ИЗ ЮЖНИТЕ РОДОПИ (КСАНТИЙСКО). ПО СТЪПКИТЕ НА ПАТРИАРХ КИРИЛ 65 ГОДИНИ ПО-КЪСНО

(ПЪТЕПИС)

Георги Митринов

От средата на 80-те години на ХХ век датират първите ми публикации, свързани с южнородопското българско население в Ксантийско и Гюмюрджинско. В тях направих първите си опити да опиша българоезичните села в тези райони, по данни от публикации на родоповеда Ст. Н. Шишков, на патриарх Кирил и др. (Ст. Н. Шишков, Из Беломорската равнина (пътни бележки). Пловдив, 1907; П. Кирил. Българомохамедански села в Южни Родопи. С., 1960). Разбира се, правех справки и от други публикувани материали (В. Трайков. Названията на българските селища под гръцка власт. С., 1948; Л. Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918). Но още тогава ми беше ясно, че данните, които използвам, са от втора ръка и трудно може да се приеме тяхната достоверност. От тогава и се породи желанието ми да посетя тоя край на българското езиково землище, за да добия непосредствени впечатления за населението му, но все не се появяваше сгоден случай. Междувременно в средата на 90-те години на ХХ век в Гърция започнаха да се публикуват изследвания, посветени на южнородопското българоезично население, на неговия език, обичаи и др. Въпреки трудностите, още в края на 90-те години успях да се сдобия с някои от тези скъпоструващи издания и да започна работа по изследване на южнородопското говорно богатство. Появиха се първите ми публикации на тази тема в български издания, в които изнесох материал от южнородопските български говори, главно по данни от речника на П. Теохаридис (Теохаридис, П. Помахцку-урумцку лексико. Тессалоники, 1996). Постепенно разширявах тематиката, докато накрая завърших един обобщаващ труд като планова задача в Института за български език “Южнородопските български говори” (над 200 с.). Не е знайно кога и дали въобще ще види бял свят. Но това не ми стигаше. Въпреки многобройните ми опити чрез фондации да отида в Гърция с изследователска задача, все не се получаваше. Тия наши фондации като “Отворено общество”, “СЕГА” и др. финансираха проекти, но за работа по показване и доказване на другост, а не на приобщеност на българите мохамедани към българския народ по етнографски особености. Но стара истина е, че който много желае нещо и се стреми към постигането му, той най-после го получава. А и времената сега са други. През 80-те години на миналия век бе трудно да стигнеш до гранични села в наша територия, камо ли да пробиеш от юг. От гръцка страна достъпът до граничните райони, населени с българоезично население, също е бил ограничен. А сега вече духат други ветрове. Свободно можеш да отидеш до тези гранични райони, поне от наша страна. Така накрая се появи възможност да се организира експедиция в Южните Родопи (Ксантийско и Гюмюрджинско). Близо 65 години след знаменателната обиколка през 40-те години на ХХ век на патриарх Кирил из Южните Родопи, ми се отдаваше възможност да осъществя една от големите си мечти. Какво по-хубаво от това!

Пътуването бе повече от интересно. Придружителите ми, родопчани, щяха да ме чакат с лека кола в гр. Гоце Делчев, а до там аз трябваше да се придвижа с автобус, който тръгваше от София към 10 ч. сутринта и пристигаше на крайната спирка към 14 ч. В София автобусът се напълни, като се поразтовари чак в Благоевград, но от там пак го напълниха пътници. До Симитли пътят е нормален, някъде и доста добър, но от там към Предела и Разлог започват мъките. Навярно във връзка с разрастването на новия ни зимен курорт Банско, пътят се реконструира, та е истинска мъка преминаването на тази отсечка, може би защото се работи на широк фронт. А природата си е природа, особено Пирин със снежните си върхове (беше средата на април). Разлог, административен център на района, но занемарен, със стари схлупени къщи, далеч отстъпва на буйно растящото Банско. Но навсякъде се набива в очи прословутата българска разхвърляност: купища боклуци, занемарени сгради и т.н. А пътят до Гоце Делчев е почти дупка до дупка, с малки новоасфалтирани участъци. Но пък табели, че по еди какъв си европейски проект се реконструира пътят, т.е. се кърпи, постоянно ни напомнят, че може би нещо тръгва да се променя. Ето го накрая и Гоце Делчев с автогарата и щъкащите около нея групи българи мохамедани с характерно облекло, особено жените. Дочуваше се и характерна диалектна реч. Видях наблизо едно стройно, хубаво момиче с красиво лице и облечено в едни яркочервени шалвари, които носеше с едно сякаш предизвикателно достойнство. То бе следвано от по-стар мъж с традиционното таке на главата. Такива шалвари не срещнах по-късно никъде, дори в Ксантийско! Има пак с какво да сме първи де, дори и в тая насока.
Срещнахме се със спътниците ми, настаних се в колата и потеглихме на път. Съвсем скоро стигнахме, пак по не много хубава пътна настилка, до КПП Илинден и прословутия тунел, копан от гърците, за да спасят популацията на двойка кафяви мечки. По пътя почти не срещнахме коли, може би защото беше делничен ден. В интерес на истината от Банско до границата срещнахме една единствена гръцка кола. На каква ли цена гръцкият шофьор се бе решил да си троши колата по нашите лоши пътища? На българския пост пред нас имаше една извехтяла Жигула с българска регистрация, в посърнал червен цвят и пълнеж от мургави пасажери. Там минахме без да ни спират. Въпросният тунел си е по-скоро просека на пътя с покрив отгоре. Защо ли хитрите гърци са се занимавали толкова с нея? За две мечки ли? Или за да ни покажат, че тая работа с отварянето на границата така лесно не става и че това отваряне има своята цена? На гръцкия пост мургавите ни сънародници, натъпкали добре купето на Жигулата, бяха бързо пуснати, а нас, по-белите, ни проверяваха и ни разпитваха на английски къде сме тръгнали. Накрая минахме. На няколко километра по-надолу видяхме спряла българската лека кола от социалистическо време и до нея насядали цигани, а около тях по многобройните разхвърляни боклуци личеше, че са яли, може би и друг път. Сега пък почиваха, наслаждавайки се сред боклуците (в естествена среда) на китната природа. Далеч по-надолу видяхме други цигани с подобно возило, които събираха желязо от боклуци край пътя. Иначе шосето е хубаво, да ти е драго да караш. Пътят е осеян с параклиси и още по-малки места за палене на свещи с надписи на гръцки език. Скоро след границата се навлиза в някогашното българско село Зърнево, сега наречено от гърците Като Неврокопион (Долен Неврокоп). Селото е в китна котловинка, по чиито краища, оградени от стръмни планински склонове, са се сгушили други селца. Красиво е. Мисля си дали е оцеляло българоезично население днес по къщите на тия селца, окичени с гръцки байряци. Но сега задачата ни е друга. Следва стръмно изкачване след котловинката и после спускане, все на юг. А дали точно тия високи баири не са увековечени в хубавата българска народна песен с текст:

“Дуйни ми, ляйни, бял вятер,
постопи бяли снягуве.
Стори ми потьчек да минам
нах Драма, нах касабона…”

По южния склон срещаме табела, насочваща към някогашното българско село Волак. Значи сме близо и до поречието на р. Места. После по-надолу, в малка котловинка, навлязохме в селище с гръцко име Просоцани, т.е. нашият Просечен – малко кокетно градче, оградено от околните планински склонове със селца в китна, раззеленена долина. Красива гледка. Покривите на къщите са в наш стил, наклонени и с керемиди. А обърнеш ли се на север, красиви планински хребети, скални отвеси, забили се в небето, те карат задълго да ги съзерцаваш. И тъй неусетно се озоваваме пред гр. Драма. Тук вече личи друг почерк в строителството. Покривите на сградите са хоризонтални. Самите сгради са ниски. Няма много високи блокове. Малко, спретнато, а и чисто градче. Никъде в него и околностите му не се виждаха следи от всякакъв вид отпадъци, поне по улиците, по които минахме. Мислех си къде ли е била някогашната драмска чаршия с множеството български занаятчийски дюкяни? Спомних си и мнението на любимия ми родопски уйко, който като запасняк през 40-те години на ХХ век бе овършал цялото Беломорие и от всички градчета там най-лоши впечатления имаше от Драма. Така и не разбрах защо. Имало кални улици, схлупени къщурки. Тогава може би, но сега!
Тук му е мястото да спомена, че преди и след Драма, по пътя срещахме табели с надпис, че се предлагат за продан картофи от Като Неврокопион, т.е. от Долно Неврокоп – гръцко название на някогашното българско село Зърнево. И това продължи чак до Ксантийско, където би трябвало да е картофеното южнородопско царство. Също както и тук със смилянския боб, който се произвежда в цялото Среднородопие, но се свързва само с името на с. Смилян, Смолянско. Дето викат хората “име да не ти излезе”. Не е забравена и прочутата драмска ракия, увековечена в една класическа българска градска песен: “Ако зажалиш някой ден за драмска ракия…”. Днес драмската ракия с общогръцко название “ципури” (гръцко τσίπουρο ракия), се пие чак вдън гори южнородопски, на самата българска граница. А ципури, доколкото схванах, бе и домашната им сливова ракия, предлагана по стар балкански обичай “под рафта” в кръчмите. Мили родни картинки. Все пак нямахме време да разгледаме града, че бързахме за други места. Но самият град и околните природни забележителности (високи планини с островърхи зъбери) си заслужават вниманието.

