ПАМУЧНИ СЪРЦА
Сиромах Данчо пак върна Сивушка и теленцето й. Хората не искаха да ги хранят без полза през зимата и даваха цена вече за смях. Реши да опита и другия пазар.
Но падна сняг. Още същата нощ селските къщурки заприличаха на бели костенурки с жълти очи, загубени из преспите. Студ скова всичко. Бай Данчо не можеше да влезе в оборчето.
Биволичката, телицата, която щеше да впряга от пролет, магарето, Сивушка и теленцето бяха натъпкани до вратата и стояха прави, защото не можеше да се свият и да легнат на дървения одър.
Снегът продължаваше спокойно, изравняваше плетища и сгради със земята, а храната свършваше и Сиромахът се чудеше що да прави.
Тогава дойде касапинът и уверено подхвана:
- Данчо, ще ми продадеш ли твоята стара дръгла?
- Сивушка ли? Ех, не е дръгла тя, но не ща що. Да ти я продам.
Касапинът огледа кравката, пипна изпитото й виме, опъна насам, натам опашката, па изтри ръце в козината и попита за цената.
- Абее… и за хиляда ще я дам - смънка пъзливо Сиромахът.
- Какво? Хиляда лева за тая мърша? Ти луд ли си? Като върви, костите й чувам. Само една кожа ще взема - закрещя касапинът.
Бай Данчо слезе на деветстотин, на осемстотин, но касапинът не придаде ни пара, сърдито пусна ръката му и завърши:
- Ти не мож да продадеш, ами най-добре вземи, че я заколи.
- Да заколя Сивушка? Аз? И сега от нейния гръб хляб ядем, хей!
- Ха, ха, ха! Ами хората от чий гръб хляб ядат, бе, голчо? Е, чакат ли кравите им да умрат? Децата ти месце ще хапнат. Виж, и цървули нямаш на краката си. Щом пък толкова не можеш да й теглиш ножа, аз защо съм?
Бай Данчо сърдито изпрати госта си, но спечели една лоша мисъл. Щеше ли да спаси Сивушка, ако я бяха купили. За работа вече не я бива, а и зъби няма, да речеш, че с храна ще се засили. За двайсетина лева касапинът ще я уреди. От кожата, от месото все ще изкара повече, отколкото да я хариже. Но как да продума?
Веднъж жена му неочаквано го попита:
- Какво току мърдаш устни и клатиш глава?
- Абее… за Сивушка. Та… прав излиза оня, касапинът…
- Какво? Да я заколиш? Ти душа носиш ли? - кресна жена му.
- Аз ли? Как да не нося душа? Но кажи ми какво да правя?
Буля Данчовица не можа нищо повече да каже,
След два дни дойдоха съседите и касапинът. Децата и жената настръхнаха, скриха се вкъщи и напрегнато зачакаха оня предсмъртен рев, който свършва с хъркане на прерязаното гърло. Касапинът извади ножа и почна да го точи. Съседите тръгнаха към обора.
Стопанинът се поби пред къщи, сякаш не разбираше какво става.
- Дай въжето! Трябва да й свържем краката! - викна колачът.
- Не, не! Не я спъвайте! Колко силица има, клетата! Колете я, колете я по-скоро без въжета - закрещя Сиромахът трескаво.
От обора изведоха кравката. Касапинът сега беше облякъл дрехите, с които колеше. От тях се разнасяше тежък дъх на засъхнала кръв. Сивушка усети тая миризма, широко разтвори ноздри и с неочаквана сила се метна назад.
Водачът изпусна повода и тя прескочи в градината. Спуснаха се отвсякъде, хванаха повода, уловиха опашката й, натиснаха рогата й и тя не можа да шавне. Кожата й се нагърчи от тръпки. В очите й засвети ужасът.
Касапинът мина отзад, почна да муши с ножа кокалестите й хълбоци, ала Сивушка не мърдаше. Беше забила муцуна в снега, викаше за помощ задавено, като човек, въртеше навсякъде изхвръкналите си очи и се мъчеше да се откопчи от хората, да хване гората…
- Данчо, дай въжето скоро. Видя ли какво прави само като усети ножа? Когато пък й светне ножът, под нокът силица да има, ще ни завлече всичките, хей! - засмя се касапинът.
Сиромахът не мръдна. Очите му бяха впити в Сивушка. Тя мучеше, извиваше гърбина, гърчеше се, но по нея се бяха полепили четирма, а стопанинът й гледаше безучастно.
Един съсед хвърли въжето и касапинът чевръсто заклупи преден и заден крак. Сивушка опита да отхвърли примките, но дойдоха още двама души и повлякоха омалялото животно зад къщи, на скришно…
За последен път измуча срещу стопанина си, ала той беше изгубил способност да продума.
Тогава тя разбра, че напразно цял живот кротичко е влякла колата и ралото, че всички са я презрели и нададе рев, от който цялата махала настръхна. Замуча телицата в обора. Обади се биволичката. Теленцето скъса връвта си, дотича и безумно се замушка в майка си. Един съсед го блъсна назад и то ровна в снега.
- Тегли въжето! Опъвай опашката! Извий я! - кряскаше колачът.
Сивушкините крака почнаха да се сбират, въпреки волята й. Тя подскочи с последна сила, въжето в миг скупчи краката й, и нещастницата бухна с рев в снега към страната, към която теглеха опашката. Хората се хвърлиха и я налегнаха. Сивушка изопна охлузен врат, заби рог в земята, въздъхна дълбоко и затвори очи!
Касапинът притисна врата с коляното си и бавно извади ножа.
В тоя момент дотичаха боси двете деца на бай Данча. Дружният им писък сякаш свести баща им от тежък сън. Той се хвърли връз касапина, изви ръката му, тъкмо когато диреше място да пререже гърлото и ножът светна далеч в снега.
- Аз за подигравка ли съм? За подигравка ли дойдох? Защо ме извика? Казвай - задъха се от злоба той.
- Не се сърди. Не се подигравам, братко. Ще ти платя напълно. Боже, какво щях да направя, ако не бяха децата. Не мога. Заедно сме напъвали, заедно сме гладували с нея. Сърцето ми ще се пукне…
- А, така ли? Остава само да заплачеш. Ей, че памучно сърце си имал ти, дрипльо - отяде се оскърбеният и тръгна за ножа си.
Съседите запасваха поясите и наместваха калпаците си. Беше дотичала стопанката. Разтриваше затворените Сивушкини очи и ревеше;
- Стани, миличка. Не гледай тия вълци. Аз съм вече тука…
Хората посрамено изчезнаха. Сивушка изхълца, стана и почна да се отърсва. Краката й играеха като върви на люлка. Сиромахът се суетеше край нея и заплетено бъбреше:
- Бях омагьосан. Ами. Дяволът ме беше омагьосал. Гледам, а не мога да мръдна, не мога да викна. Богати ли щяхме да станем? Или съм имал някога по-добри цървули на краката си? Ще иззимува тя как да е в избицата, а и храна ще се намери някак.
Очите му бяха пълни. Жената и децата му хълцаха. В тази къща всички бяха с меки, памучени сърца.
——————————
в. „Славейче”, г. 3, бр. 6, януари 1939 г.
