БЛАГОСЛОВИЯТА

Цветелина Александрова

Облегната на студената стена на малката църква, бабата отдалеч притегля погледите на минувачите. Като раково образувание се е сраснала за камъка. През зимата, обвита в шалове и одеяла, е огромен пашкул, от който стърчат два кървавочервени израстъка, протегнати напред. Главата й е опакована във вълнен шал чак до очите - сълзящи, избледнели почти до бяло.
Забързани хора подтичват сутрин покрай нея. Някои за секунда забавят крачка, мятат в кървящите й ръце по монета, и пак загалопирват по пътя си. Бабата премигва, изкрясква силно „Бо-сло-че!”, „Бо-сло-че!”, придърпва червените черпаци към гърдите си, пуска монетата в люспите на обвивката си и наново изпружва ръце напред.
Сутрин оттук преминава, вирнала брадичка, и една бизнесдама със слушалки в ушите и ръце в кожени ръкавици. Точно преди църквата има витрина на голям лъскав магазин. Дамата хвърля поглед и се измерва с очи отгоре до долу. Оглежда преценяващо своите тънки глезени, стройни крака, вталено палто. Механично продължава напред, все така следейки движещото се свое отражение във витрината, докато налита на старата жена, почти се блъсва в разтворените й шепи. Бабата извряква едно беззъбо „Бо-сло-че, бо-сло-че!”
- Ох - дръпва палтото си гнусливо дамата - Точно така, спъни ме!
- „Бо-сло-че, бо-сло-че!” - извиква отново бабата
- Какво каза? - поглежда я дамата с внезапен интерес, бърка в джоба на палтото си, изважда метален лев и прикляка срещу нея. Пуска го в шепите й и се заслушва в неразбираемото „Бо-сло-че, бо-сло-че!”
- „Бог да те благослови, чедо”? - усмихва се недоверчиво, все още коленичила. - Така ли?
Бабата изведнъж протяга едната от едрите си ръце с разкривени пръсти и изпочупени нокти и я полага върху къдриците на дамата.
- Ама ти… благославяш ли ме? - дамата поема другата й ръка и я стиска силно между двете си елегантни ръкавици. - А аз ти се разкрещях! Вчера срещнах много як мъж - зашепва, втренчена в гуреливите очи на жената. - Някакъв романтичен, старомоден. Налива ми питието, пали ми цигарите - млъква за малко в очакване на реакция, но след като не получава такава, продължава. - Бяхме с приятелки на бар. Пламен, мъжът ми, е пак някъде по бизнес. Детето си легна. Майка беше вкъщи, имаше на кого да го оставя. Ми какво да правя, живее ми се. Писна ми все сама!
- А-а, чедо, а-а - чува се откъм дебелия шал.
- Ето - ти ме разбираш, - стиска силно двете й ръце в своите. - Той ми каза, че съм хубава, почерпи ме питие. Художник е. Иска да ме рисува - продължава да говори дамата.
- Така, чедо, така - кима бабата.
- Ах! Ръцете ти кървят - дръпва изведнъж ръцете си дамата и сбърчва нос при вида на тъмните петна по кокетните си ръкавици.
Прихваща с пръсти крайчетата на едната ръкавица и я изхлузва от изящната си ръка с добре поддържан маникюр. Отваря чантичката си, изважда портмоне, измъква отвътре банкнота от десет лева и я пуска в шепите на бабата.
- Ето, бабо, купи си едни ръкавици. Че съвсем ще си съсипеш ръцете.
- Така, чедо, така! - оживява се бабата, стиска силно десетолевката между двете шепи и по познатия маршрут я насочва към пазвата си.
- Ще дойда пак! - изправя се дамата и токчетата й затракват по паважа.
На следващата сутрин тя отново се спира при бабата, коленичи, пуска монета в протегнатите шепи, скарва й се, че още не си е взела ръкавици.