Скоро Драма остана зад гърба ни и ние се отправихме към древната столица на цар Филип Македонски – Филипи. В ранния следобед бяхме там. Археологическият комплекс представлява разкрити останки от града, както разкопките при Плиска, които са отделени от шосето с телена ограда. Навярно трябва да платиш такса, за да влезеш през телената ограда. Но ние решихме, по стар български обичай, да се порадваме на античните остатъци и пасящите между тях овце през оградата. От другата страна има височина, в чийто източен край е разположен амфитеатър. До него има благоустроен съвременен парк с поддържани сгради, паркинги и тревни площи. Наоколо нямаше спряла нито една кола на посетители. Странно мъртвило бе обзело тоя комплекс, из чиято тучна трева се забелязваше да щъка само един градинар. По-преди, през телената ограда откъм склона, се забелязваше и килията на апостол Павел, преминал като християнски мисионер и през тези земи. Взирах се през телената ограда към разкопките и запазените части от зидове, каменни блокове и др. и си мислех къде ли е била поставена онази каменна колона с надписа на българския хан Пресиян, в който за пръв път се споменава за племето смоляни. Това название, макар и съвсем хипотетично, може да се свърже със селищното име Смилян в Среднородопието. А доколко бяха запазени останки от античната епоха, след като на някои камъни ясно личаха изсечени кръстове, свързани с разпространението на християнската религия, ми бе трудно да установя. И други мисли ми навяваха тези разкопки. Къде-къде по-величествени са разкритите руини на древния тракийски град Перперикон в околностите на гр. Кърджали например! Но това е друга тема.
Скоро след древния град Филипи пътят ни изведе до широко рекламираната в Гърция Виа Егнатия, новата магистрала, свързваща Солун с Александропулис (някогашния Дедеагач). Магистралата минава високо горе, а отдолу проблясва Бялото море, което гърците държат да наричат Егейско. Пък то си е нашето топло Бяло море, от което и днес подухва топлият бял вятер към суровите бърчини на Среднородопието. Векове наред към неговите плодоносни полета са се стремели родопчани със своите стада през дългите родопски зими. Неговите градчета са подслонявали родопските занаятчии и търговци почти целогодишно. Много родопчани са се преселвали в Беломорието, за да търсят по-добро препитание, но дали са оставали българи след това или са се претопявали в гръцкото море от бивши сънародници, устремили се към мечтата си за по-добър живот? Ето го и о-в Тасос с главния си град, носещ някогашно име Волгарон. Красота!
Постепенно пътят се снишава и се отправя в посока Ксанти, при срещата на последните спускове на планината с полето. Скоро пресичаме и р. Места, малко преди да се влее в Бяло море. Неусетно, всред последователни взирания към морето и планината, се озоваваме пред гр. Ксанти или Скеча, както са го знаели нашите деди с турското му име. Една част от града с индустриалната зона е в полето, а другата е с накацали по стръмните планински склонове от двете страни на ксантийската река къщи. В равнинната част къщите са по гръцки образец, но нагоре са си с нашенски, с наклонени покриви и керемиди. Като ги погледнеш отгоре, къщите сякаш са разположени една върху друга, като стъпала на стълба. Улиците из тая част на града са тесни сокаци, обградени с високи зидове на дворове и къщи, боядисани в бяло. Дворовете са подредени и обкичени с много цветя. Над централната част на града е разположена Ахрян махле или населената главно с родопчани, говорещи местния български диалект. Но това е само вкъщи и между близки и приятели. Излезе ли от къщи тоя родопчанин, слезе ли в централната част, на чаршията, където работи (в магазин, гостилница и др.), вече заговаря на турски. Някои така усърдно се опитват да говорят на турски като ги заговориш на български, че чак като видят че не могат да се разберат, проговарят на родния си език. А иначе в централната част на града, около часовниковата кула, има кафенета, където се събират родопчани и си говорят помежду си часове наред пред чаша кафе на роден родопски диалект. С тях винаги можеш да се разбереш на нашия си език, без те да се преправят на турци. Общуват си свободно на родния диалект, без да се притесняват от нищо. Изчел доста за създадения в Ксанти “помашки език”, реших да видя има ли литература на тоя език в местните книжарници. Книжарките гъркини любезно ме отпращаха с отговор че нямат такава литература. Потърсих при вестникопродавците “Газета помацки”, вестник, издаван през 90-те години на ХХ век в града (притежавам копие от един брой), но и такъв вестник не открих. Дори на места ме отпращаха с неприязнени погледи. Чак после си обясних всичко. Един гръцки колега ми беше казал още преди няколко години, че тази работа със създаването на “помашки език” е отмряла с падането от власт на партията поддръжник на такива промени – Нова демокрация. Спечелилата противникова партия ПАСОК прекъснала всякаква работа в тая насока. Но в града се издава отдавна, без да е спрян, вестник на турски език, предназначен за местните помаци, озаглавен “Заман”. Брой от него, наред с други турски вестници, видях на бюрото и на местен българоезичен родопчанин, зъболекар. Когато завършил медицина в Турция и се върнал в родния си град, местните власти не му позволили да практикува професията си. Тогава провел гладна стачка в центъра на града – нещо нечувано дотогава – и властите се принудили да му разрешат да упражнява професията си. Знае се, че турският консул му е помогнал. Въобще местните българоезични родопчани са благодарни на Турция, че ги е спасила от гръцки издевателства. Затова са приели да се обучават децата им на турски език в училищата, наред с гръцки, като са пренебрегнали родния си български език. За някои от тях е грях да не се учи турски език. А децата им забравят родния български диалект. Тук и да се запита човек къде е активната българска политика по тоя въпрос, нищо не може да си отговори. Под носа на Гърция и на България около 30000 оцелели до днес българоезични мюсюлмани в Гърция доброволно се потурчват, главно поради активната турска политика по този въпрос. А според потърпевшите българоезични, тяхното турчеене е свързано с това, че Турция ги защитава. И ако всичко върви така, след близо 50-100 г. българоезичните родопски мюсюлмани направо ще изчезнат. Та и сега в Ксанти има родопчани, които говорят вече само турски и гръцки. Колко е мила срещата с такъв човек, планинец, добър, хрисим, с който се общува или на оскъден турски, примесен с гръцки и активно участие на ръцете, или с мълчание. Седиш на чаша кафе и съзерцаваш тоя планинец, чиито деди са се преселили в града и мислиш колко слаб е българският ген тук, сред гръцкото и турското море. Той с всички свои добродетели, наследени от дедите му, вече се прелива в друга народност и дава облика й с тези свои изконни добродетели. На времето обвинявахме Т. Живков и комунистите, че се отричат от българите в Егейска Македония и Тракия. Сега, след толкова политически промени, пак чамови глави правят политиката ни за българите в Северна Гърция. На практика България се е отказала от това население там. Е, как да се българее тогава то? А и на практика днес то не съществува. В Егейска Македония всички днес са “славяноезични” или “македонци”, а в Тракия – турци. Така ми го каза и един местен българоезичен родопчанин: “Врить българете ф Серес станаха гърце, пак врить пумацине ф Ксанти станаха турце”. И за жалост никой български политик не носи вина за това. Националните доктрини на съседните ни държави са насочени към борба за спечелване едва ли не на всеки отделен човек, а ние цели малцинства сме отписали. Какво да искаш от такава държава? А някой беше споменал че идат пак избори и трябва пак да се избират чамови глави, които да “работят за България”. Може би по-точно е, че те “изработват” България. Каквито и да дойдат на власт, все не вършат работа. Така стигнахме до куриозите от преди десетина години цели села от българска територия, населени с българско население, да подават молба до гръцката държава за гражданство. Не знам това, да ходиш все със свалени до колената гащи в балканската турска баня, българска орисия ли да го нарека или карма. Но не, ако погледнем назад в историята, все пак сме показвали на останалите (та и на съседите си), че имаме достойно място сред тях. Ала сега сякаш всичко се е свело до някакви сълзливи спомени, към които ни тласкат новите съвременни балкански реалности. Колко наивистично на тоя фон звучи типично българският призив, приет от българските тракийски дружества като техен девиз и изписван по всякакви транспаранти на тракийските събори, дори и на тези, посветени на унищожението на българското тракийско население от турските башибозуци и гръцките четници през 1903, 1913, 1922-3 г., “Не забравяй, но не отмъщавай”! Какво и на кого доказваме с него днес? И в Турция и в Гърция продължава да се отстоява позицията за изконните гръцки и турски Източна и Западна Тракия. В тая работа са впрегнати научни и държавни институции, обществени организации, а ние активно продължаваме, мълчейки, да не забравяме. Колко ли смешни сме в очите на нашите съседи?
Иначе турският вестник за помаците е пълен с материали за местното население. Родови срещи на изселени цели села в Турция, материали за днешни злободневни теми и т.н. Къде е българският вестник? Мога да позная от първи път, че там никога няма да има такъв, защото нямаме и политика по тоя въпрос. Неслучайно в очите на гърците ние българите сме за съжаление, даже не за презрение, като едно време. Като се затюхка някой грък колко бедни и зле облечени били хората в българските черкви, които е видял с очите си, и а-ха да заплаче, ти слушаш и мълчиш.
А иначе историята си е история, особено езиковата. Махалата по склоновете, източно от р. Чая, се назовава Самоков махале. Как това име от домашен български произход е оцеляло до днес след гръцкото и турско силно политическо и езиково влияние, един Господ знае. Но то е факт. И само то ли? Та всички имена на села са си старите в речта на техните жители. А какво да кажем за запазените до днес селищни имена с български произход като Синиково, Люлка, Братанково, Широка поляна, Пашувик, Вълканово, Стаматоско и др.? Но ще стигнем и до тях. А иначе има и родопчани, съхранили всички ония добродетели на нашите предци: гостоприемство, дружелюбие и т.н. Носител на тези качества е и митичният Сали, работил дълги години като дърводелец в центъра на града. Види ли кола с български регистрационен номер, ще посрещне хората, ще ги нагости, разведе и изпрати по живо, по здраво. Някои кани и вкъщи да преспят. И си говори на български. Корените са си корени. Но днес и неговата работилничка вече е преместена на края на града и няма кой любезно да ни посреща и изпраща.
