МИНИАТЮРИ

Вера Найденова

СЕЛО

Пътят за село минава през плантация от рози и ухае зашеметяващо, опияняващо.
Трабантчето се подрусва унесено.
Бели облаци плуват ожаднели от изгарящо слънце в синевата.
Първите къщи заприиждат бавно.
По стръмната улица се наложи да слезем от колата. Запъхтя се. Дойде му нанагорнище.
Лъхна ни зелената свежест.
Пред голяма порта ни срещна комшийският перест петел. Разкукурига се и разпери заплашително криле. После се затича към кокошките, за да ги пази.
Влязохме в следобедната селска прохлада.
Тревите - избуяли почти до коляно. Не се виждаше пътека.
Отворихме вратата на къщата.
Обзе ни аромат на скътани спомени.
Жълтият котарак отнякъде дойде и започна да се гали в краката ни.
Дочакал ни е и това лято…


НОЩТА ТРЕПТЕШЕ

Излезе на стълбите и чакаше.
Оглеждаше се в свечерилото се и чакаше.
На отсрещния тротоар две очи се взираха в него и много искаха да разберат.
Срещата бе в осем, а вече минаваше.
Вятърът не за сезона бе злобно студен и всичко скърцаше.
Тези две малки очи се втурнаха към стълбите. Тялото потръпваше и от вълнение, и от студа едновременно.
Двамата протегнаха ръце и трептенето завърши в това ръкостискане.
Чаят бе превъзходен и успяха да се стоплят още от първите глътки.
Неусетно избяга времето. Не съществуваше. Поглеждаха се почти неловко. Разказваха разни неща и се смееха.
Наближаваше десет. Трябваше да тръгват.
На вратата той я докосна с устни уж небрежно, обърнал се от силния вятър.
Вратата изкрещя зад тях и ги стресна. Студът навлизаше по косите им, по устните, в очите. Промъкваше се в телата през дрехите.
Те отново си подадоха ръце и ръкостискането беше този път разпиляващо.
Вятърът ги разпръсна в различни посоки, а нощта трептеше в очакване да я стоплят.