- Уговорихме се да ида в ателието му утре - прошепва зачервена. - Пламен пак е някъде по бизнес.
Никаква реакция откъм дебелия пашкул. Тя хваща нетърпеливо храстовидните оголени израстъци и ги разтърсва силно.
- Така, чедо, така! - сепва се бабата.
- Мислиш ли, че трябва да отида? - гледа я умолително. - Много го харесвам.
Бабата мълчи. Сълзи се стичат от възпалените й очи с цвят на болнични чаршафи.
- Самотна съм - казва тихо жената. - Той е страшно красив, възбужда ме само с поглед. Пламен не ме е прегръщал от месеци.
- Така, чедо, така - изведнъж закимва бабата.
- Благодаря ти! - разнежва се жената, измъква двайсетолевка от джоба си и внимателно я полага в шепите на бабата. - И да си вземеш ръкавици тоя път, ясно?
После става и побягва.
- „Бо-сло-че! Бо-сло-че!” - маха след нея бабата.
Изненадващо една късна вечер замръзналите жълти павета се огласят от токчетата на дамата. Хлипайки, тя подтичва по познатия път право към бабата. Косата й е разрошена, палтото разтворено. Изведнъж се сепва и рязко спира.
Бабата е просната върху земята, главата й е извърната нагоре. До нея е коленичил едър мъж и грубо рови в пазвата й, вади монети и банкноти и ги прибира в черен найлонов плик. Около него се носи отблъскваща миризма на вкиснало.
- Какво правите! Веднага оставете жената! - извиква силно дамата. - Тя зле ли е? Какво й е?
- Е сега, само да си взема парите - отвръща мъжът, без изобщо да поглежда към дамата. - Приключи тя вече, при Господ е.
- Махнете се веднага! Ще извикам полиция! - изважда телефона си дамата.
- Вече се обадих, бе, госпожа, иде и полиция, и Бърза помощ, на път са! Айде, стига рева! - изравя поредната монета и грижливо я прибира в плика.
- Но с какво право я пипате,… мръсник!
- По-спокойно, ма! Нали ти казвам - парите си взимам. А ти чий го дириш тука по това време - семейство нямаш ли си?
- Семейство! На Вас какво Ви влиза в работата?! Повтарям - оставете жената, или ще извикам полиция!
- Айде ма! Що не извика полиция кога тя всеки ден тука в студа просеше? - закашля се той и дълго се дави, докато най-накрая изплюва една тлъста храчка встрани - Повтаряш! Повтаряй си колко щеш. Само мен си имаше тя, ама на - закопчаха ме. И като излязох - що да видя - седи тя тука като куче и проси. От ръцете й капе кръв - подсмърква мъжът и избърсва с ръкав носа си.
- Дадох й пари да си купи ръкавици!
- Ха! Да й беше купила, госпожа! Тя колкото пари събереше, ги носеше вкъщи, че детето остана самичко, като влязох в затвора.
- А Вие роднина ли сте й? - притихва дамата.
- Син съм й аз, един-едничък - полага глава върху пазвата на старата жена.
- Тя беше човек… - прошепва дамата. - Толкова хора изслуша и благослови.
- Изслуша! - вдига глава мъжът. - Тя беше глуха като пън, ма! Баш те е изслушала! - изсмива се с глас.
- Невъзможно! Тя ме благославяше. От сърце ме благославяше.
- Ми да дадеш пари, те е благославяла. Айде заминавай си, нема кой да те благославя вече.
Мъжът продължава все така мълчаливо да рови в пазвата на майка си и да събира монета по монета наследството си.
Дамата пристъпва от крак на крак. Накрая изважда портмонето си, измъква всичките си пари отвътре и ги протяга към мъжа.
- Вземете.
Той взема парите, изчаква дамата да се скрие зад ъгъла и бута бабата с ръка, мърморейки си под нос:
- Айде, стара майко! Ставай вече, театрото свърши. Добри пари снесе тая надута кокошка.