За Ксанти може да се пише много, но нас ни чака път, нагоре, вдън гори южнородопски. А градецът със своето минало и настояще чака своите български изследователи. Из улиците нагоре пътят се изкачва по стръмните последни родопски склонове и скоро се озоваваме на самия край на града, сред гора. Покрай пътя има разположени ресторантчета и навярно хотелчета. Красиво е. Спираме за последно да разгледаме Ксанти, легнал в краката ни, заедно с равнината чак до морето. Под нас са първите къщи и един от спътниците ни, потомък на жители на с. Габрово, Ксантийско, се чуди къде ли е била дядовата му къща. Знае, че е някъде наоколо. Виждат се Ахрян махле и Самоков махле с джамиите и черквите им. Тук, погледнато отгоре, двата свята, християнски и мюсюлмански, съжителстват в една завидна хармония. Докога ли? Продължаваме нагоре. Пътят плавно се изкачва по течението на Ксантийската река. Вече сме в планината. По високите била започват да се виждат накацали къщички, навярно на наши хора. Скоро стигаме до първия разклон. В ляво е старият път за с. Еникьой, Ксантийско (дн. гр. Ставруполис) и Драма. Ние продължаваме нагоре. Тъй като бързаме да си осигурим спането, не спираме в селата по пътя, но намаляме скоростта, да ги разгледаме в движение, доколкото е възможно. Първото село по тоя път е Долап хан. Явно, то е по-ново, защото патриарх Кирил в знаменателната си книга “Български мохамедански селища в Южни Родопи” (С., 1960) не го споменава. Разположено е по течението на Ксантийската река. Има доста магазини, струпани коли по пътя. Доста неугледно е. При няколкодневните си обиколки често преминавахме през него. Заговаряхме хора в хлебарницата, където си купувахме фурунски хляб за 2 евро. Те говореха на местен диалект, но веднага започваха да ни разпитват какви сме и ако сме помаци дали сме мислюмане, че е грях да не сме и т.н. Така един потомък на неделинец, оженил се тук през 40-те години на ХХ в., направо ни нахока, че не сме истински мюсюлмани. Тука срещнахме и една бизнес дама, около 40 годишна, роднина на наш спътник. Докато я чакахме да поговорим, тя около 15 минути говори на турски по бизнес дела, седнала на бюрото си в магазина, току до пътя. От слабата й фигура и волевото й лице лъхаше респект. Накрая разговорът свърши. Тя заговори на хубав родопски диалект, но на третото изречение влезе момче с поръчка за стока: “Метьу рече да му дадеш десеть торби чументу…”. А отговорът беше лаконичен: “Да даде итус ики йус евро”. Пред нея на масата имаше разгърнат турски вестник “Заман”, предназначен за помаците в Ксантийско и Гюмюрджинско. Опита се роднината й да я заговори за вестника с цена 0,50 евро, но тя делово ни го подари, прекъсвайки за секунда започнатия нов телефонен разговор. Алъш-вериш, какво да правиш! Неволно се замислих какво ли представлява мъжът на тая бизнес дама и дали е под чехъл тук, в тоя патриархален свят. А как иначе се живее с такава жена командар?

Скоро стигнахме до с Мустафчево с гръцко име Мики. Новото село е разположено току до пътя, а старото се крие в гънките на дерето, вливащо се в реката. От тук пътят почва да се изкачва до високо било, от където има разклон за други наши села, след което следва спускане към средищното село Шехин. И за това село ще разкажа по-после. На самия негов край е разклонът на пътя за Рудозем и за Луджата. Продължаваме по баира нагоре към Луджата. На един завой виждаме чешма и спираме. Водата не е много хубава, но я има. Пием. Наоколо са разхвърляни боклуци: изсипани трици с чували, остатъци от опаковки на храни, шишета, кутии от консерви. Мила родна картинка. И това показва, че вече сме си “у дома”. По-късно забелязахме по върбалаците на местните неголеми реки накацали парцали, изхвърлени на някое селско сметище край тях и повлечени при прииждането им. И това го има у нас. Но все пак тук е къде по-чисто. Изкачваме се на баира и започва стръмничко спускане към долината на Менковската река. Отгоре се разкрива широка панорама навътре, в българска територия. Вижда се чак телевизионната кула над с. Звездел, Крумовградско. Е, иначе надолу вече има хубава букова гора. Току в началото на долинката е разположено Горна Луджа (Ано Терме). След няколко минути по равния път следва Средна Луджа (Месес Терме) и накрая идва Долна Луджа (Като Терме). Тук има повече административни сгради и хотелчета, отколкото къщи на село. Слизаме и някои от нас се отправят към местната администрация, където бързо-бързо сме уредени със стаи в новопостроено хотелче. В селото има много минерални извори: за ревматизъм, за хемороиди, за краста и др. Някои са хванати, някои – не. Така си текат. Местните се опитват да развиват курорт, но не знам дали скоро това ще стане. Та селото е на две крачки от границата. Ако скоро я отворят, златоградчани ще продължат прекъснатата традиция след поставянето на новата граница, да идват на бани в Луджата. Това е и бъдещето на разположеното навътре в планината хубаво курортно място. Една от първите ни работи е да идем да се изкъпем в “българската” баня. Старата сграда, днес порутена, е строена през 40-те години на ХХ век. Сега вътре има басейн, но обстановката не е приятна, та сме в басейн отвън, обграден примитивно с ламаринена ограда. В средата от тръба, стърчаща над басейна, се излива силна струя гореща вода. Няма къде да оставиш дрехите си, нито да седнеш, но това не ни спира. А след дългия път, да се отпуснеш в басейн с минерална вода, си е истинско удоволствие. Още е април и няма други посетители. Навалицата била през лятото. Сега е тихо и спокойно.
Веднага идвалите и преди мои спътници установяват връзка със стари познайници. Включвам се и аз. Говорим си спокойно на местен родопски диалект. Вечерта в местната кръчма се събираме с приятели да се видим. Помещението е огромно, като нашите селски ресторанти от социалистическо време, и празно. Затова пък нажизат турска музика с маанета и хвърлящи страстни гюбеци доста позакръглени кадъни от екрана на качения високо в ъгъла телевизор. Един от мойте спътници раздава дискове с родопска народна музика. Веднага пускат родопска музика, “да са разтъжат”, както споделят местните. През следващите дни и на други места раздавахме дискове и навсякъде ги приемаха с благодарност. Тези пък, които бяха получили преди време дискове, ни уверяваха, че редовно ги слушат. Едни старчета от китното село Демерджик споделяха как случайно преди време в някакво забутано дюкянче в Ксанти открили дискове с родопска народна музика и си купили веднага.
Масата е отрупана с ядене и пиене, а приказката е сладка. Разговорът се върти около общите приятели и роднини, отварянето на границата при връх Костадин, икономическото положение в двете съседни държави и др. Стоим до късно, пък приказката край няма. Не липсват и изненади. Така както си приказваме, човек, седящ сам на съседната маса, се обръща към нас с молба някой да му напише болгарцкуну алфавито, т.е. българската азбука. Веднага сядам при него и захващаме един дълъг разговор с моя любознателен събеседник, който се оказва че е от с. Мустафчево. Речта му е попримесена с гърцизми (главно терминология от обществено-политическия живот) и турцизми, които днес не са характерни за речта на нашите българи мохамедани. Написвам му азбуката, питам го за много думи и въпреки общия ресторантски шум, успяваме да се наговорим или поне да си кажем някои неща, та дори и щекотливи масаля.
Сутринта е вълшебна. Тихо е. Никакъв шум не се чува. Гората се е разлиснала. Времето е слънчево, приятно за разходки. Решаваме с моите събеседници да идем до с. Сареле, на две крачки от границата. Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Изкачва се по стръмните южни склонове на билото, продължение на Каба чука на запад. След доста изкачване стигаме на една равнишка, където от асфалтовия път се отклонява летаф черен път по посока на българската граница. Отсреща се вижда и Костадин (едноименната местност с възстановен параклис “Св. Св. Константин и Елена”), където трябва да се изгради бъдещият граничен пункт между Златоград и Луджата. Гледката от височината е прекрасна. И от тук се вижда телевизионната кула над с. Звездел, Крумовградско. На разклончето има чешма с течаща вода. Спътниците ми са любопитни дали гърците работят по разширението на пътя и решаваме да повървим по него. Виждат се набити колчета, но – толкова. А и един гръцки трактор беше оставен да почива на пътя. Минахме през две по-големи дерета, които бяха отнесени от поройни води. Може би умишлено гърците не поставят тръби на тия места, а направо засипват с пръст трасето, та когато завалят дъждове, то да е непроходимо. А и от тези дерета нататък нищо не е пипнато по пътя. Моите спътници бяха разочаровани, защото знаеха, че от българска страна се работи и в момента по разширението на трасето. На самия път срещнахме коза с току-що родило се яре. На връщане викнахме на мяркащите се из келявия дъбак козари и те благодарейки ни отидоха да си ги приберат. Споменатата чешма се захранваше с вода от маркуч, който бе вкопан в земята по протежение на пътя. На едно място маркучът излизаше от земята и пресичаше огромно дълбоко дере, висейки във въздуха. Стигайки на другия край на дерето, той продължаваше да се вие по пътя до майката, в близост до българската граница. По-късно научихме, че тая вода е прекарана “за хаир” от козар, който има имоти в района. Козарят бе дребно съсухрено старче. Оказа се собственик на намерената от нас коза. В знак на благодарност после ни подари на всеки по найлонов пакуль какао, завързан отгоре с канап. Сигурно има и гърци, които правят чешми за хаир! Но само наш баирски чиляк ше си даде толкова изеть, та да стори хаир. Да оставим разноските му за купуване на дългия над километър маркуч.
