св. Богородица” и “Св. Атанас”, съществуват през цялата желязна епоха.(2)
При обработката на могилите в м. Имането (3 км северно от селото) са открити фрагменти от керамични съдове и кости от конски скелет. Явно е, че тук е извършвано погребение, при което заедно с мъртвеца са заровени и убитите му коне. Този начин на погребение е типичен за тракийските племена.(3)
Високопланинските поселища са разположени на такова място, че снегът там и в селото едновременно се стопява през пролетта. Техни стари темели, изгнили железни сечива и гробове са намерени в местностите Имането, Ленища и Хаджицкото.
За съществуването на непрекъснат поселищен живот в землището и селото ни, говорят и други ценни находки. В местния музей е съхранен крак на идол – тракийско божество. На много места са намерени и съхранени златни монети от времето на византийския император Теодосий II. Налице е керамика – праисторическа, византийска и нейният заместител филджана.
Но как се заселва селището на това място и от кога датира не като махали и къшли, няма точни сведения и трудно може да се установи. Единствено безспорно може да се твърди, че първите заселници на селото са бежанци от Южна Тракия. Предполага се, че това са хора изтезавани, измъчвани и прогонени от асимилатора и в края на краищата те намират приют при юруците в горите на Родопите. Засегнати от първата вълна на масовото помохамеданчване (1520 г.), мнозина от тях намират закрила в родовото планинско средище на 78-ми юрушки оджак в планината “Ахматица”. Според местното предание това са трима братя българи от с. Баятли, Гюмюрджинско. Те са и първите овчари на юрука Дели Брахом, чийто айляци (летни паши) са разположени по билото от Рожен до Енихан. Големият брат основава Голямската махала, средният – Бакларската, а третият, който е куц – Куцинската махала.(4) Но засега няма писмени съобщения, които да потвърждават тази легенда.
У местните жители съществува предание, че селото се заселва втори път след средата на 17 век (1670-1700 г.), когато е най-усиленото и в най-големи размери помохамеданчване на християните в Южна Родопа.(5) Като негови основатели се сочат жителите на близкото село Райково. Непокорни и родолюбиви, за да запазят вярата си непокътната, неколцина райковци напускат родните си места и намират убежище в този потулен кът в горите на Родопа. Тук те откриват условия за развитие на животновъдството и отчасти на земеделието. Според преданието първият райковски заселник се нарича Вôлко. След бягството от помохамеданчване, той не пожелава да се върне в Райково, а остава там, където има къшла за добитък, при която по-късно си построява и колиба за постоянно жилище. Като потомци от първия заселник Вôлко, преданието сочи днешният род Вълкушинци.
Втората група райковски заселници, 13 семейства, идват от местността “Клечковци” – между селата Хасовица и Писаница. След някакво нещастие (мор или чума) те се принуждават да се изселят и вкупом се установяват при Вôлко. Построяват къшли и колиби около имотите си.(6) Впоследствие къшлите се обособяват в махала. Благоприятните условия създават и постоянен прилив от други пришълци. И така махалата нараства на около 80-90 къщи.
Разбира се, селото се разраства и с помощта на идващите тук нови заселници и от други родопски села. В средата на 18 век /1757-58 г./ устовски жители превръщат в ниви част от дерето на м. Могилата. Някои от тях, за да бъдат по-близо до имотите си, се заселват в землището и основават своя махала – Голямската.
Планината, със своите буйни и гъсти иглолистни гори, обширни пасища и студени извори, е дала основание първите обитатели да назоват селото със славянското име РУЕНОВО (руен – изобилен).
