Борис Василев

Тая година безплатната ученическа трапезария се откри късно. Нямаше достаъчно средства, пък и бедните деца бяха много.

Между тях и Марийка Тодорова от второ отделение. Сухичка и бледна, облечена в тънка износена рокличка, през която вятърът минава свободно. Краката й донякъде бяха намотани с парцали и обути в свински опинци, а нагоре стърчаха голи и синкави.

Тя постоянно трепереше.

В трапезарията не снемаше очи от резенчета хляб и котлите с гостба. Вземаше своята пълна паничка, нареждаше се на масата и чакаше да прочетат молитва. После бързо изяждаше хляба си и почваше срамежливо да моли:

- Хляб! Още едно парченце хляб ми дайте!

Дежурните ученици честичко я закачаха:

- На и повече да не искаш. Ти от лани трябва да не си яла!

Тя навеждаше глава над масичката и мълчаливо обядваше.

Но един ден другарката й неочаквано извика:

- Г-н учителю, Марийка краде хляба. Пусна го в торбата. Видях я…

Старият учител разгърна дрипавата торбичка и извади две резенчета. Марийкиното лице избледня като зимна месечинка.

- Защо си искала повече, Марийке? - попита учителят.

Тя мълчеше и трепереше.

- Знаеш ли, че не бива да се изнася нищо?

- Знам - отвърна тя и заплака.

Учителят сложи глава на русата й главица и рече:

- Остави хляба на масата!

Марийка го остави. На отиване поспря пред учителя, сякаш искаше нещо да му каже, па излезе с пълни очи.

Минаха дни. Случката се позабрави. Марийка не искаше никога второ резенче, ала децата забелязаха, че яде само гостбата си. Хлябът й седеше целичък пред нея и после изведнъж се губеше.

Заследиха и веднъж наново закрещяха:

- Г-н учителю, пак краде. Ето го в торбата…

Случи се същият учител. Той видя резенчетата в торбата и каза на Марийка да почака до печката. Когато децата си излязоха, кротко я попита:

- Защо правиш така, Марийке? Втори път те залавяме.

- Тоя си е моят хляб. Моят си е - изхълца момиченцето.

- Зная, че си е твоя, но ти излизаш гладна, а хляба изнасяш! Защо го изнасяш?

- Ами какво да правя Гоша? Той е много гладен. Тича… тича да ме срещне и отдалеч пита: - Какичко, носиш ли ми? - захълца Марийка с глас.

Учителят я загледа слисано, па попита готвачката:

- И хляб ли нямат вкъщи? Толкова ли са бедни?

- Оо, бедни, бедни, та няма вече как - каза жената.

Марийка беше покрила очи с ръцете си и се тресеше от плач.

- Отрежете половин хлябче. Напълнете купичката с гостба. Дайте ги на малката - каза учителят с насечен глас.

Момиченцето отгърна мокрото си личице и недоверчиво замига. Прислужникът пусна хляба в торбичката, а готвачката подаде пълна купичка, от която се дигаше топла пара.

Марийка стисна купичката. От изпитото й личице продължаваха да текат сълзи, ала те бяха сега радостни и светли, като бисери.

——————————

в. „Славейче”, бр. 3., 1938-1939 г.