Връщаме се до колата и потегляме нагоре към Сареле. Стръмното изкачване продължава. Почти на самия връх се виждат гръцки постройки от времето, когато границата се охраняваше от двете страни. Сега те пустеят. След късо спускане се озоваваме в малкото селце Сареле или Саръ яр по турски. Въпреки че селото е на доста високо място, вода дал Господ. От няколкото чешми покрай дерето тече студена вода на силни струи. Тук-там се виждат хора по градините и стръмните сокаци. Кафене няма. Магазинът е затворен. Селцето е обречено. Както разбираме от събеседничките ни, възрастни майка и дъщеря, всички работят по Ксанти и другаде. А гледката е прекрасна. Сякаш в краката ни е целият ксантийски ахрянлък. Виждат се в далечината селца и махалички, накацали по безбройните ридове. По-възрастната ни събеседничка, близо 80-годишна баба, с умиление си спомня как е ходила в Деридере на меже, когато е била отворена границата. Обяснява ни как едно време сарелци излизали горе на високата равнишка, наричана от тях Пулената и там си правели веселби. От там се виждало Аламовце, село, от което според някои се е роило Сареле. Събеседничката ни обстойно ни обяснява за Деридере от 40-те години на ХХ век; за общите срещи на Пулената, когато е била отворена границата; за близките си; за селото и някогашният му поминък. Хвали се, че е пълно с дренки и къпини тук, та чак от Ксанти идват да си наберат. Времето неусетно тече, а ние имаме и други планове. Вземаме си саздраве с жените и си тръгваме.
Село Менково отстои на около 5-8 км от Луджата, надолу по течението на Менковска ряка. Селото е с белосани къщи, повечето в стар стил, и тесни сокаци. До тук стига широк асфалтиран път. Менковци са известни с тесните си роднински връзки с даръдерци, датиращи от 40-те години на ХХ век, а и от преди това. Въпреки миграцията и отдалечеността му от Ксанти, то продължава да живее. Има две кръчми, две кафенета. Менковци работят в администрацията на Луджата и държат местната кръчма. Занимават се все още се с отглеждане на тютюн, главно поради липса на друго препитание. Спътниците ми имат доста приятели, а някои от тях и роднини в Менково. Каниха ни на гости и ние отидохме една вечер. Накрая намерихме домакините в една малка и опушена кръчма. Веднага събраха маси и направихме обща софра. Напълни се с яденета и алкохолни и безалкохолни пиенета. Приятелите ни бяха около нас, а на две-три маси в единия ъгъл се бяха отделили други и ни наблюдаваха пиейки. От телевизора, качен на поставка над нашия ъгъл, се разнасяше на висок тон турска музика и знойни кадъни с пищни тумбаци и гърди мятаха впечатляващи гюбеци. Хората си гледаха турска телевизия. По някое време попитах няма ли нещо родопско, та само турско пускат. Веднага от отсрещния ъгъл се обадиха да спрат турското като съм искал родопско, та да видят какво родопско знам. Бяха хора на възраст. Аз бях готов да запея, но моите спътници решиха да замажат работата. Отсреща святкаха интересни погледи. Подмятаха си какво ги очаква като се отвори границата и дойдат нашите хора. Съвсем на място един от спътниците ми по-късно обобщи, че тия ще ги оправят само ония, младите, с късите полички и по-свободните обноски, които ще дойдат след отваряне на границата.
Един от странните искрящи погледи го запомних. Веднъж, като пътувахме от Шехин за Луджата, се отбихме на една крайпътна чешма да хапнем. По едно време при нас спря моторист. Като свали каската, се оказа че беше със същата разчорлена коса и див, остър поглед от менковската кръчма. Заговорих го, но той отговаряше на турски. Заядохме го с другите, че знае нашия език, но той отричаше. Тогава го заговорих на развален турски. Оказа се, че е турчин от близкото до Менково турско село Курчелар. Но миграцията и това село изяла и хората му се преселили в с. Айваджик, в близост до с. Кетенлик. Имало едно-две семейства горе. Все пак събеседникът ми по неволя спомена че има и наша жилка – роднинска връзка със с. Кушла: “Бен вар уйко Кушлада” (Аз имам вуйчо в Кушла). Обясняваше, че е ходил по границата да пасе добитък чак срещу Дрангово. Предложихме му храна. Отказа с категоричен рязък жест на ръката. Толкова първичен и див беше нашият събеседник, в чиито вени течеше и наша кръв. Но той си беше жив турчин, ала и някак по-различен. Чак след време възрастен златоградчанин ми обясни че това село е било черкезко, та съм имал възможност и с местен черкезин да се запозная. Така и чрез смесени бракове навътре в планината, а не само в турската приполска яка, българският етнос се е претапял в турски векове наред. Но все пак той спря при нас. Какво го накара? Може би кръвта, която, както казват, вода не става? Див, див, но тоя наш съсед се спря да пообщува с нас на пътя, според своите разбирания за общуване. Запита ме: “Сен даскал?” (Ти учител ли си?) Отговорих: “Йок ба, бен газетеджи” (Не бе, аз съм вестникар), но той, уверен в знанията си, твърдо заключи: “Йок. Сен даскал, о газетежи” (Не, ти си даскал, той е вестникар), като сочеше уверено спътника ми, главен редактор на “Златоградски вестник”. Тук му е мястото да спомена и за нашия вестникар. В Менково и Луджата много хора го познаваха. Бе завързал връзки с шехинци. Дори угурлийци се хвалеха, че ги е снимал. Ходил беше до Жуванци надолу и къде ли не още. Така той бе прехвърлил един мост за общуване между еднокръвните братя от двете страни на границата, далеч преди да е дошло времето за такова общуване. Бе изпълнен с енергия в това откривателство на нови приятели и се радваше като дете на всяко ново запознанство. Познаваше лично например стачкувалия ксантийски българоезичен зъболекар и ме заведе при него. Бюрото му бе пълно с турски вестници, но той си общуваше на родопски диалект. Все пак забелязах уважение в отношението му към златоградския вестникар. А за нашия вестникар можем да обобщим, че той се явява първият наш посланик в Ксантийско.

На другия ден, след къпане в българската баня и хапване, яхваме колата и се отправяме на път. Стигаме до разклона на с. Шахин и потегляме нагоре, по пътя за Рудозем. В първото село Алмалъ спираме да търсим хляб. Патриарх Кирил го описва като много бедно село през 40-те години на ХХ век. Сега то е средищно и доста голямо. Влизаме в един магазин и питаме за хляб ут фурун, а две нашенки, убибабулени с кърпи, ни насочват към друг магазин с фурун (фурна). Там намираме една каматна млада нивеста със светско облекло, но като я питаме по родопски, не отговаря. Сетихме се, че е гъркиня, та заговорихме на развален гръцки да питаме за псоми ут фурун (хляб от местна фурна). Тука на помощ ни се притече едно симпатично старче и ни поведе към местната фурна. Междувременно, докато ни водеше към магазина с фурна, ни поразпита какви сме и откъде сме, пък и накъде вървим, и веднага си предложи услугите да ни покаже пътя за селото, към което отива – Козлуджа. Седнахме в колата и потеглихме. Старчето заговори на старинен местен говор, но взе да превключва и на турски език. Питаме го има ли гърци в селото му. Отговаря че няма. А на въпроса дали има турци, отговаря че турците са те, българоезичните му жители. И после пак започва да говори на турски. Обяснява, че на всички в селото дипломите им са турски, че имат турски учител, който работи по цял ден, пък урумцкен даскалос си фтесвал още на обед. Междувременно взе да проличава, че няма желание да се появи в наша компания насред село, но ние заупорствахме да го закараме. Скоро навлязохме в селото, разположено на стръмен склон. Центърът е тесен, пълен с коли, спрени и в съседните много тесни сокаци. Още като спряхме, и старчето изрипна от колата, взе си саздраве и се шмугна в близкия сокак, навярно уплашено от желанието ни да го снимаме. Поогледахме се. Покрай нас минаваха деца с бели плетени шапчици на главите. Всички говореха на турски. И възрастните бяха с такива бели шапчици и говореха на турски. Подозрителността в погледите им се утрояваше щом чуеха поздрава ни “Добар день”. Подминаваха ни с каменни физиономии. Дори една група мъже и жени, разговарящи в един двор до пътя, замлъкна при нашия поздрав. Видя се и полицай, препасан с колани, накичен с палки и пистолети да пресича площада в посока на колата ни. Може би щяхме да намерим да разговаряме все пак с някого, но из центъра с гръм и трясък се движеха бетоновози, та шумът беше невъобразим. Не успяхме да разговаряме с никого в това село. Тръгнахме си с подтиснато настроение от там. Тук за пръв път се сблъскахме с жестоката истина за турцизацията на нашите братя българоезични мюсюлмани. За такава турцизация споменава в книгата си патриарх Кирил, но за селата в Гюмюрджинско и то по данни от 40-те години на ХХ век. А за селата в Ксантийско той не споменава такива факти. Замислих се какво ли е станало с турчеещите се в средата на миналия век помаци в Гюмюрджинско днес? Дали въобще си спомнят нещо за българоезичното си минало! Редно е да се каже, че тая турцизация е резултат от гръцката политика към местното българоезично население и от престъпното бездействие на българските политици по тоя въпрос. Не ми се мисли какъв ще е етническият облик на това село след 50 години например. А интересно е, че гърците нищо не правят. Поне видимо са оставили работата на самотек. Хитрите гърци с тяхната винаги премерена политика, способна да ги изкара от всякакъв батак? Но дали все пак те са вдигнали ръце от силната турска инвазия чак в Ксантийско? Съмнявам се. Все времето ще покаже. А патриарх Кирил толкова топонимия от български произход и показваща християнското минало на местното население е изброил. Интересно днес дали съществува тая топонимия? Кого да питаш, а и да питаш дали ще ти отговори или може и някоя кавга да си отнесеш!
