Данте Алигиери

превод: Боян Дановски

Уви, въздишките на мойта гръд
се носят непрестанно към небето:
и моите очи, от свян, в лицето
на никого не смеят да се спрат.

Едно желание у тях остава:
да ронят сълзи, сълзи на скръбта,
и често плачат тъй, че любовта
с венец на мъченик ги увенчава.

Тез мисли и въздишките безкрайни
сърцето ми изпълват със тревога -
и любовта замира… Но не мога

все пак най-сладкото от имената
да залича, нито словата тайни,
които в мен смъртта й запечата.

——————————

Антология на жълтата роза, 1939 г.