МЕЧО
Той се роди в края на зимата и израсна един на майка.
Дядо казваше, че другите кученца завлякъл някой пор. Не знам дали беше вярно, но малкият смучеше млякото и на братчетата си, въртеше къса опашка, която едвам се отделяше от тялото му, пълнееше и се лъскаше къдрав и кафяв, като същинско мече…
Бляскавите му очички често се спираха на нас и в тях проличаваше радост. Тогава дядо го вземаше, разтваряше розовата му устица, показваше черното набраздено небце, изпъкналото чело, проглаждаше козината му и казваше:
- Ще му викаме Мечо. Их, ако е умен като майка си!…
Мечо растеше на час. Скоро почна да гони и събаря майка си из двора и по поляната. От сутрин до тъмна вечер двамата прекарваха в неспирна игра и буйна радост.
Ала през есента майката се поболя и умря.
Седмица Мечо пролежа свит и замислен под стряхата на плевнята. Там братчето ми Иванчо делеше с него всичко, каквото му дадат, галеше го по главата и нажалено го окайваше…
Вместо майка си, Мечо обикна него и оживя.
Двамата другари цял ден се закачаха, бореха се и никой не можеше да ги раздели. От радост Мечо ту квичеше, ту надуваше голямото си гърло и над махалата забухваше неговият лай, силен и твърд, като гласа на дебелата черковна камбана.
По тоя лай го опознаха хората от цялото село.
Мечо не позволяваше на никое махленско куче да се разхожда из двора ни. Той излайваше веднъж, дваж и ако неканеният гост не свареше да се очисти или посмееше да се озъби - горко му! Мечо го бухаше с широките си гърди, оваляше го завчас на кюфте, па го пущаше да изскочи из вратника по-бързо и от стрела, а той го гледаше, въртеше глава и дяволито се подсмиваше…
- Както върви тоя юнак, до година ще го впрягам - казваше дядо и го тупаше по тлъстия гръб.
И наистина, още ненавършил година, Мечо беше страшен. Който не знаеше характера му, не смееше да мине по нашата улица. Но макар да следеше внимателно всички, дене той не закачаше ни деца, ни жени, ни мъже. Само ноще не даваше никой да наближи нашия плет.
Така подкара втората година.
Всички кучета вече минаваха край него със свита опашка. Мечо не ги давеше, защото никога не се захващаше първи. Силата му те опитваха само, когато за нищо издигнеха някоя кучешка кавга.
Тогава той изскачаше едър и решителен и в един миг разглеждаше разбунтуваната компания. Размирниците го зърваха и хващаха накъдето им очите видят. Ако някой продължеше още да се кара, Мечо за миг го застигаше и го убеждаваше други път първи да напуска бойното поле!
Понякога той тръгваше с нас или с дяда. Съседските кучета ни гледаха нямо, сякаш по улицата се движеше техният цар. Изпуснеше ли се някое само да лавне срещу нас, Мечо намираше начин да го посъветва малко как трябва да ни посреща и изпраща.
В началото на лятото един наш съсед се беше напил. След него крещяха рояк деца. До вратнята ни лежеше Мечо и весело гледаше смешното представление. Децата знаеха, че той им е приятел и спокойно го наближиха, но пияницата реши да се покаже голям юнак. Той замаха ръце и отдалеч извика:
- Ю-ю! Ю, де! Марш! Махай се очите ми!
Мечо го гледаше и не мърдаше. Съседът се разгневи и запрати едър камък. Мечо се спусна, бухна пияницата и почна да го премята, както котката премята мишка. Юнакът писна като полудял.
Дотичаха тате, дядо, други хора. Дядо отведе Меча у дома, а тате остана да се разправя. Съседът крещеше, че целият е издупчен и разкъсан. Огледаха го всички и се слисаха: никъде не намериха ни кръв, ни белег от зъб.
- Видя ли, че е искал само да те вразуми? - рече тате, па всички се засмяха и пияницата си тръгна посрамен.
После в двора намерихме късчета хляб с игли, парченца месо, сигурно насолени с отрова. Мечо ги гледаше, но не ги доближаваше. Той се сещаше, че не за хубаво му ги подхвърлят.
- Ха така! Никога да не ги доближаваш! Чу ли? - викаше му Ваньо, поставяше му юзда и яхваше своя чуден кон.
А татко заравяше някъде опасните примамки и вързваше Меча.
Их, колко жално гледаше тогава горкият! Сякаш питаше - аз ли бях виновен? И какво му направих, та оттогава ме връзвате?