Потеглихме към съседното село Демерджик, последно по пътя преди границата с България, на връх Еледжик. Още на подстъпите към селото (пътят за него се отклонява почти на водосбора на реката, идваща от селото, и тази, идваща от връх Елидже, по чието течение се вие непипнатият за оправяне път към границата) бяхме очаровани от природните красоти в околностите му. Над него, по протежението на самата граница на запад, има такива красиви скали, които предлагат прекрасни условия за алпинизъм. Местните жители обясниха, че там идват алпинисти от цяла Гърция. След стръмно изкачване се оказваме на полегат склон, на който е разположено селото. На площада на селцето сме и се отправяме към кафенето там. Посрещат ни двама местни възрастни и разговорът започва. След Козлуджа сякаш попадаме в друг свят. Домакините ни са гостоприемни, приветливи, зажаднели за приказка. Оказва се, че единият е местният ходжа. Любезно ни поканват на чаша кафе. И тук тичат деца от близкото училище, но говорят на местен български диалект. Старците споделят, че врить младине са набили ф Скече и надолу, т.е. че миграцията е опразнила селото. Тютюнопроизводството вече се изоставя. Но все пак има деца. Споделят, че децата учат в средищните села Шехин, Гьокче бунар, Мустафчево и дори в Ксанти, и с автобуси си ги докарват следобед. Хвалят се, че ловят българска телевизия: Канал 3, ТВ СКАТ, но споделят, че като слушат, не всичко разбират. А защо тези телевизии, излъчващи и натам, да нямат кратки предавания на родопски диалект? Хората ще ги слушат още повече и най-важното: ще ги разбират. Между другото, по високите южнородопски бърчини, току до с. Долап хан, се ловят сигналите на българските радиостанции Хоризонт и Дарик радио, но в долинките, където предимно са разположени селцата – не. Хубаво ще е и тия радиостанции да имат програми за това българско население, но затова е нужна и действаща българска национална политика по отношение на местното българоезично население. Така може да се направи опит да се приобщава то към своите езикови корени. Народната музика я слушат с удоволствие и дори са си набавили диск с родопска народна музика чак от Ксанти. Питат за положението у нас. Хората са жадни да научат нещо повече. Скептично са настроени към скорошно отваряне на границата, но отсега знаят за условията на властите – да се влиза по 20 км навътре в двете посоки. Интересно как ще се спазва това? Накрая дори ни дават нещо за из път (сокове и сладкиши). Трябва да се отбележи, че в нито едно село, където бяхме поканени на кафе, не ни позволиха да плащаме. След тая радушна среща, която ни се щеше да няма край, потеглихме надолу. Едва сега забелязахме красивите скалисти места и по пътя, под селото – чудесно място за туризъм.
Следвайки напътствията на любезните ни домакини, се отправихме към с. Пашевик. Но преди това ни предстоеше още едно удоволствие, да посетим село Вълканово. Когато спряхме в центъра на селото, сякаш някакво мъртвило го бе обзело. Тръгнахме да се разстопим по пустите тесни асфалтирани сокаци и скоро стигнахме до двама старци, чиято къща бе точно под джамията. Заговорихме ги и разговорът се завърза. Заоплакваха се от болести и други диньоски бална, а най-вече от това, че китното селце си отива. Миграцията така го е опразнила, че останалите хора са една шепа. А е на такова хубаво място, на една равнишка, и с такъв изглед е във всички посоки! Неслучайно един от събеседниците ми сподели за някакъв доктор грък, обикалящ навсякъде, как казал на вълкановци, че такова село с такива природни дадености не е срещал по цяла Гърция. Говорим на тесните сокаци. Тука дори вече и кафене няма в селото. Затова пък зажаднелите за приказка старци са приятни събеседници. Скоро намираме и обща тема – ловуването. Авджиите нашироко ни обясняваха как се срещат с колегите си оттатък границата и заедно ловуват към Златоградско и Рудоземско. Но като че ли не ловът е основното в техните разкази, а срещите с хората оттатък границата, общите мохабети. Някои се сещат за роднини от близките села в българска територия. В двора на една друга къща възрастен вълкановец стяга пчелни кошери за сина, живеещ в Ксанти, който от работа няма време да се погрижи за кошерите. И той говори за сина си, авджия, как ходи на аф отвъд границата и се познава с големи людье. В разговора се включва и бащата на събеседника, служил в българската армия през 40-те години на ХХ век. Колко много спомени има събрани в едно човешко битие. Заговаряме за занаяти и поминък. Обясняват ни, че под селото има каменни въглища, които преди време местните добивали, а сега са изоставили вече недоходния опит за препитание. Обясняват, че агупте (ковачи) имало напреш в Алмалъ, Шехин, Синиково и Менково. А се знае, че селата с агупте са по-авелски. Освен това и тука ни направиха забележка, че не се наричат тия занаятчии агупте, защото се сърдят, ами им викат мастуре. Но нали специалистите във всички занаяти са майстори? Та такова е положението и при нас. Разговаряйки неусетно се озоваваме сред цяла група хора, дошли да поговорят с гостите. Чуват се високи гласове, надвикващи пуснатата от една лека кола родопска народна музика. Барем пет пъти ма пурукаха доде се откъсна от интересните си събеседници и се кача в колата. Саздраве, приветливо Вълканово, запазило и българското си име. Дано са лаха мейдань пак да те посетим.

От с. Вълканово пътят се въззема нагоре, по стръмните северни склонове на един рид. Навлизаме в млади гори, дори иглолистни, но скоро се изкачваме на билото и под нас се показва село Пашувик. Далеч напред, в южна посока, се открива едно море от стръмни ярове и била, долинки и дерета, места ту голи, ту обрасли. Все едно гледаш долината на Неделинска река от връх Св. Илия на юг. Навлизаме в селото и спираме на центъра, който е широк и още незастроен изцяло. Дори на част от незастроеното място има склад за строителни материали. Пред местното кафене и около него гъмжи от стари хора. Виждат се и такива с особени чалми със златист цвят на цилиндричната част. До едни такива хора се спирам и завързвам разговор. А те, едни светли, синеоки, благоразположени, сякаш само чакат да ги заговори някой. Естествено завързваме разговора около мюслюманлъка и странните им шапки. Те обясняват че са хаджии и надълго и нашироко разправят за пътя си до Мека и т.н. Тук недоброто знаене да броят по български изиграва лоша шега на хаджиите, които обявяват, че едно ходене до Мека струва към 2 милиона евро. После се сещаме, че става въпрос за около 2000 евро. Но явно, не всичко е в шапките, защото след това един хаджия от Шехин доста добре го обясни, че ако работата е в шапките, то той да си е сложил по-голяма чалма от тези на пашувишките хаджии. Работата е да носиш добро в сърцето си и да правиш само добро. Тогава си истински мюсюлманин, заключи той. А някои от симпатичните старчета бяха ходили на екскурзия в България, та разказваха и за това. Скоро бяхме поканени от групата по масите на кафенето, където беше седнал и ходжата, та и там се разговорихме. Не знам как го приемат местните, но да имаш разговорлив ходжа шегаджия е истинско удоволствие. Такива са поне част от старите местни ходжи. Тук едва ли може да става сравнение с младите, завършили духовно образование в Турция имами, които ходят с костюми и бели плетени шапчици, а в отношенията с околните са хладно учтиви. Разликата е очебийна. А иначе животът си тече. Улиците на селцето са пълни с мотопеди, карани от млади момчета, та дори и от момичета, облечени с дълги тъмни връхни дрехи. Тука за пръв път видяхме да се разхождат свободно по улиците и момичета, облечени изцяло в светско облекло, та и с доста къси полички. А приятният разговор с разговорливи събеседници сякаш няма край, но времето тече.
Тръгваме си от Пашувик и заслизаме по пътя, следващ гънките на стръмно спускащото се към долината на Ксантийската река било. Така съвсем скоро се озоваваме в горния край на голямото средищно село Гьокче бунар, назовавано от населението в околните села Кечи бунар. Всъщност селото се е разпростряло върху стръмните южни спускове на билото, на което е разположено по-горе и с. Пашувик. Срещаме на пътя група хора на средна възраст и слизаме от колата да завържем разговор. Говорът им е доста по-архаичен от тоя на старците в Демерджик, Вълканово, Пашувик. Между другото и на други места речта на по-младите е доста по-архаична, в сравнение с тази на възрастните. Може би възрастните пред нас се докарваха, че говорят като нас, или пък защото повечето бяха ходили в България и имаха преки впечатления от речта на събратята им отсам границата. Но имаше и такива, които не бяха ходили в България. Събеседниците ни са прями и пределно откровени. Разправят, че не се обичат много с шахинци. Дори не им давали жени за бракове. Относно скорошното отваряне на границата споделят, че е по-добре да не я отварят, защото вече били си изпатили от гости крадци и лъжци. Бедните. Те са усетили слабото ухапване, но не знаят какво ги чака като запъплят купища наши цигани и авантюристи, готови на всичко за лесна печалба. Дано това да не става, защото ще намразят покрай тая паплач и останалите български граждани. Иначе мохабетът е изпъстрен с остри шеги, които развеселяват всички. И тук масово хората се отказват от отглеждане на тютюн. Не му виждат файдата на тютюнджийството, но като няма друг поминък? От тоя горен край на селото се разкрива разкошна гледка на север и на юг из безкрайното родопско море от ридове и падини. Не слязохме в центъра на селото, което оставихме за друг път, а се спуснахме надолу към централния път за Ксанти. Спирахме на два-три пъти да се опитаме да снимаме селото, но то така се е скътало по южните склонове на идващото от Пашувик било, че все не се откриваше хубава гледка. Накрая го загубихме съвсем от поглед в гънките на пътя, който скоро ни доведе до неговия по-голям събрат, водещ за Ксанти. Редно е да отбележим, че в това българоезично село има гръцка казарма.
