Мара Г. Райчева

откъс от спомен

Към хората на науката и изкуството Георги Райчев изпитваше голяма обич и почит. Когато станах негова жена, той бързаше да ме запознае с всички тези хора, които обичаше, към които изпитваше чувство на признателност и дружба: Антон Страшимиров, Николай Лилиев, Асен Златаров, Йордан Йовков и още много други, които станаха наши обични приятели.

Той беше доста по-възрастен, а обичаше и дружеше с Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Асен Рацветников, с художници като Илия Бешков, Дечко Узунов, Иван Пенков и други. С Николай Лилиев и Димитър Подвързачов го свързваше особено сърдечна дружба - и тримата бяха старозагорци.

Някои приятели журналисти много пъти са го викали в техните политически среди. Но той не пожела - нито за „по-изгодно” положение, нито за „по-голяма заплата”. Казваше: „Не ламтя за големство, искам да си остана туй, което съм - писател.”

И понеже не можеше да се живее само от писателството, трябваше да бъде и чиновник: библиотекар във финансовото министерство, Народното събрание, а до смъртта си в Министерството на просветата.

Тази библиотека се намираше на улица „Левски”. Тук при него постоянно идваха хора, млади писатели, приятели. Колко наболели въпроси са се обсъждали в малката стая, натъпкана с прашни томове.

Често пъти при него са идвали млади хора, за да му разкажат за беззаконията и неправдите, които стават на село, за арестуваните и интернираните. Неведнъж - колкото е можел - е тичал да помага.

От него знам, че в първите години на пребиваването си в София като писар в Трета мъжка гимназия в Ючбунар, той живеел в малка стаичка до гимнастическия салон. Тук много пъти е делял леглото си с Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов и други някои приятели, които оставали без квартири.

Георги Райчев обичаше много класическата музика - Бетховен, Моцарт, Чайковски, Мусоргски, Бах, Брамс. Когато имаше хубави концерти, особено симфонични, с много известни диригенти, непременно отивахме на концерт. Често пъти, когато му предстоеше трудна задача в творческата работа, музиката му идваше на помощ.

Не можеше да понася джазовата музика, както и леките безсъдържателни филми. Затова пък на театър можеше да ходи всяка вечер. Комедията го привличаше също така, както и драмата. Всичко хубаво и красиво в живота го вълнуваше.

Споменът от трите войни, които беше прекарал на фронта, го измъчваше и често повтаряше: „Войни, войни… нямат край!” Беше участвал като пионер и подофицер в Първата световна война. Увлечен в разговори за войната, той разказваше покъртителни случки. Неговата чиста съвест се бунтуваше против това човешко изтребление на народите. Най-много ненавиждаше хора, „които ловят риба в мътна вода.”

Разправяше за писъците на жени и деца, ограбени от немски войници, за безумния страх на старци, загубили всичко, освен невинните си внучки.

И в двата случая човешкото сърце, хуманността и безмерната омраза към войната будят у човека и гражданина Георги Райчев трогателни чувства и той се е притичвал на помощ на нещастниците.

Той се вълнува от безмълвната самоотверженост, проявена на фронта от стотиците прости хора, защото техните мъки и радости са и негови.

Между фронтовите си другари имаше няколко приятели - сръбски писатели: Десанка Максимович, Бранислав Нушич, Иво Андрич, Жвойнович, Синиша Паунович и др. С някои от тях по-късно се срещна и тяхната прегръдка беше братска.

——————————

„Песен на гората”, С., изд. на БЗНС, 1980