РАЗПЛИТАТ СЕ ДЪЛГИ СПОМЕНИ…

Вера Найденова

***
Разплитат се дълги спомени,
старият дъжд рисува дъга,
замъглява стъклото на съзнанието.
Трептят листа на маслина

и ароматът изстива в пушека на комина.

Гълъби отлитат,
отнасят топлината на портокала,
розите, жасмина,
отмиват сълзите на вятъра,
сгушил се в тях привечер.


***
Пясъчният цвят на устните
пулсира в промеждутък от блянове.
Вълшебствата са огън
и луната в тях заспива,
загърната с воал и тайнство.
Пясъчният цвят
прелива в есен
и младостта от лятото
е някак невъзвратна.
Сладостта на любовта
в междинна тънка струя
извисява се с птиците,
завръщащи се в свойто минало.
А устните - са билото от рани…
плаващо в пустинята…


***

на Аleppo

Връщам се в утробата ти.
С пръст заличавам сринатия град.
Нарисуван на платно от слюда - заблестяваш. Пак си ти…
Опит за усмивка…
Уморените сълзи отново лягат в твоето легло.
Не търся повече „Голямата мечта” в небето…
Тази нощ е черна.
Вдовиците все още вият, майките оплакват мъртвите деца.
Нощта е пепел, посипала неизброими пътища,
окървавени от смъртта. И тишина.
Безмълвни са дори и птиците.


***
Синя вечер угасва
в криле на прелитащи птици.
Летят към югозапад - там да заспят.
Светлините навсякъде заблестяват.
Кварталът сякаш е остров.
Цигани вече не пеят.
Тихо е.
Прибирам се -
с мене всичките радости.
Детството чака ме
върху остарялото дюшеме на ромбоиди.


***
В жаравата стопи се нашто лято.
Виж, есента прохожда точно в този петък.
Дланите събират счупените думи…


АНИ

Разговаряш дълго, размахваш криле.
Вървиш несигурно. Спираш, взираш се в отвъд.
Разминавайки се с мъж с детска количка,
поглеждаш нервно и любопитно детето.
Отминаваш.
Аз съм на маса с приятелка и пием чай.
Говорим за изкуство. Тя има изложба в галерията точно тук.
Развълнувана е.
Малко по-нагоре от нас млад цигулар свири химна на България.
Заслушах се, а ти
все ръкомахаше и говореше.
После млъкна.
Не видя цигуларя. Не видя и мен.
Гледаше само в своя свят - за мен мъченически,
за теб може би приказен…


МОЖЕ БИ

Стоя пред теб в хаоса на очите ти,
в бурените на очертаните преддверия на душата ти,
пред залостените тежки врати.
Може би морето ще полудее…