Косвено писмено доказателство за съществуването на селото под това име намираме в известния “Исторически бележник”, в който по повод на помохамеданчването на родопските българи е записано:
“В 1661 година Султан Мехмед IV издава заповед да потурчат българите от Кръстогорието. С огън и нож, турците успяха и потурчиха населението в селата Вйово /Виево/, Смолян, Влахово, Подвис и др. А селата Райково, Карлуково, Устово, Левочево, Пещера, Горно и Долно Руеново (Горно и Долно Дерекьой) оказаха съпротива на насилниците и запазиха вярата си”.(7)
До края на 15 век, първото столетие на османското присъствие на Балканите, в османо-турските документи имената на селищата са вписани със славянската им изговорна форма. Но в началото на 16-то столетие, за да затвърди своето господство и могъщество, империята турцизира българската топонимия.(8) Юруците изменят много стари имена на местности в Родопския край, като въвеждат турски названия. Турското име на селото Дерекьой също има юрушки произход. Дерекьой е сложна дума и се състои от две части “дере” – много позната дума и “кьой” – село. Точният му превод е “село в дере”. Обяснението за произхода на турското наименование трябва да се търси в топографската особеност на селището. Един поглед към селото от горния и долния му край ни убеждава, че то е разположено в дълбоко дере.
Има оскъдни документи за съществуването на селото под това турско име. Най-старият е този от 1676 година. В него се говори, че и “село Дерекьой е изпратило в Текирда 143 кила ечемик за нуждите на султанския военен поход”. Дали с това име Дерекьой е наричано тогава Момчиловци и Соколовци, които до 1934 година се наричат съответно Горно и Долно Дерекьой, не е указано в документа. Може да се предполага, че тогава тия две близки села са носили едно и също име, тъй като и броят на товарите ечемик отговарят приблизително на броя на къщите им – около 140-150. А толкова къщи само в едно село без съмнение не е имало. (В 1836 година в Горно Дерекьой има 80 домакинства)(9)
За да различават тези две малки села, турските чиновници ги наричат Укаръ Дерекьой (Горно) и Ашагъ Дерекьой (Долно).
В данъчния регистър на Ахъчелебийската кааза (околия) от 1842 година, където са дадени общите цифри за данъчното облагане на селата, Момчиловци е записано с турското име Дере – и – Кебир (Голямото Дере), а Соколовци – Дере – и – Сагър (Малкото Дере).(10)
Ксантийската митрополия официално води и пише двете съседни селища с имената: Магалос Дерес (село Голямо Дере) и Микрос Дерес (Малкото Дере).(11)
След 1867 година, когато се въвежда българското четмо и писмо в училището, името на селото се пише вече с български букви “Горно Дереке”, “Горно Дере”, “Дерекеву село”. В разговорния речник на хората се среща и името “Горна махала”.
Съгласно служебно писмо на Министерството на вътрешните работи от 14 юли 1924 година за преименуване на селата с български имена, Окръжното Пашмаклийско управление дава предложение, селото да се преименува на Горно Момчилово, а Соколовци – Долно Момчилово.(12) Общинският съвет не приема това име и на заседанието си от 30 декември 1924 година взема решение, селото да се преименува в Гълъбово.(13)
На проведеното след това общоселско събрание за допитване до населението, селяните изразяват несъгласие. Според чл.2 от тогавашния Закон за селските общини, никой не с в състояние, даже и Народното събрание да променя име на село, ако не се възприема от населението. Затова шест месеца по-късно, на 7 юли 1925 година, с протокол №8, Общинският съвет отменя решението си от месец декември 1924 година. Със същия протокол се предлага селото вместо Гълъбово да се преименува в Момчил.(14) Неизвестно по какви причини турското име Дерекьой на селото, а и тези на околните села, се запазват чак до 1932 година, когато отново се поставя въпроса за преименуване на селата с български имена.
В Министерството на вътрешните работи с образувана комисия от български учени – историци, географи и филолози, която изработва проект за “прекръщаване” чуждите имена на селата в Царството. Редакцията на сп. “Родопа” счита, че този въпрос е много важен, защото се поставя едно начало от вековно значение и поради това на страниците на списанието от 1 ноември 1932 година препечатва предложението на комисията. Целта е родопчани да се запознаят предварително с новите имена на селищата и изпратят своето мнение.