Мустафчево, както споменахме и по-горе, се дели на старо и ново, като новото е досами главния път, а старото се гуши след завоя на дерето. И то е на склон, с тесни сокаци и нагъчени една в друга къщи. Спираме на центъра и влизаме в хладно, неугледно кафене, което е празно. Кафеджията е на средна възраст. Черпи ни кафе и се разговаряме, като няколко пъти ни казва, че с политика не се занимава. Споделя, че е ходил в България. Относно “помашкия език” твърди, че няма такъв език. Отвън влизат деца, които говорят на местен диалект. Кафеджията ни обяснява, че същия ден ще има сватба на двама местни млади, та да сме останели да видим помашка сватба. Изкушението е голямо, но времето ни притиска и трябва да вървим. Дано някога и цялостни етнографски изследвания да можем да провеждаме тук. Но засега това е невъзможно. Пита ни къде ще спим и казва с половин уста, че има хотел над кафенето. Но като заразпитвахме за цената и условията, изглежда се уплаши, та смутолеви, че сега не приема мусефире (гости). Въпреки търговския интерес, местните все още се страхуват да общуват открито с братя по кръв от българските Родопи. Ненадейно в кафенето влезе местният ходжа, приятен, разговорлив човек. Той веднага заяде кафеджията че е политикан, а оня взе да се оправдава, че вече не се занимава с политика. Явно нещо е изпатил от тая политика, та така не я обича, но не става ясно какво точно се е случило. Обясниха ни подробно как да идем до с. Кетенлик. Взехме си довиждане и колата се запромъква по тесните мустафченски сокаци нагоре. После изкачването продължава по стръмни голи баири, за да се озове на един склон, по който се е пръснало с. Кетенлик, и то с тесни сокаци и сгъчени, боядисани в бяло къщи. Спираме на тесния център и както обикновено се отправяме към местното кафене. А там попадаме на един бъбривко, зажаднял за приказка. Като разбира че сме от България, сякаш някаква енергия се отприщва в него и като започва да приказва, та край няма. И все на пословици и поговорки го избива. Явно тука господ е с нас. Но изведнъж се появява дребно човече на около 30-35 години, което подкачено от един от нас да поговори на “помацки” сърдито ни обяснява, че не му трябва тоя език, оти никъде му ни ворши рабута. Обяснява набързо, че е работил в Германия и Холандия. След това казва по едно две изречения на различни западни езици и започва една тирада на оскъден немски, примесен с родопски диалект. Така можеше да се чуят изрази като: Их арбайте дорт, оти беше зер гут. “Аз работя там , защото беше много добре”. “И като затъртаниса, та врить забурихме де сме и закина сме фляли в кафеньона. Не можахме да го накараме да спре. Навярно защото беше зажаднял да поговори на немски или за да ни покаже колко много знае, направи това словесно излияние, което може да стане предмет на научно изследване. Все пак приказливият старец успя да вземе накрая думата, след като пишман немецът бе извикан по някакви важни дела отвън. Междувременно приказливецът успя да се осведоми дали там, откъдето идваме, има свестни зъболекари и взе предвидливо адресите ни, за да дойде да си оправя зъбите. По време на тирадите си няколко пъти изтъкваше, че такъв като него никъде няма да найдим, толкова приказлив и пълен с умни приказки. Хубавото беше, че човекът си приказваше на звучен родопски диалект, нещо, което някои негови събратя не предпочитаха и дори открито отхвърляха. Но пък категорично отказа да го снимаме. Явно се страхуваше.
Село Шехин е разположено до самия път за Елидже и Рудозем, както и до разклона му за с. Луджа и Менково. Всъщност пътят минава покрай селото, през гробищата. Старците още помнят, че там са били погребани загиналите немски войници и офицери при преминаването на немската армия през тоя район, по време на Втората световна война. После, през 70-те години на миналия век, от Германия дошли и прибрали костите на погребаните воини. Малко над самия разклон, по пътя за Луджата, още стърчи стар бункер – паметник на едно друго, макар и близко нам, историческо време. Сега гробищата са само мюсюлмански, а бункерът стърчи тревясал досами пътя. До самия разклон в края на селото е разположен полицейски пункт. Може би мястото му е установено още от времето, когато са се проверявали строго документите на всеки преминаващ към границата и обратно. Сега времената са други и само гръцкият байряк се вее самотно пред подобната на фургон сграда. Селото, както и останалите местни родопски села, е с тесни сокаци, от двете страни на които са се изправили белосани къщи. То е средищно за българоезичните села в района. Има голямо училище, има дори стадион. Когато отидохме, много коли се стягаха за път. Имаше и полицейски коли. Притеснихме се от тая бъркотия и движение на хора. После се оказа, че местният футболен отбор пътувал за Ксанти, където трябвало да играе с градски отбор. А многото леки коли били за местни запалянковци, решили да подкрепят отбора си в Ксанти. Селото е разположено в малка котловинка, през която протича шехинската река. Тъй като по време на партизанското движение населението на повечето села в региона се е било прибрало в това село, тук има и заселници от различни села. Въпреки това си е запазен местният говор с употреба на характерното за Среднородопието широко о /ô/. Думат си людете на родопски диалект, общуват си на родния език, без да демонстрират силно влечение към турския език. Е, сигурно и тука го има това влечение, но ние не попаднахме на негови отявлени поддръжници. Събеседникът ни, роднина на един от моите спътници, бе тъй сладкодумен. Хем разказва, хем ни разпитва откъде сме, какво сме. Синът му има голям ресторант с лятна и зимна част от двете страни на пътя за с. Синиково или крайбрежната улица на селото. Из тесните шехински улички постоянно пъплят мотопеди, управлявани от млади хора. Старите предпочитат придвижването пеша или с коли. За това село се знае, че има обичай: ако момичето, което се вози отзад на мотопеда, е годеница, то може да седне с разкрачени крака зад мотопедиста. Ако то не е годеница, ще стои настрани с прибрани крака. Един приятел, посетил Ксанти преди време, ми разказваше как група шехинци отишли на гости в с. Вълканово и на трапезата поискали да им донесат благу, т.е. нещо сладко за ядене. А гостоприемните им домакини били възмутени, защото за тях благу значело жени за секс или самият секс!

По течението на реката, през една долина с ниви от двете страни, върви пътят от с. Шехин за с. Синиково. Малко преди с. Синиково някой е построил чешма с голям навес, а над чучура е поставил надпис с текст на турски и изписани имена. Някой друг обаче е замазал с черна боя надписа. Около чешмата пак са разхвърляни боклуци, остатъци от храна, дрехи и др., вече позната картинка. Скоро пътят стига до голям мост над реката, която тук вече е доста широка, а навярно и дълбока, и удобна за риболов. Малко по-надолу от моста е водосборът на синиковската и шехинската река. Навлизаме по течението на синиковската река и скоро се озоваваме в селото. То поразително наподобява нашите села с къщи, пръснати от двете страни на реката покрай улиците, които са широки. В центъра му има голяма сграда като нашите търговски обекти, включващи кафе, ресторант, магазини и др. На една от терасите е пълно с хора, насядали по масите. Джамията е разположена от другата страна на реката и до нея водят два моста, единият от които е с опънати отгоре метални конструкции. Красив е. Разглеждаме отвън джамията, чиито двор е заключен, и тръгваме нагоре по крайбрежната улица. Над улицата са дворовете на къщите, а в горния край на дворовете са самите къщи. В един двор виждаме мъж, който копае градината си. Поздравяваме го и той идва при нас. Завързваме разговор. Човекът, на възраст към 60 години, подпрян на лопатата, ни заразпитва любопитно какви сме, що сме. Говорът му е като този на шехинци. Питаме го за околните села, а той ни казва, че там почти вече не живеят хора. Миграцията и тук е повлякла свойта метла. Скоро човекът приключва приказката с нас, като обяснява, че го чака работа, и ние тръгваме да търсим други събеседници. По пътя се задава млада, стройна жена с дълга, тъмна връхна дреха и бяла кърпа на красивото лице. Поздравяваме я и, противно на очакванията ни, тя заговаря с нас. Обяснява ни къде е пътят за другите села и махали, а също че все още има хора в тия селища. Но скоро отзад се доближава по-възрастна жена, облечена по същия начин и я заразпитва какви сме и т.н. Младата започва да обяснява, а ние си вземаме довиждане и продължаваме напред, за да не й създаваме проблеми. На идване, при влизане в селото, забелязах един говедар да извършва своята мюсюлманска молитва досами пътя. Въобще и не помислих да спирам. На връщане той вече беше приключил и кротко седеше на същото място. Реших да опитам да го заговоря. Човекът веднага заговори, но говореше така високо, та се наложи да скривам диктофона зад себе си. Той говореше, крещейки. Навярно беше глух. Заобяснява ми за семейството си, за селото, за имотите си, за Аллах. Но ми направи впечатление как като разбра че съм от Родопите в българска територия възкликна: “А, начи си болгарин”. Аз го провокирах, като му казах, че съм помак, а той отговори: “Хо бе, болгарин”. Говорихме доста с моя събеседник и научих много за него. И той, както и други наши братя по кръв, не пропусна да се похвали, че ще получава пенсия, което гръцката държава отскоро е въвела тук. Не пропусна да се осведоми имаме ли си джамии, къде ще спя вечерта и т.н. Като получи отговори на тия въпроси, той ме изпрати по живо, по здраво. Синиково през 40-те години на ХХ век е било средищно село – община, към която се е включвало дори с. Угурли, наред със с. Полисково и множество махали. Тук, както описва патриарх Кирил, е бил жив споменът за бешбеците – участниците в карнавалните игри през есента, които обикаляли къщите в селата и получавали дарове от селскостопанската продукция, давани им от всяка къща (Патриарх Кирил, Българомохамедански села в Южни Родопи. С., 1960: 29, 56).
