Йордан Стубел

Горо, майко наша, пазви разтвори,
в твойте млади клони утрото гори.

И зелени буки весело шумят,
ручей им приглася - шепне цвят до цвят.

Между тях пътека чиста криволи
и звънят в тревите работни пчели.

И звъни на славей тихо песента,
слушат богомолно клони и листа.

Затова от твойта ведрина и свод,
Горо, наша майко, блика нов живот.

——————————

сп. „Венец”, г. 13, кн. 7, април, 1936 г.