ДЪЖД

Мария В. Николова

Едри капки дъжд се отцеждат с цвят на охра. Закъсняла роза разцъфна. Слънцето се скри под чадъра на облаците, изгубило сламената си шапка. Бягат по небето едри парцали раздърпан памук, сякаш плуват лодки наобратно. Сълза на чайка капна върху разрошените коси на пясъка.
Въздъхна брегът, уморен от стъпки. Събра се в черупката на мида, готов за поредния сън. Морето се блъска в бесовете си, докато зарасне и последната му рана. Сивеят скалите, най-после събрали ръцете си на уморения скут. Гледат в далечината - навярно чакат своя любим.
Дъжд. Вали. Все още вали. Оголва клоните на дърветата. Съблича последната им дреха. Завива земята, за да не замръзне преди озъбеният студ да нахлуе и оскрежи всичко с дъха си.
Есен с цвят на охра.
Дъжд с мирис на орехи. Издъхваща есен в новородена зима.