ЛЪЧ

Георги Ангелов

ЛЪЧ

И се точи животът така
като бавно отиващ си спомен:
плясък тих на дълбока река,
вятър
лист подир лист
ни отронва.

А наоколо троскотът див
не от днес е поел във атака.
Аз му давах отпор и съм жив
в безвъздушното
лоно
на мрака.

И сега под небето съм спрял -
лай на кучета, кикот на сови
се разстила, в краката ми - кал,
но небето
остава
основа.


ARS POETICA

Поетът може да е беден
и черна злост да го вали.
Но той е възел, вик, агония
и непрестанно
го боли

сълзата. Вместо нас умира
по много пъти на листа.
Дуенде той е. Нерв. Феерия.
И глас,
дошъл
изпод пръстта.

Крилете му, за нас незрими,
погалват червей и звезда.
Не му завиждайте - заплаща
докрай
на дарбата
плода:

до кратер на вулкан живее
с готовността в незнаен час
да се превърне в топла пепел
за нас,
за някого
от нас.


***
Цяла нощ ги слушам -
звънки славеи
и злобни кучета.
Славеите
пеят
по дърветата.
Кучетата
лаят
по пресечките.
Те живеят
в два различни свята.
Но в света на хората
са редом.
О, човекославеи,
горко ви!


***
Не се променяш, не течеш,
селце на скръбните илоти.
В теб нищо не напомня, че
е съществувал Христо Ботев.

Едно и също - много пот
и много злоба притаена…
Сърцето къкри цял живот,
с ентропията примирено.

Тук като свещ ще се стопя,
а след това дано да могат
да ме кремират, да заспя -
достатъчно будувах в гроба.


БИТИЕ

Живея
в центъра
на камъка.

А можеше
и да ме
няма.

Умирам
в центъра
на камъка.

И себе си
сънувам
като жив.


***
Еничари със жест безсрамен,
незвани гости
купуват и продават в храма,
пред който проси
и пред вратите му мълча
в ръката с чаша.
За два живота гняв събра.
И се уплаши:
Христос не влезе със камшик,
суров, епичен.
Прехапа в тъмното език.
И сам взе бича.


ОВИДИЙ

Накрая той престана да изпраща
писма до самовлюбения Град.
Стоеше неподвижно край морето
и постепенно осъзна, че Рим
все някога го чакаше погибел
и варвари, подобни на онези,
с които вечер в кръчмата скучае.
И той пое с тояга обкована
към планината синя и спокойна -
далече от изгубения Рим,
но и от тези полудиви хора,
вторачени в оскъдния си къшей.
И шепнеха беззвучните му устни
към цялото море човешко:
„Сбогом!”


ОЦЕЛЕЛИТЕ

Гората е упойващо красива.
Зеленото се стели до безкрая.
Укриха се, спасиха се, почиват
след боя тежък
в този кът на рая.

Единият под нос повтаря нещо,
а вторият болярите ругае.
Мечтае третият за купа леща.
Четвъртият мълчи,
защото знае,

че е дошъл редът му да загине
все в някоя от следващите схватки.
Земя и небо няма да преминат,
звяр и природа
ще гo помнят кратко.

Кой век, коя година е? Небето
над тях е неподвижно-лъчезарно.
Хиляда триста и деветдесета?
Две хиляди
и някоя навярно?

Ще спят сега съвсем като пребити.
И вече е сънят им чист и объл.
Внезапен, тежък тропот на копита
над четата
надвисва като облак.

Зурна протяжна. И за миг след нея
запъпля рат незнайна и несметна.
Наблизо долу някъде чернеят
гърбове приведени
в полето.


КРЕПОСТ

И накрая - до смърт уморен -
ще ви махна с ръка от завоя:
стига вече със този рефрен
за самотния воин
и боя.

Осъзнавам го тихо и точно:
всеки залез кърви като цвят.
И ще свърши, тъй както започна -
с разделения сноп
на Кубрат.


***

От смазваща тъга и срам,
че е преминал във атака,
а се е оказал сам
човекът
без сълзи
заплаква.

Предателите ще умрат,
но не сега, а в друга вечност.
А днес
така
самотен път
се вие зад гърба
далече.

Потта
избърсва
със ръкав.
И чува как реката блика,
а в свода
тъмно-пепеляв
гласът на мъртвите
го вика.


В ОСЕМ РЕДА

Аз съм син на държава, която отдавна я няма
и към дива робия отново полека пълзи.
Усойни въздишки чертаят вървежа й само
и с жалко проблейване кретат овце и кози.

Дълбоката пропаст, невидима, вече ги чака
в края на пътя им - неотвратима наглед…
И вече разбирам защо Христо Ботев е плакал
и скръбната тайна на всеки, роден за поет.