За с. Исьорен много бях чел и слушал. И в с. Еникьой, Ксантийско един оцелял до днес българин, потомък на гъркомани, ни разказваше какви хубави хора били исьоренци от централното село и от околните махали, гостоприемни, добронамерени. Тръгнахме с прекалено големи очаквания към това село. Беше петък, джумая гюн. Най-напред срещнахме един млад дървар, чийто говор беше много старинен. Но след две-три изречения той си тръгна. Ние минахме през с. Саднювица, някогашна махала на Исьорен, а днес село, причислено административно към с. Долап хан, и по едни голи бърчини, осеяни с много сипеи, се озовахме в Исьорен. А там не стига, че всички мъже бяха на джамия, ами имаше и пожар в една къща от централната част. Гръцки пожарни коли маневрираха покрай пожарникари и техните съоръжения. Намерихме група жени, насядали на пейка на една странична улица. Отначало като ги наближихме млъкнаха, а после на зададените им въпроси започнаха да отговарят вкупом, една през друга. Насочиха ни към прословутия местен рибарник, където и приготвяли рибни ястия. Имало и стара воденица. Истината беше, че там имало стар мост на реката, под махала Стаматоско, в камъните на който бил изсечен кръст. Още в началото на тоя разговор жените, сякаш по команда, бързо се разпръснаха, а ние се върнахме обратно. Спуснахме се надолу по главния път. С изненада установихме, че на края на селото има християнски параклис. Един наш събеседник в Чай махле сподели, че това било “каурска рабута”. Пътят надолу бе в ремонт. Изграждаха бетонни подпорни стени по голите сипеи, отнесли пътното платно. На места, по подпорните стени над пътя, имаше изписани графити на местен диалект с турска графика, но нямаше как да се заснемат. Долу рибарникът бе затворен, навярно защото собствениците му били на джамия в Исьорен. Отсреща на стръмния баир се виждаха махалите Стаматоско и Теотоку, до които пътят е черен. Асфалтът продължава до Чай махле, където намерихме събеседник. Той наричаше Исьорен село, т.е. на чаймахленци селото, в изрази като “Ше варве на село”. Бе остро настроен против българите мохамедани в България, че не били мюсюлмани и т.н. Спореше с нас, но ние го изтърпяхме заради интересния му диалект. Възмутен беше, че не се турчеем и че не учим турски, защото Турция тях ги спасила от гърците. Аз му отговорих, че Турция нас не ни е спасявала, а един негов съселянин го убеждаваше, че при нас положението е друго. На моя въпрос защо не учат децата им “помацки”, той ми отговори, че не им трябва. Говореше с нотки на презрителност за българи мохамедани, дошли от България да работят “без пари” в селото, да пасат овце за 20 евро на ден. Опитвахме се да му разясняваме какво е положението в България, но той не схващаше, още повече че тия овчари не можели да пеят корань. Накрая на сбогуване ни напътстваше да учим децата си на турски и на корань. Един българоезичен мюсюлманин от Южните Родопи ни напътстваше да изоставим родния си език, а ние не можехме да го убедим колко не е прав. И той беше от село, от което са се роили единствените две български християнски села в Ксантийско: Габрово и Еникьой, някога, далеч назад във времето (виж по тоя въпрос: Г. Вулев. Село Кръстополе Еникьой, Ксантийско. С., 1972; П. Коруев. Село Габрово, Ксантийско. С., 1984). Какво нещо е политиката и как тя промива мозъци. И как гръцката политика спрямо българоезичните мюсюлмани в Южните Родопи бе претърпяла крах. Не знам как разсъждават по тоя въпрос гръцките управници и дали отчитат своята грешка, да карат местното българоезично население да се откъсне от българските си корени като се турчее, но щетата е налице. Голяма щета за Гърция и то в Ксантийско. А в България никой не се занимава с тия въпроси, не иска да се бори за това население. Дори на традиционния ежегоден “помашки” събор на 6 май в Луджата не съм чул досега да е присъствал някой по-висш български сановник. А гърците се борят за своите хора, пък и за не чак толкова своите. Така българските каракачани се оказаха с помощта на активна гръцка държавна политика гърци. Който от тези каракачани си изкара гръцки паспорт, се ползва с привилегии при учене и търсене на работа в Гърция. Постоянно има гръцки политици на каракачанските събори, провеждани в сливенския балкан (Карандила). Къде е активната българска политика по тоя въпрос? Хвалим се, че мислим за Антарктика, а за Южните Родопи кой ще се похвали с някаква стъпка? На Антарктика имало много природни ресурси. Но ако така пилеем българите, за кого ще са тези ресурси след 100 години? За циганите – новият актуален облик на българския етнос? Турците тука не ги броим. Те все повече ще се увеличават в Южните Родопи за сметка на българите. Не намаляват и в България. Така както е тръгнало, може да се озовем един ден във време, когато ще е срамно да се наречеш българин – един бързо изчезващ вид балканско население, за разлика от далеч по-виталните му съседни видове! Навярно тогава оцелелите единични екземпляри бели българи ще са екзотика.
Обратно, по пътя за Исьорен, отново се отбихме в рибарника, но види се, стриктните последователи на мохамедовата религия още не бяха свършили общуването си с Бога, та се наложи да прескочим тая атракция. Стаматоския мост така и не го намерихме. По-късно, при друго посещение сам се уверих, че има изкъртен камък от свода на моста, но дали на него е имало издълбан кръст, не знам. Може би пък мостът е бил развален или преправен. Преминахме през селото и се отправихме към централния път. Скоро се озовахме в някогашната махала Садньовица, а сега отделно село. Спряхме под предлог да търсим фурунски хляб, за да завържем разговор с насядалите на приказка няколко мъже пред сграда, наподобяваща малък магазин. Оказа се, че в селото няма фурна, а хлябът го карат от Долап хан, към което селище административно вече се числяло Садньовица. Като разбраха че търсим хляб, веднага ни попитаха защо не сме купили от Исьорен, та трябваше да им обясняваме че имало пожар и т.н. Мъжете бяха разговорливи и след като се осведомиха откъде сме и какви сме, ни заразказваха за техни посещения в България. Били на екскурзия с автобус през Варна, Шумла (Шумен), Плевна (Плевен), София, Филибе (Пловдив). Разказваха надълго и на широко за срещи и впечатления. В родопската част не бяха ходили.

Като слязохме на главния път, решихме да се отбием към селата по лявото течение на Ксантийската река, накацали горе по високите била. Пресякохме реката и се озовахме пред кръстопът с близо десетина табели и гръцки названия на селища. Ха сега де! Избираме един разклон с две табели и фмахваме нагоре. Пътят е стръмен и се вие доде се изкачи горе на билото. Под нас остава Ксантийската река с тясната си долина, а пред нас е село, но кое ли е то? От двете страни на пътя се виждат хубави двуетажни къщи, но хора не се срещат. Пък и беше към 2-3 часа следобед. Вървейки по пътя видяхме хора, които майсторяха покрива на една къща. Но бяха горе, а отдолу дворът бе заграден. А и духаше един вятър. Поздравихме ги викайки, но отговорът им се загуби нейде, отнесен от вятъра. Все пак криво-ляво се разбрахме, че това е село Люлка. Това село, както и съседните Братанково и Широка поляна, са близо до Ксанти. Може би затова не се виждат хора, защото всички са слезли да работят в града! Тръгнахме пеш обратно по пътя и щастието все пак ни се усмихна в лицето на двама мъже, разтоварващи кола. Приближихме се и завързахме разговор. Поговорихме не повече от минута-две, но речта на младите мъже ни впечатли. В нея открихме интересни диалектни особености. Видяхме и местния ходжа и учител по турски език в училището. Беше с костюм и бяла плетена шапчица на главата. Все пак, като го заговорихме на родния му диалект, спокойно си разговаряше без притеснение. Беше хладно учтив и сдържан в приказката си. Към децата се отнасяше топло, но с нужния респект. Вече в късния следобед той още беше с тях. Подкара ги нагоре към джамията. В нашите села там училищата все са близо до джамиите. На какво ли ги учеше по цял ден? Едва ли им преподаваше друго освен турски език и изучаване на Корана. И какво щяха да знаят за своите корени тия деца, когато пораснат? Дали все още щяха да говорят родния си диалект? И дали въобще щяха да се питат какви са били техните предци и откъде са се пръкнали. Българинът е оцелявал векове наред в какви ли не трудни условия. Сигурно и сега ще оцелее с езика си, но като турчин или като грък? А може би като “помак”, към когото апетити ще имат и турците и гърците. А иначе животът си тече. Хората тичат да изкарват прехраната си, както е навсякъде по света. И когато се бъхтиш по цял ден в борба за насъщния, малко време ти остава да мислиш за народностна и национална принадлежност и т.н.
На другия ден решихме да се отбием по родопската яка между Ксанти и Гюмюрджина. Бяхме чували за преселени цели села българоезични мюсюлмани от вътрешността на планината в приполските райони. Така се озовахме в с. Ясъ кьой. То е разположено в самите поли на планината, почти на половината път между Ксанти и Гюмюрджина. Спряхме на центъра и затърсихме наши люде, но все на турски ни отговаряха. Накрая един турскоезичен местен жител ни заведе при една жена в кафене, която говореше на турски, но разбираше родопския диалект. И тя не можа да ни упъти към угурлийци. После трети турскоезичен ни заведе при четвърти човек в една кръчма, в която се говореше изключително на турски. Той пък ни запозна с угурлиец, който говореше своя диалект, наред с турския език. Да найдиш жив угурлиец в Исикьой! Чем то нва било цала мурабьо бе. Поразговорихме се с човека, споделихме учудването си че трудно се откриват угурлийци, които говорят родния си диалект. Но той ни успокои, че има такива, ама не сме попаднали на тях. Слава Богу, имало ги. Но колко ли са и докога ще са в това турскоезично море? Иначе речта на нашия събеседник е точно като тази на земляците му от с. Кушла в българска територия. Но това е дълга история. Когато след края на Първата световна война от България било откъснато Беломорието, при определяне на новата българо-гръцка граница част от землището на старото българско село Угурли попаднала в българска територия. Угурлийци, чиито имоти били там, се преселили горе и основали ново село Кушла. Мислили, че скоро работата ще се поразтехни и пак ще се свържат със съселяните си от основното село, ала не би. И днеска двете села ги дели граница. Роднините си ходят на гости като обикалят чак през Свиленград. Угурли почти е опустяло. Имало няколко семейства, които гледали добитък. Другите са слезли в полето, при турците, и там активно усвояват турския език. Село Кушла отсам границата и него го е емнала миграцията. Младите се изнасят към Златоград. Трогателни са срещите на хората от двете разделени села по събори и други, за съжаление, редки поводи. Но и сега угурлийци, като ходят да обидат родното си село, се отбиват и до границата при с. Кушла, та кушленци ги гостят с картофи. Историята на това село е материал за цяло изследване. Само трябва някой да се захване. Любезният ни събеседник ни насочва и към съседното село Яламлъ, с преобладаващо турско население, в което имало повече угурлийци. Там и по-често се чувала родопска реч. Имало угурлийци, съдържатели на кафенета и т.н. Но времето ни притиска и ние се сбогуваме с един от последните угурлийски мохикани в турското село Исикьой и потегляме на път. Дано скоро пак се спуснем по дирите на разпилените от съдбата наши братя по кръв и език.