Комисията, като има предвид решението на Общинския съвет от 1925 година и предложението на чепеларския писател и общественик Васил Дечев, предлага селото ни да приеме името на легендарния Момчил юнак. Спазвайки книжовния стил, в новото име Момчил, комисията прибавя към него наставката – овци. Според доц. д-р Елена Каневска – Николова тази сложна наставка има единно лексикално значение – за притежание (-ов) и за означаване на представители на дадена общност (-ци). Пак според нея Момчиловци като нарицателно съществително име означава “следовници на Момчил”.
Византийският император Кантакузин, описвайки битката в местността “Перитор” в 1345 година, назовава момчиловата дружина с името “момчиловци”: “Стените на града не позволявали на турците да я заградят, нито пък момчиловци имали възможност да пробият обръча.”(15)
В тази неравна битка загива последният родопски управник и войвода – Момчил юнак. След неговата героична смърт името му се разнася по всички български земи. Населението го обезсмъртява с много епически песни и легенди. За да се помни и увековечи неговата храброст, съдба и слава, народът назовава села, градове и местности с героичното му име. Едно от тях е и село Момчиловци, което вече десетки години, с чест и гордост, носи името на легендарния владетел на Меропа /Смолянско/ – свободния Момчил.
По повод преименуването на селото видният университетски преподавател Иван Попниколов, родом от село Момчиловци, в сп. “Красногор” от 10 октомври 1934 година пише: “Споменът за Момчила е жив в душите на дерекьойци, закърмени от Беломорските води на неговото владение.”
От всичко записано и изложено до тук стигаме до логическия извод, че Момчиловци е селище от дълбока древност. В неговия район от далечни времена има човешки живот. При такъв голям период от време не може да се говори за непрекъснато битуване. Селото навярно е изчезвало и е възстановявано на сегашното или други места. Имало е старо, и по-старо селище, сгодно особено за скотовъдство с прекрасния пасбищен район, разположен около селото. Първото звучно славянско име Руеново иде от дълбока древност. Юруците го променят с турско – Дерекьой, а от 1934 година до днес селото носи българското име Момчиловци – символ на българския герой Момчил юнак.


ПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ И ЛИТЕРАТУРА

(1) КАНЕВ, Константин. Историята на село Момчиловци, Смолянско, С, 1975, с.15 Обратно в текста
(2) ПЕТРОВ, Петър. Родопите в Българската история, С.,1974, с. 14 Обратно в текста
(3) ДЖАМБОВ, Христо. Из далечното минало на село Момчиловци, – Родопска правда. С, 1958, бр.6 Обратно в текста
(4) КАНЕВ, Константин. Историята на село Момчиловци, Смолянско…, с. 40 Обратно в текста
(5) ДЕЧОВ, Васил. Миналото на село Чепеларе. Пловдив, 1978, с. 62 Обратно в текста
(6) ОДА Смолян ф. 743, оп.1, а.е. 4 Обратно в текста
(7) ПОПТОДОРОВ, Ан. Из миналото на Родопа – Родопски преглед, 1931,кн.1и2, с.12 Обратно в текста
(8) БАРБОВ, Стефан, Мария Манолова, Иван Ставракев. Левочево в миналото си. Историческа част. С, 1992, с.20 Обратно в текста
(9) КАВАЛОВ, Янтай. Миналото на село Момчиловци. – Родопски устрем, 1962, бр.57-56 Обратно в текста
(10) БЕЛЕЖКА на редакцията. Данъчен регистър на околия Ахъчелебийска. Родопи, 1984, кн.1, с. 16 Обратно в текста
(11) КАНЕВ, Константин. Историята на село Момчиловци, Смолянско…, с.44 Обратно в текста
(12) ОДА Смолян ф. 156 К, оп.1, а.е. 276 Обратно в текста
(13) Пак там Обратно в текста
(14) Пак там, а.е. 280 Обратно в текста
(15) ХАЙТОВ, Николай. Родопски властелини. С, 1983, с.57 Обратно в текста