Синджирът беше тънък и Мечо спокойно можеше да го скъса, но никога не направи такъв опит. Когато вечер го отвържеха, полудяваше от радост. Тичаше, търкаляше се, скимтеше и ближеше ръцете, които са го пуснали на свобода. Цялата нощ обикаляше, но никога не се обаждаше без нужда или за другар на другите кучета.
Някоя сутрин той искаше да си поиграе още малко и бягаше надалеч. Тогава давахме синджира на Ванчо. Мечо веднага лягаше, дочакваше своя приятел, нагаждаше врата си и покорно тръгваше след слабото дете.
Така минаваше лятото. Мечо едва навършваше година и половина, а по големина и сила беше наистина цяла балканска мечка.
Към края на лятото в село се появи бяс. Почти всяка седмица хората тичаха след някое куче с тояги и пушки. Псетата лаеха отдалеч, сякаш разбираха какво ги чака, ако наближат.
Мечо оперваше уши и по тялото му минаваха тревожни тръпки.
По това време ние го държахме все вързан, и пътната врата беше винаги затворена. Край сенчестата колиба се въртеше Ваньо. Сипваше му чиста вода, понякога го поливаше за хлад и му бъбреше като на човек. Мечо го гледаше в очите, разбираше всичките заповеди и покорно ги изпълняваше.
Един ден край нас се понесе изплашен вик:
- Бясно куче… Бясно куче!
Мама погледна през прозореца и изтръпна.
- Кой е отворил вратата? Ване, тичай, зарези!
Ванчо припна, но тъкмо наближи, писна и побягна назад. След него тичаше олигавено куче с изплезен език и увиснала опашка.
- Олеле, майчице, ще го ухапе! Помоощ, помоощ! - закрещя мама.
Ала вкъщи бяхме само аз и тя. И преди да полетим навън, стана нещо, което никой не очакваше.
Мечо се издигна на задните си крака, метна се с всичка сила и синджирът стана на две. Той отлетя, бухна с гърдите си отстрана бясното куче и то отхвръкна като гумена топка. Щом се изправи и припна пак след Ванчо, Мечо се хвърли втори път. Но сега не измери добре удара си и бясното куче се заваля в краката му. Мечо отскочи от него.
То излезе от вратата и хората го погнаха.
Мама беше грабнала вече Ванчо, дотича вкъщи и заключи.
След тях долетя Мечо, заскимтя задавен от радост, заблъска затворената врата и задушка прага. После се изправи на стената под прозореца и ние видяхме на предните му крака кръв…
Дали се беше ударил, одраскал в синджира или беше ухапан?
Вечерта тате и дядо дълго галиха и хвалиха Меча, а той ги гледаше учудено и сякаш питаше:
- Та нима вие мислехте, че аз ще дам другаря си?
От тоя ден на Ваня забраниха да се доближава до Меча. Другарите се топяха един за друг, но татко не отстъпваше. Сега той сам вързваше и отвързваше Меча и внимателно го оглеждаше, преди да го наближи.
Щом го пуснеха, Мечо дотичваше до къщната врата и високо лаеше. На прозореца се показваше Ванчо. Другарят му скачаше нагоре, дращеше под прозореца, тръскаше радостно глава и полетяваше из широкия ни двор.
Една сутрин тате не го намери да го върже. Всички се разтревожихме, защото от няколко дни Мечо беше замислен. Към обед той се върна сам. Беше целият изкалян, олигавен, с изплезен език и размътени очи. Позавъртя се из двора и легна до крушата. Дишаше често и целият се тресеше.
- Горкият Мечо! Сигурно побеснява! - рече тъжно тате.
Ванчо почна да го вика от прозореца. Дядо му хвърли хляб, хвърли му късче месо.
Мечо ни чуваше, ни виждаше, ни помнеше.
След малко на пътната врата застанаха тате и стражарят с пушка в ръце. Зад тях се показаха други хора. Те дълго гледаха Меча и шушукаха.
А Мечо се изправи, отърси се, сякаш искаше да се отърве от лошав сън и почна да се извръща на всички страни. Той огледа двора, в който беше се родил и живял, но дали нещо различи? После бавно тръгна към вратата…
Може би искаше да ни напусне? Да иде някъде далееч, далеч и там самотен да умре?
Но пушката изтрещя! Мечо се врътна, сякаш някой го бухна в главата. Потрепера, падна и издъхна, без да издаде глас…
Ваньо и аз писнахме. Очите на мама и дядо бяха пълни.
Заровиха го на могилката край село.
Години оттогава; не сме го забравили. Често седим до гроба му, гледаме как захожда слънцето и си приказваме за него.
Защото той даде живота си за своя другар!
——————————
сп. „Венец”, кн. 7, април 1936 г.