Единият мой спътник е с потекло от някогашното голямо българско християнско село Габрово, Ксантийско, та решаваме да идем до друго някогашно българско село Еникьой, Ксантийско, сега гръцки град Ставруполис. Там той е намерил при друго идване потомък на българи патриаршисти, който все още говори български език. С него даже е ходил до руините на с. Габрово. Взел е пръст и е занесъл на гробовете на предците си, изселници от там в България. Пътят над Ксанти се рее из ниски дъбови гори, без стръмни изкачвания и спускове. Като излезем от тоя приятен за пътуване район, започва спускането към гр. Ставруполис или турското Еникьой или българското Кръстополе. Пред нас е долината на р. Места. Спираме. Спътникът ни изважда голям бинокъл и го насочва към останките на с. Габрово. Дълго разглежда нещо в далечината, под високите родопски ридове на север от Ставруполис, като обяснява, че вижда неразрушените къщи на турската махала, мястото, където е била черквата, а също прадядовата му къща. Всички подред разглеждаме руините. Пътят до там е черен и не е обозначен на картите. Слизаме в Ставруполис и сякаш се озоваваме в някакъв рай. Тихо, спокойно е навсякъде. Кокетните къщи са с дворове, обсипани от зеленина и какви ли не цветя. Хора рядко се виждат. Сякаш времето е спряло. Разхождаме се бавно и попиваме от успокояващата атмосфера. Минаваме покрай някогашната българска черква, но тя е заключена. В началото на черковния двор има помещение с оставени куп свещи и икона, където можеш да запалиш свещ. Отправяме се към центъра и скоро излизаме на един голям кръг, обсипан с маси и обграден от улица. В средата му има величествен чинар. Под сенките са седнали гърци и си говорят на чашка кафе. Вижда се попът, местни полицаи и т.н. Всичко е така тихо, сякаш времето е спряло. Отиваме да търсим къщата на бай Коста, но се объркваме и се връщаме. Сядаме на една маса. Скоро идва и той. Случайно минавал от тук. Здрависваме се и сядаме на приказка. Разпитва тия от нас, които за пръв път вижда, от къде сме. После заразказва за живота си, за престоя си в Пловдив при една своя леля, която го е гледала две години като свое дете. Говори разговорен български език като пловдивчанин. Само тук-там в членуването на имената и при други граматични особености се усеща леко влиянието на чуждия гръцки език. По някое време събеседникът ни подхваща темата за с. Габрово, за това какво хубаво и богато село било то, за някои запомнени от него обичаи и т.н. Бай Коста с мъка говори за това как българите в момента са бедни и как се е притеснил от овехтялото облекло на поклонниците в една пловдивска черква при скорошното му посещение там. Разчувстван си задава въпроса “Защо е така?” и сам не намира отговор. В отделни моменти речта му става диалектна, но само за някой израз, и после пак подхваща предишното говорене. Говори тихо и напевно за болестите си, за връщането на българите патриаршисти в Еникьой след 1913 г., за “помаците” от околните села, за някогашния концлагер, за близки и познати. Накрая ни завежда до Вулевата къща в горния край на някогашното село – къщата на един от най-големите българи богаташи там. Показва ни къщата, разказва ни за неоткритото все още Вулево имане и за къщите на околните българи, вече изкупени от малоазийски гърци. Връщаме се в центъра на Ставруполис и оставяме бай Коста там. Сбогуваме се с него и той ни изпраща с наставление пак да го посетим. А вече е на преклонна възраст. Тръгваме, заобикаляме в края на градчето бившия концлагер, а сега гръцка казарма, и слизаме до поречието на р. Места. През нея минава дълъг мост. Реката е тиха, но доста пълноводна. Малко по-нагоре се виждат и лодки на левия и бряг. Правим си снимки на моста. Снимаме и Ставруполис, после потегляме обратно към Ксанти. Горе, на високото, отново спираме да посъзерцаваме в далечината останките на с. Габрово и високите баири зад него. Още е средата на април, а мащерката вече е нацъфтяла. Набирам си малко от омайно ухаещата трева за спомен. И досега си я пазя.

На връщане решаваме да минем през Комотини (Гюмюрджина), Дедеагач (Александруполис), Димотика и Свиленград.
Решаваме да се отбием до Марония. И за разкопките на древния град, а и за прословутата битка на капитан Петко там. Но гръцките магистрали не са като българските. По тях рядко има разклонения към странични пътища. Все пак на половината път между Гюмюрджина и Дедеагач намираме начин да се отбием. Тясно пътче ни отвежда далеч на юг, към морето. Околните ниски планински склонове са осеяни с трънаци и стада кози, щъкащи сред тях. Скоро стигаме в Марония, някога цветущо градче, а сега тихо и спокойно местенце, спящо своя пролетен сън под напеклото го слънце. На центъра има няколко големи чинара, а под един от тях са наредени масички на кафене. Там се виждат попът и други хора, повечето доста възрастни, насядали на сладка приказка. Разхождаме се към двете черкви. На камбанарията на едната има паметна плоча за гърци, дали пари за построяването й през 1878 г. Но за капитан Петко нищо не пише. Наоколо къщите са отрупани с цветя и зеленина. Дори един изобретателен грък си е направил естествен гараж за колата с покрив от увивни растения. През дерето се отива до другата черква, пред която някаква жена мете. Спирам и я заговарям на оскъден гръцки за името на черквата, за капитан Петко. Тя ме пита откъде съм и като научава че съм българин, възкликва: “А-а-а. Цирпан, Цирпан”. После става ясно, че има роднини в гр. Чирпан. Развежда ме из черквата, като ми показва иконите, но за капитан Петко и за маронската битка нищо не е чувала.
Отбиваме се да видим и разкопките на древния град Маронея. Морето е на две крачки, тихо и спокойно. Плажът е осеян с камъни. Нагазваме и събираме за близки и познати малки камъчета. Отсреща се виждат контурите на о-в Самотраки. Полюбуваме се на гледката и потегляме по пътя край морето, но скоро спираме. Цялата планина над Марония е военен обект и предупредителни знаци спират всякакъв достъп до пресичащите я пътища. Връщаме се по обратния път до магистралата. Пътуваме по тая нова магистрала, която отдалече заобикаля Александруполис и поема към българската граница. Някъде там горе, на северозапад, са българоезичните села в Гюмюрджинско. А колко ли от тях са оцелели като българоезични до днес, един Господ знае. Преминаваме последователно през Софлу, Димотика, Орестиада. Пътят, макар и показан на картата от гърците като магистрала, си е повече обикновен първокласен път. На отделни участъци го разширяват. На запад са отбелязани множество разклонения с табели за села, някога населени с българско християнско население. Дали има следи от това население днес? Минавайки покрай Димотика виждаме някогашната византийска крепост Дидимотихон, станала впоследствие първа столица на турския султан в Европа. Пътят още преди гр. Софлу се доближава до поречието на р. Марица, та на места се вижда коритото на реката. Минаваме по мост и над доста широкото корито на р. Арда. Скоро в далечината на запад се съзира и телевизионната кула на Стръмни рид, до с. Звездел, Крумовградско. Една шепа земя сме обиколили. Тая кула се виждаше от височините до гръцката граница при Златоград, от височините над с. Шехин, а сега и от долното течение на най-голямата родопска р. Арда. Приближаваме българската граница, а на изток съзираме град Одрин с високите четири минарета на Султан Селим джамия. Понаслаждавахме се на гледката. Всъщност основният поток коли се отделя за Одрин, а за България продължават малко. Гледайки през бинокъла Одрин, се сещам отново за старата българска градска песен “Ако зажалиш някой ден”. Влязохме в Гърция и минахме през гр. Драма, известен с драмската ракия, а на излизане от Гърция минаваме покрай Одрин, в турска територия, известен с одринското вино. “Ако зажалиш някой ден… за драмска ракия… за одринско вино”! Песен, сякаш родена от мъката на прокудените от родните си краища македонски и тракийски българи. Колко прокудени от родните си места българи жалеха за Драма и за Одрин, а колко от техните потомци днес жалят за родния край на дедите си, живели там от векове? Е, това е история и в частност политика, неща, които стоят над нас, които са далеч от живота на обикновения човек, съсредоточен главно в битката за своето оцеляване. А днес реалностите са други. Реалности, които така или иначе приемаме. Все пак тая песен сякаш изразява копнежа на обикновения българин по тия места, населени някога с българи. А днес оцелелите там местни българи вече са други, принудени от обстоятелствата, разбира се.
Ето я и българската граница, ето ги и митничарите, които ни посрещат с въпрос: “Момчета, какво карате?”. Иска ми се да им кажа, че караме много впечатления, но едва ли ще ме разберат в това време на трансграничен пренос-превоз на материални блага. Не знам и дали за тях там на юг е България. После ни посрещат тесният път, осеян с неравности, а и с дупки, пустеещите, обрасли с буренаци земи покрай пътя, селцата с конските каруци и циганите, разградените някогашни стопански дворове с пустеещи огромни сгради, купищата боклук до тях и какво ли не още. Но и това е България, нашата си България, далеч от лъскавите центрове на големите ни градове. Здравей, България!

Април 2007 г.